Християнство.бг
Пламен Моновски
Джеймс Таларико стана първият демократ, спечелил сенаторски избор в Тексас след 1988 г. От години знам за него и му се възхищавам. Когато го слушам да говори за Христос и за това, което дължим един на друг, неведнъж се улавям на мисълта: точно така разбирам вярата си.
Американските коментатори си имат име за това: християнската левица, за която се твърди, че се завръща. Не знаех за съществуването ѝ. И се запитах защо нещо, което ми е толкова естествено, изобщо се нуждае от политически етикет.
Оказва се, че Christian left има забележителна история. В края на XIX век Валтер Раушенбуш, баптистки пастор сред бедните в нюйоркския квартал Hells Kitchen, се превръща във водещия глас на Социалното евангелие заедно с протестантски богослови като Уошингтън Гладън. Те твърдят, че християнството не е само спасение на отделната душа, а и борба с бедността и експлоатацията. Мартин Лутър Кинг-младши чете Раушенбуш още като семинарист и борбата му за граждански права е неотделима от разбирането му за Евангелието. През голяма част от XX век това е един от великите нравствени гласове в американския живот.
После този глас притихва. Той не изчезва – оцелява в черните църкви и в личности като пастора Уилям Барбър. Но от края на 70-те години религиозната десница става далеч по-шумна и по-добре организирана, докато християнството в Америка не се отъждестви с Републиканската партия. Акцентът на цяла една вяра се измества драматично – от бедните към културната война.
Евангелията обаче не са се променили.
Христос неспирно говори за бедните, за духовните опасности на богатството, за това да нахраним гладния и да приемем странника. Казва на богатия младеж да продаде имота си. Умива нозете на Своите ученици. А когато описва Страшния съд, Той не пита дали сме принадлежали към правилната нация, дали сме защитавали правилната култура, дали сме прокламирали идентичността си достатъчно гръмко. Пита дали сме Го разпознали в гладния, в странника, в болния и в затворника.
Като православен християнин намирам тази промяна на акцента за особено тревожна, защото Православната традиция съдържа може би най-безкомпромисното учение за богатството и бедността в цялото християнство. Свети Йоан Златоуст, чиято литургия служим всяка неделя, надига глас срещу онези, които обсипват храмовете си със злато, докато бедните гладуват отвън. Свети Василий Велики изгражда болници и приюти и смята служението на нуждаещите се за неотменна част от християнския живот. Те не са съвременни прогресисти, внасящи светски идеи.
Те са Отците на Църквата.
И все пак, когато слушам публичния глас на православието днес, все по-често чувам гласа на американската религиозна протестантска десница: национална идентичност, културна принадлежност, защита на традицията срещу съвременния свят. В това има ирония. Църква, която се гордее, че стои встрани от западното християнство, започва да прилича на едно от най-политизираните му движения.
Крайният случай е Московската патриаршия, където идентичността, националността и верността към една доктрина вече засенчват всичко останало. Там патриархът благослови нахлуването в Украйна и православни християни убиват православни християни в името на един „Руски свят“. Ето докъде води пътят, когато една Църква сбърка нацията с Евангелието.
Наистина, има свещеници и манастири, които вършат Христовото дело тихо и героично. Но къде е също толкова настойчивата проповед за опасностите на богатството? Къде е страстната защита на бедните?
Изглежда, че ни вълнува необичайно силно опазването на християнството като наследство и далеч по-малко християнството като всекидневен дълг. Едното ни кара да защитаваме нещо, което притежаваме. Другото ни кара да дадем нещо от себе си. Едното е удобно. Другото е изключително взискателно.
Не вярвам, че православието трябва да стане нито ляво, нито дясно. Христос не е представял манифест.
Но Църквата не е музей на националните традиции и със сигурност не е политическо движение с икони.
Тя е Тяло Христово!
Това означава, че странникът е наш брат, дори да не говори нашия език. Гладното дете е наша отговорност, дори да принадлежи към друг народ.
Затова християнството на Таларико ме вълнува. Не защото изведнъж съм открил, че съм левичар, а защото ми напомня онова, което винаги съм вярвал, че стои в сърцевината на нашата вяра.
Православната църква чете Евангелието за Страшния съд, когато наближава Великия пост. Точно в мига, в който ни призовава да изпитаме душите си, Христос насочва вниманието ни към другите хора. Той ни кара да Го търсим не само във великолепието на литургията, а и в гладния човек на прага ни.
Можем да опазим всяка традиция, да защитим всеки догмат, да напълним храмовете си със злато и пак да не Го разпознаем, когато застане пред нас.
И когато настъпи Страшният съд, питам се дали Христос ще ни попита колко успешно сме защитавали християнството или дали изобщо сме забелязали, че е гладен.
Редакторска бележка: Офнюз подготви и преведе със субтитри на български език речта на Джеймс Таларико, която нагледно илюстрира тезата на автора. Клипът може да се гледа тук: „Давид срещу Голиат: победната реч на Таларико“.
