Жажда за Бога

Архим. Варнава Янку

В свое послание св. Йоан Златоуст се обръща към монаха Теодор, който се отрекъл от монашеския образ, защото се забъркал с една девойка. Чрез своя педагогически подход св. Йоан се опитва да го върне към неговото предишно състояние. В това послание виждаме много неща, които са изключително важни за покаянието и представляват негови принципи.

Като начало, трябва да кажем по този повод, че грехът идва да покрие определени празноти.  Грехът представлява погрешен начин да задоволим нашата жажда за Бога. Грехът е дезориентация от целта. Човек по всякакъв начин се опитва да удовлетвори тази потребност, която Бог е вложил в природата му, но за съжаление така не бива удовлетворен. За любовта се говори като за емоционално състояние, което идва да замени нуждата от Бога. Защото чрез този процес на емоционално напрежение, човекът се опитва да намери Бога, както Го разбира. Това обаче става по начин, в който отсъстват духовните предпоставки, за да се открие животът в нас; по начин, по който човек не търси Бога, а сам иска да стане бог; по начин, по който човек се опитва да задоволи своя нарцисизъм. Затова в случаите на любовни връзки, в които сексуалната страст не се превръща във възможност за любов, главните елементи са егоизъм, ревност, ярост и мъст до такава степен, че човек губи своите граници. В тези случаи е очевидно, че не съществува любов, която представлява излизане от нашето аз.

Така човек постоянно се тревожи, опитвайки се да открие какъв е процесът, по който може да почувства, че реално общува с някой и не губи своята идентичност. Това, което реално закриля човека и което той се опитва да намери по един погрешен начин, е любовта, която съществува и се оправдава в и чрез Христовото Тяло, т.е. любовта в Христос, която е най-висша форма на любов и връзка. Във всяка друга форма на любов човекът се колебае, терзае, чувства несигурност, страх, своята трагичност, обърква се, въобразява си разни неща и в крайна сметка чрез всичко това се опитва да замести Бога, да стане бог и никога не намира покой.

Любовта в Христос, на което и да е равнище или връзка да се намира: сродство, съпружество или приятелство – преодолява всички биологични граници и оправдава човека, оправдава неговото сърце, т.е. човешкото сърце намира утеха. Ако дадена връзка, дори любовната или съпружеската връзка, не минава през Тялото Христово, тя се превръща в терзание и мъка. Защо? Ако тази връзка не се вдъхновява от любовта в Христос, тогава основното чувство е омразата; и най-големият ад, който човек може да почувства, е омразата. Защо? След като не съществува любовта в Христос, т.е. покоят на нашето сърце, бидейки в Тялото Христово, ние се опитваме да се вдъхновим от другия, той да ни признае, да ни приеме, да ни направи бог. Следователно това не може да бъде реално, нито винаги може да бъде удовлетворено и човек постоянно чувства несигурност, защото не Бог, а ближният е този, който му дава тази слава, която никога не е сигурна.

Това беше като въведение, защото св. Йоан Златоуст тук говори за нещо подобно. Той говори за едни монах, който нарушил монашеския обет, проявил човешкото безсилие, оставил се на светския начин на живот и се отклонил. Това засяга всички нас, защото падението, под която и да е форма, засяга всички нас, както и принципите на покаянието и възпитание са общи за всички, независимо дали те получават особена форма във всеки отделен случай.

Св. Йоан Златоуст пише: „Не е страшно, брате Теодоре, да падне борецът, а да остане паднал на земята“. Той не започва да го изобличава. Когато грешникът, т.е. падналият човек бива изобличаван, той обикновено се отбранява, затваря се още повече и не може да има процес на общуване и изцеление. Когато се намираме в състояние на падение, всяко едно наше разобличение създава у нас нагласа към оправдание, издига отбранителни механизми, за да защитим нашето аз. Ние ще зарежем и отхвърлим отбранителните механизми, ако получим потвърждение за любовта, която ни приема. За любовта, която не се засяга от нашите падения и грешки.

Ако любовта, която човек получава, се засяга, обижда, намалява заради грехове, тогава тя поражда в него  фобия, несигурност, себезатваряне, затваряне в неговата вина и тогава той трудно признава собствената си реалност. За да оцелее, той формира едно по-различно аз от това, което реално представлява и се стига до лицемерие. Тогава превръщаме греха в добродетел, създаваме псевдодобродетел, за да можем да понесем на първо място нашето собствено аз и след това ближните. Когато човек преживява тази реалност, той постепенно създава фалшива картина за самия себе си. Когато човек свикне да лъже и не просто да лъже, а животът му да бъде лъжа, тогава той се отъждествява с ролята, която играе, за да се защити, като губи контакт със себе си. Но ако нямаме контакт със самите себе си и играем лъжлива роля, тогава за какво покаяние говорим – за какво да се покаем?

Затова е изключително важно човек да намери начин да събори своите отбранителни механизми и да признае собствената си реалност, колкото и ужасна да е тя. Истината е, че ако всички ние можем да видим нашата реалност такава, каквато е, тя ще ни ужаси; тя ужасява и другите. Тази реалност на сърцето ни е ужасна. Едновременно с този ужас, който човек има, тази сквернота, той има и невероятна красота. Нещата не са черно на бяло. Във всяко падение, във всеки грях, който може да ни ужаси, за който можем да чуем и да се ужасим, който съществува в нас и сме в неведение за него, съществува едновременно и добродетелта, съществува и копнежът за Бога. Защото, както казахме, нашият грях е израз на жаждата за Бога. Отвъд това обаче човек има такива вътрешни благословии, които Бог е вложил в него, но те са погребани. Затова освен тази грозота в душата ни съществува и огромна красота, която трябва да се активира; има надежда. Трябва да се намери начин.

И тъй, „падна долу“ – тоест паднал си, нищо не е, не е нещо страшно и да останеш долу. Чрез това другият веднага ти вдъхва смелост. „Той не ме отхвърля! Не само, че не ме отхвърля, но ми дава и възможности!“

„Не е тежко борещият се да бъде ранен, а след нараняването да се отчая и да не се грижи за раната си“. Какво му казва? Той го признава за човек, който се бори. Приема, че борещият се може да бъде ранен, но го насърчава, предлага му, вдъхновява го да се занимава с раната си. „При това никой не спира да пътува, тъй като някога е претърпял корабокрушение и е загубил товара, но пак прекосява морето, вълните и обширните бездни и отново придобива предишното богатство“.

В света обикновено порицаваме злото, гледаме на нещата много стереотипно и виждаме разделения. Добро-лошо, нравствено-безнравствено, черно-бяло. Нещата не са така. Каква е педагогиката на св. Йоан Златоуст? Той дава надежда на човека, дава утеха, че съществува възможност без да се подменят границите. Без да подменя истината. Той не му казва: „Нищо не е станало, всичко е наред, продължавай, юнако!“, а му казва, че борещият се бори, може да бъде ранен, че съществува и падението, съществува и болестта, и всичко това трябва да се поправи.

Ето, истинската педагогика не е тази, която отхвърля или утвърждава, а която активира човека в определена насока, в определен път. И кой е този път? Именно да ми кажат коя е моята реалност, че може да съм ранен, но в същото време да ми кажат, че съм борец и следователно имам възможност да се изправя. Това е най-важното. Затова е важно да се открие проблемът, раната, да се дадат и възможности, да се даде перспектива. Много пъти виждаме борци да бъдат увенчани след много техни поражения. Ето, паднал ли си? Обаче можеш да получиш венец. Когато разкриваме греха, когато изобличаваме греха, проблемът е не болестта, а това да не дадем надежда за изцеление, това е демонично, не съществува по-демонично от това. Вижте, границите в различни неща са много деликатни; както и премълчаването на болестта и проблема е демонично. Това, което е „по Бога“, означава грехът да се открие  и да се даде надежда и възможност за изцеление и възстановяване.

И тъй, случвало се е многократно войнът, който е напуснал своето място, накрая да се окаже превъзходен герой и да победи враговете. Паднал ли си, добре. Но ако можеш да победиш, да се вдигнеш, сякаш му казва: „Стани, можеш да се бориш и да станеш победител!“. „Мнозина, отричайки се от Христос, поради лютостта на мъченията, поправили своето поражение с нова битка“ и си тръгнали, получавайки мъченически венец. „Но ако всеки от тях е падал в отчаяние заради предишната си рана, той не би получил последващите блага. Така и ти, приятелю Теодоре, не се оставяй в пропастта, понеже врагът те е преместил леко от твоето място, а застани с храброст и бързо се върни там, откъдето си напуснал, и не считай за позор това кратковременно поражение“. Вижте какво казва св. Йоан Златоуст – да не се смята за позор раната, защото позорът създава премълчаване, поражда вина, поражда вътрешна умора и изчерпване и човекът не желае да има връзка с Бога. „Защото, ако утре видиш войник, който се връща от битка ранен, би ли го обвинявал; защото е позорно някой да хвърли оръжието и да избегне сблъсъка с враговете.“

Какво става тук? Големият грях не е падението, а това да не се борим. Следователно ако даден човек няма склонност към страстите, чувства се удобно в това и не се бори, той е в много по-лошо състояние от този, чиято природа може да има по-силно влечение към страстите, но да се бори и противопоставя. В крайна сметка, какво иска да ни каже с всичко това? Това, че борбата има значение. Борбата какво означава? Не да отбранявам себе си и моето нравствено достойнство, а да водя борба, като уважавам това, което Бог ми е дарил, живота, който ми е дарил и смисъла на моето съществуване. С други думи, ако уважавам това, което Бог е вложил в моята природа, в непрестанно усилие да го проявявам и активирам, т.е. удовлетворявам моята най-дълбока нужда – това е моята борба. Ако това става, то ме оправдава. Това ме утвърждава, ценя моята природа, ценя Божия образ, уважавам това, което Бог е насадил в мене – това безпокойство да Го издиря, това безпокойство, което е в нашата природа. Ако го уважа и приведа в действие, това означава, че ме оправдава. Дори уравновесява моите падения, но не защото Бог ще ги оправдае и ще каже: „Добре си направил!“, а защото ще ме оправдае, доколкото вървя по пътя и се стремя към целта, тогава лесно се признава отклонението. Тогава разбирам откъде съм се отдалечил и как ще се върна там, но ако реално не се движа в рамките на моята природа и не гледам към целта, независимо дали съм в добродетелта или в падението, тогава нещата са трагични.

Ако привидно изглеждаме добродетелни, добродетелта не може да ме оправдае, защото не гледам към целта. Тя е път към целта. Тя не е краят, не е целта, а е процес, за да запазя и обградя целта. Ако целта не съществува, добродетелта няма смисъл. В  същото време, ако грехът и падението съществуват, падението ме наскърбява не защото сега съм се отклонил от някакви закони, а защото е доказателство, знак и симптом, че съм се отклонил от целта. Следователно, ако не зная накъде да се обърна и сърцето ми не е отдадено на това търсене, за което съм бил създаден, за което съществувам, тогава нещата са много трудни. Това има предвид св. Йоан Златоуст с думите, че войнът е получил оръжието, борил се, паднал е в борбата и я зарязал. Очевидно Теодор имал добродетел, когато бил монах и се подвизавал, т.е. той знаел посоката на своя живот и светецът му казва – знаеш посоката, знаеш коя е радостта, знаеш кой е смисълът на живота ти и затова и да си паднал, не е голямо зло, защото някой може да бъде ранен по пътя, голямото зло е да захвърлиш оръжието и да загубиш целта.

Повтаряме: едно е грехът без загуба на целта в бездействие и леност и друго – падението сред неведението, където сме загубили целта или не сме я намерили. Обществото, етиката на света не може да функционира с тези мерки, няма тези мерки, нито е задължено да има тези критерии, защото не служи на Бога, нито се обръща към Него. Съществува човешкият закон.

Следва

Превод: Константин Константинов

Източник: Архимандрит Варнава Янку „Жажда за Бога“, изд. „Странник“, Варна, 2017 г.