Християнство.бг
Сергий Шумило // Libertas Fidei
В Париж се изразяват опасения относно съдбата на известната православна катедрала „Свети Александър Невски“ на улица „Дарю“ – един от основните духовни и исторически центрове на антисъветската руска емигрантска общност във Франция. Зад привидно църковния спор относно избора на епископи и правата върху собствеността се крие по-сериозен въпрос: ще успее ли руската православна традиция в Европа да запази своята независимост или в крайна сметка ще попадне под контрола на Московската патриаршия, която се превърна в един от идеологическите инструменти на руския управляващ режим?
Общото събрание на Архиепископията на православните енории с руска традиция в Западна Европа е насрочено да се проведе в Париж на 6-7 ноември 2026 г. Точно преди това събитие, структури на Московската патриаршия неочаквано разкриха архивни документи, които биха могли да бъдат използвани за обосноваване на претенции към историческата собственост на емигрантска общност, която е била под юрисдикцията на Константинополската патриаршия в продължение на много десетилетия.
След пълномащабното руско нахлуване в Украйна през февруари 2022 г., напрежението между Парижката архиепископия и ръководството на Москва значително се засили. Митрополит Йоан (Ренето) беше сред малкото йерарси на Руската православна църква, които открито се противопоставиха на войната на Русия срещу Украйна. На 9 март 2022 г. той изпрати отворено писмо до патриарх Кирил, в което осъди руското нахлуване и призова Московския патриарх да помогне за прекратяване на кръвопролитията.
По-късно, на 13 октомври 2022 г., ръководството на архиепископията отново се обърна към патриарх Кирил с призив да се застъпи за прекратяване на войната, като изрази несъгласие с неговите твърдения за изкупителна „жертва“, която „отмива всички грехове“ и осигурява влизане в „рая“ за руските войници, загинали във войната в Украйна.
След тези публични изявления обаче, по-нататъшните критики към Москва от Парижката архиепископия станаха по-малко забележими.
Ще се запази ли самоуправлението?
Парижката архиепископия, след като премина от Константинополската патриаршия към Московската патриаршия през 2019 г., се надява да запази своята отличителна традиция и известна степен на независимост. Тя обаче остава под юрисдикцията на църковния център, чието ръководство е тясно свързано с руския политически режим и открито подкрепя руската агресия.
Тази зависимост сега си има цена.
Москва се надява постепенно да ограничи останалите механизми за самоуправление на архиепископията, за да я интегрира напълно в единната вертикална структура на Московската патриаршия. Окончателното решение е само въпрос на време. Митрополит Йоан, вече в напреднала възраст, засега е толериран с надеждата евентуално да бъде заменен с по-послушен епископ.
Това е цената, която трябва да бъде платена за доброволното влизане на значителна част от Парижката архиепископия в московския „капан за мишки“ през 2019 г.
Когато капанът за мишки се затвори, е наивно да се очаква да се запази същата свобода.
Настоящият конфликт показва колко ефимерно може да се окаже самоуправлението, обещано от Москва през 2019 г.
Според френското православно издание Parlons d’Orthodoxie, дневният ред на лятната среща на Парижката архиепископия първоначално е включвал въпроса за независимото избиране на епископи. Митрополит Йоан е предложил двама кандидати: игумен Виктор (Крецу) и протоиерей Анатол Негруцу. Според изданието обаче Москва е игнорирала тези предложения. Срещата е била отложена за есента „поради жегата“. Сега се разглежда друг кандидат: протоиерей Матей Лещински, когото наблюдателите виждат като възможен компромис с Московската патриаршия.
Ако Москва може да наложи свои собствени кандидати за епископи и да определи кой точно ще ръководи Парижката архиепископия след митрополит Йоан, обещаното самоуправление ще се превърне в празна формалност.
„Тънък намек“ или изнудване?
Преди Събранието на Парижката архиепископия на 31 октомври 2026 г., официалните уебсайтове на Патриаршеската екзархия на Руската православна църква в Западна Европа съобщиха за откриването на архивни документи, свързани с придобиването на земя и строителството на църквата „Александър Невски“ в Париж. Документите са открити от Ален Банон и Силвия Дюто, основатели на Асоциацията за защита и опазване на руското историческо наследство във Франция.
Според публикувани материали, мястото на улица „Дару“ е придобито през 19 век с участието на руското императорско посолство, а строителството на църквата е осъществено с подкрепата на император Александър II и руския управляващ Синод.
Подобна публикация би могла да се разглежда като форма на натиск и всъщност като изнудване срещу представители на архиепископията, на които се напомня, че ако вземат нежелани за Москва решения, собствеността на главния катедрален храм може да бъде поставена под въпрос.
Историческата собственост се превръща в потенциален инструмент за църковно-политически контрол.
Подобни механизми са били използвани в миналото при спорове, свързани с православни недвижими имоти във Франция, по-специално катедралата „Свети Николай“ в Ница.
Има обаче едно фундаментално правно обстоятелство, което Москва предпочита да игнорира.
Може ли съвременна Русия да претендира за собствеността на Руската империя?
Съвременната Руска федерация непрекъснато подчертава своята историческа и културна приемственост с Руската империя, особено когато става въпрос за бившите си владения, паметници, църковни сгради и недвижими имоти в чужбина.
В действителност обаче Руската федерация никога не е формализирала или признавала официално прякото правоприемство или продължение на Руската империя, формализирайки в официалната практика статута на правоприемник изключително по отношение на СССР. В тези въпроси Руската федерация се позовава на съветските укази от 1918 г., с които не се признава правоприемството от Руската империя и се анулират държавните дългове от дореволюционния период. Този подход позволява на Москва да избегне поемането на финансовите претенции на кредиторите и царските дългове от дореволюционния период.
Наскоро руската Главна прокуратура заяви, че Русия не се признава за правоприемник на Руската империя, отказвайки да изплати дълговете на САЩ по „царските“ облигации.
Ако обаче Руската федерация официално откаже да се признае за правоприемник на Руската империя и да поеме отговорност за всички международни дългове на бившата империя, тогава Руската федерация няма законно право да претендира за чуждестранни недвижими имоти, които някога са принадлежали на бившата империя. Следователно, претенциите на Русия за недвижими имоти във Франция, Израел и други страни нямат правно основание.
Фактът, че руските императори са финансирали изграждането на определена религиозна сграда в чужбина, не доказва, че съвременната Руска федерация или Московската патриаршия са автоматично законни собственици на съответната църковна собственост. Това важи особено за религиозните общности, които в течение на повече от век са развили свои собствени правни структури и самостоятелно са се грижили и управлявали църковната собственост в изгнание.
С подходяща правна подкрепа, подобни въпроси биха могли да станат основание за отказ и/или обжалване на законността на прехвърлянето на църковни и други имоти от дореволюционния период в различни страни на Руската федерация.
Крехка възможност
Въпреки нарастващата си зависимост от Москва, Парижката архиепископия все още има шанс да защити своята независимост и да потвърди способността си да взема самостоятелни решения, както и да върви срещу „генералната линия“ на Московската патриаршия, включително по отношение на оправдаването и подкрепата на войната на Русия срещу Украйна.
Предстоящата среща на 6-7 ноември ще покаже до каква степен представителите на Парижката архиепископия са способни да защитят духовната си свобода.
Катедралата „Свети Александър Невски“ на улица „Дару“ е наследство и памет на поколения антисъветски емигранти, символ на тяхната църковна свобода. Историята за изтичането на архивни документи в „подходящия момент“ повдига въпроси: може ли една църковна общност да остане свободна, когато нейното имущество, кадрови решения и бъдеще се превръщат в потенциални лостове за външен натиск?
Сергей Шумило е старши изследовател във Факултета по история на Вилнюския университет и директор на Центъра за изследване на религиозната свобода „Либертас Фидеи“.
