Меню Затваряне

Св. Яков Цаликис в съслужение със светии и ангели

Тримата светци Порфирий Кавсокаливит, Паисий Светогорец и Яков Цаликис

На 27.11.2017 г. Вселенската патриаршия провъзгласява канонизацията на стареца Яков Цаликис (1920-1991). Паметта му се чества на 22 ноември. Успението му е на 21 ноември, но поради празника Въведение Богородично честването на паметта му е преместено на следващия ден. Авторът на книгаза „Старецът Яков Цаликис“ Стилианос Пападопулос, определя св. Яков наред със св. Паисий Светогорец и св. Порфирий за един от тримата велики духовни старци на нашето време.

В съслужение със светии и ангели

В ноември, последния месец на живота си, старецът навлязъл с добро разположение. Имал достатъчно мигове и часове, в които се чувствал поносимо. Преживял и радостта от интронизацията на патриарха. Вартоломей Халкидонски се възкачил на Вселенския престол, точно както старецът се бе помолил за това на преподобния Давид. Отец Павел щях да отиде за интронизацията в Константинопол и решил да посети манастира преди заминаване. Намерил стареца в килията му в добро настроение. Поговорили за събитието и старецът попитал:

– Ще приеме ли патриархът да му изпратя едно малко подаръче?

Изпратил му една малка парична дума „за да почерпи по едно сладко другите митрополити от Синода за избирането му“, както казал на отец Павел. Всесветейшият патриарх пирел дълбоко трогнат „подаръчето“, казвайки с поклон, безкрайно повтаряния израз на стареца: „Простете ми“.

Ноември още не бил свършил, а часовете на отец Яков станали крайно болезнени. Преподобният аскет страдал все повече и повече, но и благодатта Божия се изливала над него все повече и повече. И въпреки че търпял телесни мъки, борел се да бди и да се моли. Отдал се изцяло на молитвата и единственото, за което молел Бога, било да може да се моли непрестанно. Бог допуснал толкова болести да терзаят тялото му, но му дал неизмерима енергичност в молитвата. Той живееше с нея и възкресно ѝ се наслаждаваше. Често дори но по лицето му се стичали сълзи на радост и признателност към Бога. Монасите минавали пред килията му нощ и ден, когато слизали са служба и го виждали да плаче, от очите му се стичали сълзи като поток, а изражението му да е неземно щастливо. Един млад монах се изплашил, когато го видял така за първи път, и, коленичейки пред него, попитал:

– Дядо, какво ти е, боли ли те?

Какво би могъл да отговори богосъзерцателят? Как да обясни на младата рожба на ангелското общество това, което Бог му дарил?

– Не, чедо, а се намирам в съслужение със светии и ангели… На жертвеници, които не могат да се опишат…

Не можел да обясни много, не бил богослов, но бил в буквални смисъл богосъзерцател. И можел да потвърди прежвяването на богосъзерцанието с живота и посвещението си. Никога не мислел, че може да проповядва, но той самият беше жива проповед. За всички имащи очи да видят, той бе Божие присъствие на земята. За всички, имащи сърце отрезвено, то й бе цялостна проява на Божиите енергии. Думите, които казваше, съветите, които даваше на поклонниците, настояващи да чуят нещо от устата му, били прости и практични.        Не анализи и тълкувания. Кратък израз, слово абсолютно разговорно и много често накъсано и недовършено. Когато обаче го опознаеш добре и наблюдаваш какво го питат и как отговаря, неволно си мислиш: но защо го питат, не го ли виждат: Достатъчно е, че го виждат… Не беше нужда да ти говори, за да се вкорени в теб копнеж по Бога. Стигаше да се появи и да го погледнеш, … рядко удоволствие, Божия благословия, свята радост…

Ала колкото това е истина, толкова истинно е и това, че словото му имаше свята сила и влияние. Всички го попиваха и до сърцата им стигаше утеха, нещо като светлина. Това чувство беше общо и въобще не бе случайно. То е свързано с благодатта и преподобността на стареца. Божиите енергии го изпълваха и словото му бе преливащ Божий дъх, който приемащият чувстваше като благодеяние. Словото, думите имат отзвук, когато се казват от боговдъхновено лице, а и само сухи езикови факти, когато се произнасят изобщо, по принцип. Отзвукът, благотворността на словата не се дължи на самите думи, а на лицето, което произнася думите ,понеже това лице е носител и изразител на Божиите енергии.

В този случай имаме миниатюра на онова, което се случва в тайнството на изповедта. Там със слова свещеникът моли за опрощаване на покайващия се вярващ, който се освобождава от тежестта на греха и естествено по разнообразен начин изживява и чувства това освобождение. Същата аналогичност имаме между словата на боговдъхновения благодатен старец и словата на една молитва или на един молебен канон, който свещеникът чете, молейки се.

Евангелските слова, изречени от божествената уста на Господа, имат благотворен отзвук, докато изречени от „който и да е“, нямат никакъв.

Старецът осъзнавал това положение. Вижда се от факта, че час подир час настоявал и заповядвал „като такъв, който има власт“ (Мат. 7:29), но власт духовна. Същевременно, както казахме, той самият нямал чувството, че представя някакво особено учение. Ставало дума за прости съвети, за слова на утеха.

Ако човек внимаваше върху думите му, се уверяваше и в една друга негова мъдрост. Повечето от това, което казваше на поклонниците, не бяха конкретни наставления по един или друг въпрос. Беше разказ за чудеса и благодатни преживявания, които се извършвали, както казваше, от преподобния Давид и преподобния Йоан Руски. Възторженото представяне на чудесата на светиите бил основният начин, по който наставлявал. Той самият себе си направил убедително тълкувание на тези чудеса и на „учението“ си. Намирал удобен случай и завършвайки разказа за това, как се покаял един и ли как с молитва се изцелил друг, или как със светата глава на преподобния Давид трети се избавил от демона, давал някакъв съвет конкретно за дадения случай и за хората, които го слушали.

„Той беше толкова смирен, че стана обиталище на Св. Дух. Носеше в себе си живото присъствие на Христа и затова можеше да помага и на другите. Подчертаваше голямото значение на молитвата за спасението на човека. „Никоя молитва не се губи“, казваше. „Всички молитви са свети, но умната молитва е най-важна от всички. Господи, Иисусе Христе, помилуй ме. Всички свети отци са започнали с тази малка, но всесилна молитва. Казвай, чедо мое, тази молитва денем и нощем. Тя ще ти даде всичко. Тя съдържа всичко. Молба, моление, вяра, изповедание, богословие и т.н. Казвай молитвата постоянно. Молитвата ще донесе мира, сладостта, радостта и сълзите. Мирът и сладостта ще донесат повече молитва, а след това молитвата ще донесе повече сладост и мир. Първо с молитвата ще намериш сладост, мир и радост, а след това, според Божията воля, може да преживееш и други благодатни състояния. Знай, чедо мое, където е Господнето име, там се намира и благодатта“.

————-

Източници:

Старецът Яков Цаликис, игумен на светата обител „Преподобни старец Давид“, Стелиянос Пападопулос. Алтера, 2003, превод: Владимир Петров

„Преподобни Яков Цаликис. Кратки истории. Поучения. Свидетелства“, Фондация „Наследство на Зографската света обител“, 2020, превод: Венцислав Каравълчев

Posted in Святост, Съвременна святост

Вижте още: