Ренета ТрифоноваО. Харалампос Паподопулос
Казват, че малко преди да умреш, виждаш целия си живот да минава пред очите ти, като на филмова лента. Да. Прочетох го и то в слово на светец. Не помня кой. Как да помня толкова думи, които имах в ума си, цял живот. „Нека се хвалят другите за страниците, които са написали, аз се чувствам горд за тези, които съм прочел”, беше казал Хорхе Луис Борхес и напълно съм съгласен. Разбира се, аз съм горд за това, което преживях, ако ще да съм оплескал всичко. Обаче се научих да плувам. И това го дължа на Теб, Боже мой, Който ме тласна в открити води, въпреки имаше буря и вълнение. При това, ако не се намокриш до кости, няма да се научиш да плуваш.
Затварям очи и мисля, представям си по-добре, че съм в последните мигове на моя живот, и виждам, както казват, животът ми да минава като на филмова лента пред очите ми. Какво ли бих видял? Или по-скоро това го зная. По-добре бих искал да науча какво бих почувствал.
Всеки път, когато гледаш същия любим филм или четеш същата любима книга, разпознаваш нещо, на което не си обърнал внимание добре предния път. И мисля, че са ми убягнали твърде много сцени от живота ми.
Но вече съм сигурен, че онова, което ще почувствам да ме облива, е – така смятам – едно дълбоко благодарение към Тебе, Боже мой. Да, това усещам. Само това. Сега вече само благодарение. Ропотът, оплакванията, недоуменията изглеждат толкова чужди и далечни. Колкото повече гледам отново филма на живота ми, един вик – този път не на отчаяние – ме облива. Това е викът на славословие.
Аз, който живях с толкова недоумения и оплаквания, чувствам, че искам да кажа едно голямо благодаря. На Тебе, Боже мой. Вече след толкова години, мога да кажа, че разпознавам присъствието Ти, което в живота ми се яви като „отсъствие” и „мълчание”.
Тогава, да, много пъти почувствах, че отсъстваше; че ме беше изоставил. Как издържаш това мълчание, Боже мой! И колко се криеш от нас! Колко ме измъчи „отсъствието” Ти!
Хареса Ти да оставаш мълчалив. Да седиш на последното място. Да стоиш навън на студа. Дума да не продумаш, когато всички говориха. Искаше винаги да имаш последната дума.
Ще ми кажеш сега, защо не Ти го казвах досега. Знаеш, Боже мой, когато изпитваш болка, болката те кара да се запъваш, езикът пресъхва, болката отменя думите в едно провлачено „ах . . .”, общ вик на всички страдащи. Какво да правиш с думите, когато изпитваш болка? Стига ти един вопъл, едно „защо?”
Има обаче и нещо друго, Боже мой. В нашия живот оставяме важните и държим всички суетни и малки неща. Мъчим се да живеем нещата и когато ги имаме, не знаем какво да ги правим, а когато ги загубим, ни липсват неимоверно. Само сред загубата оплакваме Рая.
Така много пъти почувствах и поисках да Ти кажа, че Те обичам, Боже мой. Че имах нужда от Теб, но не го направих никога или по-скоро много малко пъти. Защо? Навярно защото, когато имаме нещо, го разрушаваме, за да го търсим вечно.
Знаеш ли нещо, тази себерушителна постъпка ми напомня онази позната сцена, където плачем над мъртвия ни баща или майка, и ридаейки, прошепваме Прости ми „за „обичам те!”, което не казахме, за прегръдките, които не дадохме и оставихме за утре докато осиротяха ръцете ни. . .”.
Езикът се схваща, Боже мой, сред сигурността. Чувствата замръзват сред убедеността. Копнежът се умъртвява. Когато чувстваме, че нещо или някой е наше притежание, млъкваме, и когато ни напуска, чувстваме, че сме имали толкова, ама толкова много неща да му кажем. Така стана и с Тебе, Боже мой.
Но сега, макар и малко преди да умра, иска да Ти кажа едно голямо Благодаря. Не за това, което направи, а най-вече за онова, което не направи. Не за това, което ми даде, а за онова, което ми отне. Не за Твоето присъствие, а за Твоето „отсъствие”. Не за Твоя глас, а за онова жестоко Твое мълчание. Без него не бих се научил да слушам гласа на сърцето ми. И сърцето ми никога не би научило азбуката на моя собствен език.
Ти си странен Бог. Знаеш го, нали? Вярвам, че са Ти го казвали и друг път. Не съм първият. И колко още ще Ти го кажат? Безброй пъти, докато решиш да събереш всички нас в царството Си. Там, където хората усещат повече от това, което казват. Там, където единият вика на другия „Любов моя”. Дотогава „ще слушаш това”.
Е, и Ти имаш вина. Между нас казано, виновен си. Не се съобразяваш с нашите правила. Противиш се на всичко. На нашия акъл, ум, планове и програми. Изплъзваш ни се. Докато чувстваме, че Те разбрахме, ни водиш до пълно незнание. Караш ни да се чувстваме ученици, докато сме получили диплома. Докато казваме, че Те познахме, променяш Твоя образ. Докато казваме, че Те намерихме, Ти отново изчезваш. Ставаш непознат. Чувстваме, че в крайна сметка никога не Те разбрахме.
Е, как искаш да не кажем, че си „странен”? Нито говориш, нито искаш много-много. Търчиш до нас, при нас, но винаги пазиш дистанция. Както автомобилите. Можем да караме бързо , когато знаем да пазим дистанция, ми каза онзи ден Танасис, мой приятел. Това правиш и Ти, Боже мой. Знаеш да пазиш дистанция, за да се увеличава нашият копнеж по Теб.
Благодаря Ти, Боже мой, че ме научи да живея с въпроси. Колкото пъти Те помолих за „отговори”, Ти замълча. Така, с времето се научих да живея без „отговори” за всичко и всички. Да приемам тайната, която обзема всичко. Да се примирявам с факта, че не е възможно да науча или да узная всичко и, най-важното, това да не ме ужасява. Да не отменя жаждата ми за живот.
Помниш ли колко пъти Те попитах „защо?”. Ти не ми се скара. Но и не отговори. Просто мълчеше и ме тласкаше към живота, да се науча да живея и да спя без всичко да съм разрешил.
Само с въпроси и недоумения може човек да живее. Пътуването, а не неговият край, има красота. „Тръгвай”, а не „стигни”.
Истината, Боже мой, е че беше «жесток» с мен и много по-«жесток» с много други мои ближни. Но вече благодаря за тази Твоя «жестокост». Защото ми помогна да стана това, което съм, и да намеря нещата, които намерих. Да преживея това, което преживях.
Остáви ме сам, дни и нощи. Не ме вдигна в моменти, в които нямах никаква помощ, дори човешка. Научи ме да поставям ръцете на студения под, но най-вече да «заинатя» сърцето си и да се изправям.
Помниш ли, Боже мой, една вечер в Атина? Нощ, зима, дъжд и скреж по стъклата на един евтин хотел. Аз сам. На съмване в съня ме обхвана паника. Пот, сърцебиене, страх и тревога. Задъхване, безмълвни викове, студена пот и страх от смъртта. Скришно и ужасено промълвих в себе си „да умра да приключваме!”. Колко пъти почувствах този край да приближава. И беше винаги хладен, без топлина.
Самичък, Боже мой. Не зная дали беше там, аз във всеки случай не Те виждах. Само смъртта стоеше пред мен в един огромен вакуум, готова да погълне надеждите ми. Обаче издържах, и тогава и много други пъти.
Нужно бе да минат много години да живея още много години, за да разбера, че Ти беше там, в стаята на тази хладна нощ. Години бяха нужни, за да почувствам, че не Те виждах, защото Те бях ограничил. Ти обаче не се явяваш навсякъде, както и когато искаме. Ти си толкова „странен”, толкова парадоксален, че присъствието Ти може да се крие в най-невероятното събитие, място и лице. Най-вече там, където умът и погледът ни не ходи.
Сега мога да го кажа, да, беше с мен, Боже мой, беше винаги близо и до мен. При моя вик и Ти с пресипнал глас, в болката ми и Ти насълзен, в изпитанието ми и Ти разпнат. Да, беше там във всичко. Но трябваше да не Те виждам, за да се разшири погледът ми. . .
Понякога страдаше, когато се губех в пътища без изход, в загубени отечества и мъртви мечти. Не искаше да се намесиш, не защото не можеше, а защото не желаеше да спреш урока. Пътуването, Боже мой, никога не поиска да го прекъснеш.
И Ти си Бог, на Който му харесва премеждието, обичаш смелите, които знаят да правят грешки, да се поучават, да се покайват. Искаш хората да живеят с дръзновение живота, който им дари. Да не се крият зад Твоето име и заповеди.
Искаш да почувстват диханието, което вдъхна във вътрешността им.
Позволяваш ми да Те наричам Отче, нали? Ако ще да не съм най-доброто Ти дете. Но чувствам, че дълбоко в Теб се зарадва на тази моя „истина”, на тази моя жажда да позная, да вкуся, да различа.
Никога не направи това, което аз бих могъл да направя (сам). Тласна ме към това да бъда себе си доколкото е възможно. Да оставя роли, да сваля маски, да престана да се дивя и да се сравнявам с другите, да живея в тяхната сянка.
Поиска да бъда аз, за да си Ти. Защото само в степента, в която сме себе си, можем да Те срещнем, Боже мой. В противен случай, след като не знаем кои сме, как ще Те познаем? С маски запознанства не се правят. Само лице в лице. Трябва да бъдеш, за да станеш.
С тези мисли и благодарности, мисля, че бих завършил живота ми, гледайки сцените от живота ми да се разгръщат пред мен.
Ако знаеше, Боже мой, колко отговори ми даде с това Твое мъчително мълчание. Затвори ми толкова врати, оставяйки ме отвън, в нощта на живота, самотен, в обятията на викове и задушаващи въпроси „защо”. Едва сега започвам да разбирам, че в часа, в който затваряше вратата пред мен, ми отваряше сърцето. При това, животът с Бога е една криеница, хайде да видим кой пръв ще намери другия.
Превод: Константин Константинов
