Ренета Трифонова
Ренета Трифонова
„Онова, което угасва чрез греха, е самата истина на живота. Вършейки грях, се проваляме да съществуваме като личности, т.е. като уникални същества“.
Отец Харалампос Паподопулос
Книгата на отец Харалампос Пападопулос „Всичко е път“ предшества книгата „Всеки край е едно начало“. В тези свои текстове[1] отецът е последователен и точен, особено когато говори за греха и за отклоненията в човешкото поведение и психика, които са така често срещани днес. А грехът (αμαρτία) е винаги свързан с някакво отклонение, с пропускане на целта[2].
„Всичко е път“ е книга за онези от нас, които постоянно пропускат целта и тя им изглежда далечна и непостижима. Тя винаги се разминава с нашите желания и стремежи, защото много често „пропускаме целта“ и постоянно живеем в очакване за нещо прекрасно, красиво, необичайно и … неслучващо се, вследствие на което в един етап от живота си можем да изгубим смисъла на своето съществуване и да изпаднем в депресия.
Както тук, така и в книгата си „Всеки край е едно начало“, отец Харалампос Пападопулос обръща особено и специално внимание на депресията като често срещано състояние днес, защото много хора страдат от тази болест – те ежедневно „пропускат целта“ и смисъла на живота си постоянно са депресирани, а депресията е страдание. От постоянното търсене на земен успех и щастие, много от тези хора не могат да срещнат себе си, своето вътрешно „аз“, с което да поговорят и да се разберат. Затова и книгата започва с изясняване на понятието „грях“ – онова, което хората обикновено не могат да приемат за себе си – че прародителският грях ги е повредил и ще им трябват много усилия, за да достигнат до състоянието на хор, които Бог е сътворил, за да бъдат „венец на творението“.
„Ако погледнем на греха по-екзистенциално и го освободим от натоварените с вина психологизми, тоест видим го като неуспех в нашето развитие, ще разберем, че той всъщност не е нищо друго, освен слабост да съществуваме като истински и уникални личности – както по отношение на самите нас, така и в отношенията ни с нашия ближен и с Бога“ – пише отец Харалампос. А човек може да се излекува от греха и да почувства радостта в Бога единствено в християнството – там той е уникален, единствен и неповторим; той е личност, която има свобода – да избира доброто или злото; да бъде приятел или враг, роб, наемник или син на Бога[3].
Във „Всичко е път“ отец Харалампос се обръща с лице към този, който се замисля за ценностите в своя живот – по правилен път ли тръгнах, или не; а ако греша? Всеки човек допуска грешки, но трудността според о. Харалампос идва тогава, когато разберем, че трябва да живеем с греха си, с неуспехите си, с провалите си. Затова тази книга не дава готови рецепти за „правилен“ живот, а обяснява колко по-лесно е да осъзнаем, че сме тленни, и да се опитваме да поправяме грешките си. Този път е труден, но много ценен, и вместо да изпадаме в униние и болест заради това, че ние не сме този образ, който сами сме изградили за себе си, можем просто да притихнем и да почакаме, за да продължим да живеем – с болките, с радостите си и с Божията утеха, защото накрая на всеки път винаги ни чака … Бог.
Отец Харалампос цитира една чудесна мисъл на Тасос Левадитис: „Някой друг живя нашия живот и сега трябва да умрем вместо него“. Този екзистенциален проблем се случва непрекъснато и на всеки човек. В книгата е описан начин да осъществим среща със самите нас – как да се видим отвътре, как да останем в мир със себе си, след като се ужасим от греха си, как да се примирим със своето „аз“; колко е важно да възприемем живота си като среща с Бога и как животът ни не би бил ценен, ако не е живот в Него и с Него – Христос. Как липсата на бога в нашите мисли и дела изпразва от съдържание нашия живот, отнема смисъла на нашето съществуване, защото не можем да живеем извън Този, Който ни е създал по Свой образ и подобие.
Отец Харалампос непрекъснато насочва читателя към най-важното в християнския и въобще в човешкия живот: промяната, обожението[4]. Ние всички сме такива, каквито сме, но сме призвани от Бога за промяна, за изпълване на нашия живот със смисъл: „Защото повечето от нас предпочитаме навика на болката, на хленченето, на злочестието пред риска и отговорността на промяната. Малцина се покайват реално, защото малцина реално рискуват да се отрекат от лъжата на живота си и да поемат отговорността за едно ново начало. Повечето от нас избираме навика на лъжата“.
Истинската промяна в християнството се нарича матан(о)иа (μετάνοια) – промяна на ума[5]. Всичко е път, казва отец Харалампос – в християнството именно този път води към осъзнаване на грешките ни и към истинско желание за изправяне на живота ни. Чрез промяната, наречена матан(о)иа, вървейки по този път, човек може да се отърве от страховете си и да изпълни всичко около себе си със смисъл.
Човешката болка и Божията радост
Отец Харалампос говори в книгата и за „болката и екзистенциалният плач“ – за това, че всеки е различен и неповторим в Божиите очи: „Времето“ на душата не е едно и също за всички, не всички имат един и същ екзистенциален часовник. Всеки човек е уникален и неповторим, сътворен от едно личностно Битие, което, създавайки, не се повтаря“. Тази уникалност е доказателство не само за съществуването на Бога, но и за Божията любов към човека, носещ Божиите „черти“.
Ние всички носим някаква болка. И няма как да е другояче, защото грехът (αμαρτία) е повредил нашето естество. В стремежа да удовлетвори представата си за илюзорно щастие, човекът често „пропуска целта“ на живота си, като „изхвърля“ Бог от своя живот и точно това става причина за неговото нещастие. Последиците обикновено са болка, страдание и рана. Но ние сме Божии синове и дъщери и щом Христос е страдал, няма как болката да отмине и нас, ако искаме да сме Христови. Повредата от греха е върху целия свят, а липса на болка и пълна духовна радост и щастие има само в Бога: „Единствено ти, чрез Божията благодат, можеш да видиш „по друг начин“ гвоздеите, с които си прикован. Да превърнеш смъртта във връзка и нищото в начало“.
„Кръстът и Възкресението са цялото откровение за живота, което Христос ни откри“
Важно за всеки човек е да разбере, че няма как Бог да е страдал, а човекът да не носи болка, защото той е дете на Бога: „Христос не избягвал болката. Не се опитал да избегне Кръста, да дезертира от реалността на живота. Той не отвърнал лицето Си от страдащите хора, за да не Му развалят индивидуалното спокойствие и позитивна нагласа. И най-важното: Христос не скрил, нито заглушил Своите чувства. Той оставил сълзите да се търкулнат по лицето Му пред гроба на Лазар. Изпитал страх в Гетсиманската градина. Помолил настоятелно, с болка и тревога Своите ученици да останат будни, защото се страхувал, защото изпитвал вътрешна борба пред големия Кръст, който Му предстоял“.
В това се състои целият Божи план за спасението на човека – ние носим кръст, но ни чака и възкресение, а от нас зависи как ще извървим пътя си, защото всичко е път. Много често искаме нещо от Бога и настоятелно държим да го получим. Приличаме на хора, които вървят по тесен път над пропаст и тропат с крак, ако Бог не ги пуска в пропастта.
Същото е и с болката. Искаме да се избавим от нея, но тя остава. Усилено се стремим да я забравим, но тя постоянно ни напомня за себе си. След години разбираме, че точно тази болка, тази „рана“, както я нарича отец Харалампос, ни е помогнала да вървим уверено към Христос: „Защото с раната не воюваш, просто я обичаш и се сприятеляваш с нея. Говориш ѝ в най-дългите нощи на живота си. Гледаш я в очите, независимо че има толкова гъст мрак около теб. Целуваш нозете ѝ, дори от битката да кървят и нейната, и твоята плът. Крачиш с нея като малко дете, което иска да стане зрял човек“.
Без „раната“ най-вероятно сме щели да станем самоуверени и още по-горделиви, а болката ни е предпазила от това. „Раната“ всъщност е била Божия ласка – болката и травмата отрезвяват човека, предизвикват у него мисъл и за другия: „В този живот скърби ще имате, но само тогава, когато единият намира прибежище и отмора в сянката на любовта на другия, когато единият понесе бремето на другия, тогава вашата болка ще се изцели, тревогата ще се смекчи, житейското страдание ще се подслади“. Така човешкият кръст, човешката болка може да се претвори в радост, възкресение, любов към ближния. А всеки, който люби, ще види Бога, защото: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта. Ние го любим, защото Той по-напред ни възлюби. Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед, който люби Бога, да люби и брата си“ (1Иоан 4:18-21).
Няма живот без болка и неуспех
Ако влизаме в Църквата, за да сме успешни и да имаме „имидж“ на добри хора и благотворители, очакванията ни ще се окажат погрешни. В Църквата няма да намерим оправдание за нашите болки и неуспехи. Те са наши. В Църквата можем да намерим утеха и да се научим как да се справяме с болката, макар че християнството не ни гарантира успешен и щастлив живот без проблеми: „Ние търсим Бог, който да ни дава здраве, да ни намира работа, да ни строи къщи – една и две, вила върху утъпкани терени и опожарени гори. Бог, който да благославя нашия бизнес, да ни прави богати и да има дял от успеха в нашия социален профил. Да вкара нашите деца в университета без труд и особено усилие, без да се интересуват, че някое друго дете ще загуби това място. Списъкът с молби и искания от един Бог „по наш образ и подобие“ няма свършване. Този списък с молби е толкова голям, колкото големи са нашите претенции“.
Отец Харалампос напомня, че човек вярва в Бога не защото Бог е могъщ и всесилен и ще му даде работа или добро жилище, а защото го обича. Представата ни за Бога много често е свързана с желанията и проекциите на нашето „аз“, а любовта към Бога е единственият „успешен“ път, по който може да тръгне един човек, „защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр. 13:14). Ние не бива да вярваме в Бога, защото така ни е удобно, а от любов към Него, заради спасението ни. Разбирането, че Бог ни е длъжен с нещо и че трябва да ни направи щастливи, защото „ходим на църква“, е погрешно и няма нищо общо с християнството.
Човешката самота и самостта в Бога
Вярата е начин на общуване с Бога – човек иска да Му вярва, да говори мислено с Него, защото му е нужно общение. В Църквата сме едно Тяло, заедно сме съпричастни на Бога чрез Неговата Плът и Кръв. Човекът така е сътворен, че не може без общение с Бога: „…една от най-основните нужди на човека за неговото здраво развитие и израстване е възможността да обича и да бъде обичан, да живее и да съществува в общност от личности. Затова отците на Църквата оприличават ада на вечна и абсолютна самота, на място, където не се осъществява среща и връзка…“. Църквата, християнството са общност от личности, които общуват помежду си в Бога и чрез Бога – това е истинското общение, което може да утеши и ощастливи човека. Връзката с Бога му дава нов път, открива му нов хоризонт, изпраща му хора, с които той да реши своите житейски трудности. Самозатварянето и неразбирането често са причинени от липсата на любов, а тя идва от забравата, че всички сме Божии деца. Помощта, милостинята, споделянето на тревогите и грижите са също начин да осмислим живота си: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“ (Гал. 6:2).
Отец Харалампос прави връзка между самотата (липсата на общуване) и греха, като дава добър пример с евангелската притча за разслабления: „Разслабленият не може да разбере, че причината за неговата болест, но и самота, е той самият, начинът, по който съществува. Той играе ролята на жертва; играе на самосъжаление и със съжалението на другите“. Затова и ние сами носим вина за нашето самозатваряне, което от липса на любов е довело до страдание, но отецът посочва и начин за справяне с този проблем: „В Църквата не се крием от живота и от самите себе си, а оголваме себе си, за да се изцелим… по този начин разбираме, че единствената ни надежда, единствената непоклатима скала, върху която можем да стъпим, е Бог“. Така стигаме отново до метан(о)иа (μετάνοια) – това покайно осъзнаване на нашето състояние, в което можем да достигнем до истински духовен прелом, до истинска промяна на живота, който търсим и очакваме: „Защото животът не е красиви идеи, а предизвикателство за борба, което включва падения и възходи“.
Лъжливите идоли
Много често „цивилизацията на нещастието“ – светът, който сме изградили ние, съвременните хора, е пълен с идоли. Такива идоли можем да си изградим и тогава, когато влезем в Църквата, за да ги търсим. Свещеникът и монахът също могат да бъдат наши идоли, обект на преклонение, защото очите ни могат да виждат в тях проекцията на нашите стремежи и желания: „Ние го превърнахме в герой и светец, защото имахме нужда от това. Защото това обслужваше нуждите на нашата психика“. Ако в миналото християните са умирали заради това, че не са искали да се поклонят на идолите, днес ние сами си създаваме неръкотворни идоли, на които служим без притеснение. Самите християни днес си създават идоли дори от начина, по който почитат християнските светци.
Идолите са навсякъде около нас, но най-вече – в нас: „Царството Божие вътре във вас е“ (Лук. 17:21), казва Христос, което означава, че от нас зависи кога и как ще подготвим сърцето си за среща с Христос: „Затова православното богословие не търси съвършенството във времето и пространството на този век, в тукашната реалност, а в бъдещия век, в есхатона. Дори светците и отците на Църквата, които през последните години биват смятани за непогрешими, безгрешни и съвършени, са смятани за грешни от Църквата, но не, повтарям, с натрапчивото и едностранчиво законничество и морализаторство, както днес разбираме духовния живот. А с онтологичното разбиране и тълкувание на творението и човека, който изпитва родилни мъки сред несъвършенството и безсилието, докато се осъществи докрай. Бидейки творения, стремящи се към упадък и разпад, както казва св. Максим Изповедник. Фактът, че светците, чрез съработничеството на Светия Дух, са претворили и преобразили своята тленна природа във връзката с Причинното начало – с Троичния Бог, ги прави безсмъртни по благодат, прави ги свети, т.е. членове на Царството Божие. Не техните добродетели или постижения, а връзката с Нетварния ги прави даром съсъди на благодатта“.
Ползата от съмнението
Необходимостта на човека от срещата с Бога и от прякото общуване с Него са доказателството на сърцето и ума, че Бог наистина обича. Ние искаме да му вярваме така, както е искал да му вярва и апостол Тома – да се увери, че наистина Бог е там и е възкръснал. Това е цената на живия опит, на личната среща с Бога. Целият ни живот е поредица от стъпки към Този, с Когото след смъртта си ще се срещнем, и ние искаме потвърждение за Неговата обич и бащинско отношение към нас. Отец Харалампос пише: „Затова и църковната химнология възхвалява „благото неверие на ап. Тома“. Защото ап. Тома не е невярващ, както неправилно ни откърми народната традиция. Чрез своето търсене св. ап. Тома свидетелства за древната всечовешка нужда от непосредствеността на опит, вкусването и преживяването. Никой човек не се задоволява и не се възпълва, ако само на думи го уверяват, че го обичат. Думите изискват осъществяване в лица и неща. Личността желае любовните намерения и заявявания да се превърнат в опит, преживяване и връзка, в прегръдка, приятелство и дълбоко психосоматично приемане“.
Ако съмнението е също начин за търсене на връзка с Бога чрез опита на личността, то радостта е крайното състояние на този опит по пътя, който човек е призван да извърви: „Отсъствието на радост означава отсъствие на Бога, докато радостта е доказателство за Неговото присъствие“, цитира отец Харалампос атонския старец Емилиян Симонопетритски. А нашата радост, от която ще изчезнат всяка депресия и болка, всяко съмнение и страх, е радостта в Бога и чрез Бога. Вярата в Него ражда тази радост – Бог ни я дава в дар, заради нашето доверие към Него. Ако ние живеем със страхове, от които се раждат нашите духовни и психосоматични чудовища, то те са следствие от страха да се доверим изцяло на Христос. Винаги вярата е носила щастие, радост и утеха на човека, дори и по време на най-големите изпитания. И ако доверието в Бога беше пълно, абсолютно, неизменно и въпреки всичко, радостта никога нямаше да изчезва от лицата ни, а ние никога нямаше да имаме нужда от идоли. Защото пълнотата на радостта е онова състояние, в което човек няма нужда от нищо друго, освен да чувства постоянно Божията любов.
Книгата на отец Харалампос неслучайно е със заглавието „Всичко е път“. Човек върви по своя път цял живот и неусетно търси начин, за да придобие тази любов, радост и сила в Христа. Затова трябва да тръгнем по пътя: „Тръгни по пътя, дори да не се чувстваш готов. Дори да не се чувстваш съвършен, добър и страхотен… Замълчи в молитва и надежда. Започни да ходиш. „Но не зная пътя…“ – ще кажеш. Нека да е така, не е нужно да го знаеш. Когато вървиш, пътищата се отварят и вижда, че отнякъде изникват пътеки. Ти просто не очаквай да се почувстваш готов, за да тръгнеш – това е капан; тръгни и пътят ще те научи. Всичко е път…“
(Статията е уводна към книгата на отец Харавампос Пападопулос „Всичко е път“, а цитатите в текста са част от нея).
Вижте още в Блог за отец Харалампос Пападопуос
[1] Части от текстовете, които са публикувани на фейсбук страницата на автора на гръцки и български език, се приемат от читателите като слова с особен емоционален заряд.
[2] На български език гръцката дума αμαρτία (amartia) превеждаме като „грях“, но точното ѝ значение е „пропускане на целта“.
[3] В „Откровени разкази на странника пред неговия духовен отец“ се казва, че към Бога водят три пътя: на роба, на наемника и на сина. Пътят на роба е път на страха – по него върви човекът, който вярва заради своите страхове. Втория път – на наемника, преминава човекът, който вярва в Бога, за да има поза, или за да спечели някаква награда. Третият е свободно избраният път на сина – по него вървят хората, които искрено обичат Бога и Му служат, без страх и без да търсят награда. Такива хора истински обичат Бога, за тях Той казва: „…дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“ (Мат. 25:34).
[4] Обожение – θέωσις, идва от гръцката дума θεός – Бог. Според учението на Църквата, човекът е създаден по образ и подоибе на Бога и е призван да бъде подобен на Него, т.е. да достигне „обожение“. Според учението на св. Григорий Палама, обожението е равносилно на единство с бога; това не е награда, която се връчва заради човешки заслуги и подвизи, а благодатен Божи дар на всички кръстени („Нетварната светлина и обожението според св. Григорий Палама“, К. Константинов).
[5] Метан(о)иа означава промяна в начина на мислене и чувстване – промяна в интелектуалното, емоционалното и духовното състояние, на цялата вътрешна природа на човека, духовен прелом. Думата матан(о)иа (μετάνοια) идва от гръцки език и означава покаяние, обръщане на ума.
