Християнство.бг
Архонт Илиас Дамянакис
Това, което руската разузнавателна служба направи, не беше критика към църковен водач, а атака срещу самата Църква.
Сводката на СВР (Служба за външно разузнаване) звучи така, сякаш Москва все още живее в 1721 г. – годината, в която руската държава поглъща Църквата и я превръща в правителствено ведомство. Но Православната църква не е министерство и останалата част от Православието не се е предала тогава и няма да се предаде и сега. Да бъде наречен един патриарх „въплъщението на дявола“ от шпионска централа – това не е вяра. Това е доказателство за това колко се срива една поместна църква, когато бърка властта с истината.
На 12 януари 2026 г. пресбюрото на руската Служба за външно разузнаване (СВР) публикува изявление, атакуващо Негово Всесветейшество Константинополския патриарх Вартоломей, като го обвинява в „разколническа дейност“ в Украйна, балтийските държави и Източна Европа.
Този документ не е издаден от Църквата. Той не е издаден нито Синод, нито от събор, нито от канонично събрани епископи. Издаден е от държавна разузнавателна агенция, чието призвание е измамата. Дори само по тази причина изявлението е еклисиологично невалидно и духовно несъстоятелно.
Следващите редове не съдържат политическо опровержение. Това е моята църковна преценка.
Изявление на Службата за външно разузнаване на Руската федерация, 12 януари 2026 г.
„Патриарх Вартоломей Константинополски: „Антихрист в расо“. Пресбюро на Службата за външно разузнаване на Руската федерация съобщава, че според информация, получена от СВР, патриарх Вартоломей Константинополски, който разчлени православна Украйна, продължава разколническите си дейности… подкрепян от британските разузнавателни служби… разчитайки на националисти и неонацисти… опитвайки се да откъсне Литовската, Латвийската и Естонската православна църква от Московската патриаршия…”
Православната църква не получава догматични насоки, канонична преценка или морална корекция от разузнавателните служби. Разузнавателната служба не е църковен орган. Нейните методи – тайни действия, психологически операции, дезинформация, наративна война – са онтологически несъвместими с живота на Църквата. Документ, издаден от такъв източник, независимо от религиозния речник, който може да се съдържа в него, няма никаква стойност в рамките на Православието.
Когато Православието се защитава от шпиони, то вече е престанало да говори с гласа на Църквата. Използването на фрази като „въплътен дявол“, „Антихрист“ и „лъжепророк“, за да се опише канонично възкачен на трона Вселенски патриарх, не е патристична критика. Това е тоталитарна практика, неразличима от съветските осъждания на епископи и изповедници, които са се съпротивлявали на държавния контрол над Църквата.
Цитирането на Проповедта на планината от страна на разузнавателна служба не е благочестие. То е гротеска. Тук Свещ. Писание не се благовести. То е превърнато в оръжие.
Обвинението, че Вселенският патриарх е „разчленил Православието“, като е предоставил автокефалия на Украйна, е канонично невярно. Автокефалията е нормален механизъм за църковно съзряване, исторически предоставен от Константинополската църква, включително и на самата Москва. Не съществува канон, изискващ единодушно съгласие на всички поместни църкви за тази стъпка. Такава измислица се внушава, за да се парализира Константинопол и да се вмени на Москва правото на вето, което тя никога не е притежавала. Това, за което се вайкат тук, не е схизма. Това е загубата на имперски/колониален/съветски контрол над чужд народ и държава.
Твърдението, че православието принадлежи на народ, а не на място – „където и да има руснак, епископът му е в Москва“, е официално осъдено от Православната църква през 1872 г.
Православието е евхаристийно, а не етническо.
Епископството е териториално, а не племенно.
Това, което Москва пропагандира, е империализъм в диаспората, а не православна еклисиология.
С това изявление руската държава неволно признава, че:
– Московската патриаршия се третира като стратегически актив;
– църковните граници се разглеждат като геополитически граници;
– епископите функционират като агенти;
– автокефалията се разглежда като враждебен разузнавателен акт.
Всичко това не е обвинение. Това е просто разкриване.
Също толкова осъдително, колкото казаното в изявлението на СВР, е и това, което тя отказва да назове.
Не се споменава архиерей, проповядващ братоубийство.
Не се споменава патриарх, благославящ войната.
Не се споменават проповеди, освещаващи убийството на кръстени православни християни.
Няма споменаване на продължаващите нравствени престъпления на уж-патриарха Кирил и на съветската йерархия, която го заобикаля.
Това мълчание не е недоглеждане. Това е сговор.
Да се осъждат въображаеми разколи, докато се игнорират проповедите, насърчаващи кръвопролития, не е слепота. Това е нравствена перверзия. Изявлението на СВР не е аномалия, а видимият белег на една по-дълбока, координирана система.
Руският апарат за сигурност, независимо дали е наречен СВР, ФСБ или по друг начин, действа чрез цялата църковно-институционална система, простираща се от патриаршеския трон в Москва чрез йерархията по места, вградена в оспорвани и уязвими територии. Тази своеобразна „екосистема“ е структурна, а не случайно възникнала.
В нея манастирите функционират не само като места за молитва, но и като медийни възли, усилватели на спусканите наративи и дигитални центрове, разпространяващи московска пропаганда с църковен привкус. Одеждите служат за камуфлаж, а богословието е сведено до пейзаж.
Същата тази система сега се проявява в организации, които се представят като легитимни православни посредници в западния граждански живот. Групи, действащи под егидата на РПЦЗ, дори цинично именувани на руски светци като свети Йоан Шанхайски, се движат свободно из публичните институции, дори в залите на Конгреса, представяйки се за автентични православни гласове, но същевременно остават канонично обвързани с Москва.
Никой легитимен православен клирик, съпруг/а на клирик или дете, отгледано в Църквата, не може да каже, че не разбира за какво говорим. Послушанието в Православието не е абстрактно. То е конкретно. То се простира от свещеника до епископа и от епископа през йерархията до предстоятеля.
В конкретния случай тази верига на послушание завършва безпогрешно при Московската патриаршия и при патриарх Кирил, който публично е проповядвал, благословил и сакрализирал братоубийствената война. Няма църковен прийом, който да може да замъгли тази реалност.
Те могат да призовават за мир. Могат да цитират светци. Могат да се обличат в православна естетика. Но мълчанието им в най-свещените моменти на олтара разкрива тяхната вярност. Тя е към Кирил, уж-патриарх, чийто авторитет те нито оспорват, нито му се съпротивляват, дори когато той освещава кръвопролития. Това не е когнитивен дисонанс. Това е придържане към генералната линия.
Срещу този спектакъл стои свети Максим Грек – изповедника, затворен от същия московски църковен манталитет, който сега се представя, че защитава Православието. Свети Максим е затворен и окован не за ерес, а за истината: заради противопоставянето му срещу руската корупция, заради съпротивата му срещу подчинението на Църквата на княжеската и московската държавна власт.
От затвора той формулира принципи, които Москва никога не е прощавала:
„Истината не се превръща в истина благодарение на властта, нито лъжата се опровергава чрез силата“.
(вярна перифраза от неговите затворнически писания)
И отново:
„Когато епископите се страхуват повече от владетелите, отколкото от Бога, Църквата вече е в плен“.
(тематична перифраза, съответстваща на неговите увещания)
Но изречението, което разрушава цялата сграда на сакралната империя, е това:
„Не мястото освещава човека, а човекът освещава мястото“ – свети Максим Грек.
Този укор е решаващ. Свети Максим приема вериги, вместо удобно да благославя несправедливостта. Днешната йерархия благославя несправедливостта, за да избегне веригите.
Когато руското православие е проповядвано от шпиони, защитавано от пропаганда, рекламирано чрез манастири и оправдавано с кръв, то не е било преследвано – то е отстъпило само от себе си. И свети Максим Грек се явява негов съдия.
–––––––––––––––––––
Превод: архим. Никанор
Източник: When Spies Target the Church: The SVR’s Assault on the Ecumenical Patriarch: Ὅταν κατάσκοποι στοχεύουν τὴν ἐκκλησία: Ἡ ἐπίθεσις τῆς SVR κατὰ τοῦ Οἰκουμενικοῦ πατριάρχο – Архонт Илиас
