Кога необяснимото става знамение?

Кога необяснимото става знамение? По повод възложена експертиза за твърдяно чудодейно събитие

Д-р Благовест Върбаков

Постановка на случая и основания за публичност

Настоящият текст е изграден въз основа на експертиза, възложена ми от духовното ръководство на регистрирано в Република България протестантско вероизповедание. Предметът на възлагането беше изготвянето на богословско, историко-религиозно, юридическо и църковно-канонично становище относно събитие, което членовете на една от местните общности на вероизповеданието определят като Божие знамение. Самият характер на поставения въпрос налага интердисциплинарен подход, тъй като подобен случай не може да бъде оценен само от позицията на една научна област. Необходимо е едновременно да бъдат отчетени богословското разбиране за чудото, историческите форми на неговото възприемане, психологията на религиозното преживяване, правото на вероизповедание и вътрешният църковен ред, както и обществената отговорност, произтичаща от публичното обявяване на определено събитие за свръхестествено. Експертизата не установява Божието действие чрез административен или друг формален акт; нейното предназначение е да разграничи какво е фактически установено, какво остава твърдение и кой църковен орган е компетентен да се произнесе.

Решението ми да изложа публично основните изводи от експертизата не е продиктувано от желание да бъде разкрита конкретната религиозна общност или да бъде превърнато нейното преживяване в медийна сензация. Поради това не посочвам имената на вероизповеданието, духовните лица, очевидците и автора на предоставения ми журналистически доклад [Журналистически доклад, 2026]. Ограничаването на идентифициращите данни цели да защити човешкото достойнство на участниците, да намали риска от стигматизиране и да не допусне предварително обществено осъждане нито на общността, нито на нейните пастири. Случаят обаче поставя въпроси, които надхвърлят границите на едно малко населено място и една деноминация: кога необичайното може да бъде наречено чудодейно; как се различават личното религиозно преживяване и доказуемият факт; може ли силата на колективното убеждение да замести проверката; кой говори от името на Църквата; и как трябва да се постъпи, когато към твърдяното знамение се прибавят имуществено решение, дарителска кампания и твърдения за изцеления. Публичността тук е форма на отговорност, а не на сензация.

За запознаване със случилото се ми беше предоставен журналистически доклад, съставен след посещение на място, присъствие на последващо неделно богослужение и разговори с местния пастор, ръководителя на хвалението, очевидци и други членове на общността. Докладът има значение, защото съхранява разказите на хора, които заявяват, че са присъствали на събитието, и защото добавя наблюдения върху живота на общността. Той обаче не е лабораторен протокол, медицинска експертиза или решение на компетентен църковен орган. Авторът му добросъвестно отбелязва, че течността не е била изследвана, че твърденията за изцеления не са подкрепени с независима медицинска документация и че някои съобщени връзки – например между началото на молитвените събрания и предполагаемо намаляване на тежките пътнотранспортни произшествия в района – не са проверени чрез официална статистика. Това разграничение е основополагащо: свидетелският разказ е доказателствен източник за казаното и преживяното от свидетеля, но не е сам по себе си доказателство за свръхестествения произход на наблюдаваното явление.

Тъкмо поради уважение към религиозната свобода е необходимо да се отхвърлят две еднакво лесни позиции. Първата обявява чудото за невъзможно още преди да са разгледани фактите и така превръща философския натурализъм в недоказана предпоставка. Втората приема всяко силно преживяно необяснимо събитие за непосредствено Божие действие и така заменя разпознаването с емоционална увереност. Между тези крайности стои по-трудната, но единствено отговорна позиция: да се остави открита богословската възможност за чудо, като едновременно с това се изисква най-строга проверка на човешкото твърдение, че именно тук и именно по този начин Бог е действал.

В следващото изложение ще тръгна от мястото на чудодейното в историята на религиите и от различните начини, по които то е било възприемано в Православната, Римокатолическата и протестантските църкви, за да достигна до конкретните фактически обстоятелства около разглежданото събитие и доказателствените ограничения, които не позволяват свидетелското убеждение да бъде прието без допълнителна проверка за установен факт. Наред с библейските основания и свидетелствата на отците на Източната и Западната църква ще бъдат разгледани петдесятно-харизматичният контекст, глосолалията, колективната религиозна емоция и психологическите механизми, чрез които очакването, вниманието и последващото общностно разказване могат да повлияят върху възприемането на едно необичайно явление. Отделно внимание ще бъде отделено на историческите злоупотреби с реликви и чудотворни предмети, на съвременната православна и римокатолическа практика за проверка на предполагаеми чудеса, както и на въпроса дали засиленото публично присъствие на чудотворни икони и мощи в българската религиозна среда би могло косвено да формира сходни очаквания и извън православната традиция. Накрая ще бъдат очертани правните и църковно-каноничните предели на експертизата, компетентността на органите на съответното вероизповедание, необходимият ред за проверка и юридическите изисквания, произтичащи от свързването на твърдяното знамение с дарителска кампания и придобиването на недвижим имот. Целта не е да бъде даден удобен отговор дали чудото се е случило, а да бъде установено докъде достигат фактите, откъде започва тяхното религиозно тълкуване и как Църквата може да защити едновременно истината, свободата на вярата и достойнството на вярващите.

1. Чудото в историята и богословието на Църквата

Разкази за чудодейни явления се срещат в почти всички големи религиозни традиции. Те могат да удостоверяват присъствието на божественото, светостта на определена личност, силата на молитвата, изцеление, избавление, откровение или утвърждаване на общностната идентичност. Сравнителното религиознание обаче не поставя знак за равенство между тези разкази, защото смисълът на чудото се определя от съответното разбиране за Бога, света, човека и спасението [Weddle, 2010, pp. 1-34]. Да се констатира, че вярването в чудеса не е изключително притежание на една религия или деноминация, не означава да се твърди, че всички религии говорят за едно и също явление или че всички претенции са еднакво достоверни. Това означава единствено, че човешките общности разпознават някои събития като „особени“, а научната задача е да изследва не само самото преживяване, но и процеса, чрез който му се придава религиозно значение [Taves, 2009, pp. 16-47].

В библейския език чудото се обозначава чрез понятия като „знамение“ (sēmeion), „сила“ (dynamis) и „чудо“ (teras). Те не са синоними на необичайното, необясненото или емоционално въздействащото. Знамението сочи отвъд себе си към Божието откровение, силата свидетелства за Божието действие, а чудото поражда удивление, без да изчерпва своя смисъл с настъпилото удивление. Христовите чудеса в Евангелията не са театрални демонстрации, а дела на милост, освобождение и възстановяване, които явяват Божието царство и насочват към личността на Иисус Христос. Новозаветната книга „Деяния на апостолите“ продължава това свидетелство в апостолския век, а Ириней Лионски (130-202) съобщава, че в християнските общности от неговото време има пророчески дарби и изцеления чрез възлагане на ръце [Irenaeus Lugdunensis, Adversus haereses II.32.4, PG 7, col. 829]. Свидетелствата за чудодейни прояви в историята на християнството не се ограничават до традициите на Източната и Западната църква; различни са обаче тяхното богословско осмисляне, формите на църковно опосредяване и процедурите, чрез които подобни явления се разпознават и приемат като автентични.

Свещеното Писание обаче не допуска знакът да бъде самодоказващ се. Второзаконие предупреждава, че дори сбъднал се знак не оправдава отклоняването от Бога (Втор. 13:1-3), Христос говори за лъжливи знамения (Мат. 24:24), апостол Йоан заповядва духовете да бъдат изпитвани (1 Йоан 4:1), а апостол Павел поставя „разпознаването на духовете“ сред дарбите на Светия Дух (1 Кор. 12:10). В 1 Кор. 14 той не унижава харизмата, а я подчинява на назиданието, разбирането и реда: „Бог не е Бог на безредие, а на мир“ и „всичко да става с приличие и ред“ (1 Кор. 14:33, 40). Кирил Йерусалимски (313-386) формулира сроден принцип: „за божествените и свети тайни на вярата дори случайно изказване не бива да се произнася без Свещеното Писание“ [Cyrillus Hierosolymitanus, Catechesis IV.17, PG 33, cols. 476-477]. Йоан Златоуст (347-407), тълкувайки 1 Кор. 12:10, обяснява, че дарът за разпознаване е необходим, за да бъде установено кой говори от чист дух и кой – от нечист [Ioannes Chrysostomus, Homilia XXIX in Epistolam I ad Corinthios 5, PG 61, col. 245]. Вярата, че Бог може да извършва чудеса, не освобождава Църквата от задължението да изпитва твърдението, че определено събитие е Негово дело.

Раннохристиянското съчинение „Дидахи“ (Учение на дванадесетте апостоли), чието окончателно оформяне обикновено се отнася към края на I или началото на II век, макар точната му датировка да остава предмет на научен спор, е сред най-ранните достигнали до нас извънновозаветни църковни наставления [Cross and Livingstone, 2005, p. 482]. В глави 11-13 то приема възможността за пророческо служение, но същевременно въвежда практически критерии за поведението на пътуващия апостол или пророк, включително предупреждението: „ако поиска пари, той е лъжепророк“ [Didache 11.6]. Текстът не отрича издръжката на истинския служител и грижата за нуждаещите се; той различава служението от духовната претенция, използвана за лична облага. Тази древна трезвост има непосредствено значение и днес, когато едно предполагаемо знамение може да бъде свързано с дарителство, недвижим имот или повишаване на авторитета на определен водач.

Отците на Източната църква не изграждат рационалистична теория, която да изключва чудото, но настойчиво предупреждават срещу духовното самозаблуждение и човешкото присвояване на Божието действие. Атанасий Александрийски (296-373), предавайки духовния опит на Антоний Велики (251-356), пише: „извършването на знамения не е наше, а дело на Спасителя“, и насочва радостта не към властта над необичайното, а към името, записано на небесата [Athanasius Alexandrinus, Vita Antonii 38, PG 26, cols. 908-909]. Василий Кесарийски (330-379) поставя смирението срещу всяка форма на самопрослава и напомня, че човешкото добро не може да бъде превръщано в основание за духовно превъзходство [Basilius Caesariensis, Homilia XX. De humilitate 3, PG 31, cols. 529-532]. Григорий Богослов (329-390), разказвайки за изцелението на сестра си Горгония, не представя чудодейното като самостоятелна сензация, а го вписва в молитвата, евхаристийното благоговение и целия ѝ добродетелен живот [Gregorius Nazianzenus, Oratio VIII in laudem sororis suae Gorgoniae 15-18, PG 35, cols. 807-813]. Така още в патристичния разказ чудото се познава не само по необичайния резултат, но и по духовния контекст, смирението и плода.

Григорий Нисийски (335-395) отбелязва, че човешкият ум получава знание за външния свят чрез сетивата и разумно обработва доставеното от тях; усещането и съждението не са едно и също действие [Gregorius Nyssenus, De hominis opificio X.1-2, PG 44, col. 152B-C]. Това древно антропологическо наблюдение е особено актуално: човек може действително да е видял червен цвят, без от видяното непосредствено да следва, че веществото е кръв, вино или гроздов сок, още по-малко – че е възникнало по свръхестествен начин. Йоан Дамаскин (675-749), защитавайки почитането на светите образи и мощи, същевременно пази основното различие между Твореца и материята, като препредава формулата на Василий Кесарийски: „честта, отдавана на образа, преминава към първообраза“ [Ioannes Damascenus, De fide orthodoxa IV.16, PG 94, col. 1172]. Материалният предмет не става Бог и не придобива самостоятелна свещена власт; неговият смисъл се определя от това към Кого насочва.

Августин Ипонски (354-430) прави съществено разграничение, като посочва, че чудото не противоречи на природата като Божие творение, а на онова, което човекът познава като природа [Augustinus Hipponensis, De civitate Dei XXI.8.2, PL 41, col. 721]. Границата на човешкото знание не трябва прибързано да бъде превръщана в доказателство за пряка свръхестествена намеса. Августин едновременно свидетелства и за ранна практика на писмено документиране и публично прочитане на разкази за изцеления, така че личното свидетелство да бъде запазено и проверявано в църковната общност [Augustinus Hipponensis, De civitate Dei XXII.8, PL 41, cols. 760-771]. Тома Аквински (1225-1274) по-късно определя като чудо онова, което Бог извършва извън обичайния ред на сътворената природа, тоест действие, което надхвърля способността на природните причини, а не просто събитие, чийто механизъм все още не познаваме [Thomas Aquinas, Summa Theologiae I, q. 105, a. 7]. Между необясненото и доказано свръхестественото съществува богословска и доказателствена дистанция.

Чудото, разбирано богословски, не е събитие без причина. Ако то е действително, неговата причина е свободното Божие действие; необяснимостта се отнася до невъзможността наблюдаваното да бъде сведено до установимата обичайна причинно-следствена последователност. Същевременно Божият промисъл може да се прояви и по напълно естествен път, без да предизвиква сензация и без да нарушава познатия природен ред. Неочаквана среща, навременна помощ или естествено настъпило възстановяване могат с основание да бъдат преживени от вярващия като Божия грижа, без поради това да бъдат обявявани за чудо в строгия смисъл. Откриването на естествен механизъм не изключва богословското разбиране за промисъла, както и невъзможността да бъде открит такъв механизъм не доказва автоматично свръхестествен произход.

Историята показва и защо Църквата е изработвала ограничения. Култът към светците, мощите, гробовете и поклонническите места има дълбоко духовно и общностно значение [Brown, 2015, pp. 1-26], но през Средновековието свещени предмети са били крадени, пренасяни, умножавани, продавани или използвани за престиж и приходи [Geary, 1990, pp. 3-5, 20-22]. Четвъртият Латерански събор забранява продажбата и безразборното излагане на реликви и не допуска новооткрити реликви до публично почитане без църковно одобрение [Fourth Lateran Council, 1215, canon 62]. Тридентският събор утвърждава почитта към светците и светите образи, но изисква да бъдат премахнати злоупотребите, користта и всичко, което дава повод за заблуда [Council of Trent, 1563, Session XXV]. Тези норми не свидетелстват, че Църквата е престанала да вярва в чудеса; свидетелстват, че вярата ѝ е достатъчно сериозна, за да не остави чудодейното без надзор.

Протестантството променя отношението към подобни явления, но не го уеднаквява. Много реформаторски традиции отхвърлят призоваването на светци, култа към мощи и приписването на чудодейна сила на икони; част от по-късните общности приемат, че някои апостолски дарби са престанали, докато други запазват отвореност към изцеления и особено Божие действие. Възникналото в края на XIX и началото на XX век петдесятно движение, формирано в средата на движението на светостта (Holiness movement) и ранните съживителни събрания, поставя именно продължаващото действие на духовните дарби, молитвата за изцеление, пророческото слово и глосолалията в центъра на своята идентичност [Anderson, 2014, pp. 19-39]. Поради това не е вярно, че чудесата са „православни“ или „римокатолически“, а протестантството по определение ги отрича. По-точно е да се каже, че различните християнски семейства разполагат с различни богословски езици, различни материални посредничества и различни институционални начини за оценяване на претенцията за чудо.

2. От разлятата вода до твърдяното знамение

Събитието, породило възложената ми експертиза, се развива през юни 2026 г. в малка петдесятно-харизматична общност в Северна България. Тя е местно поделение на вероизповедание, регистрирано като юридическо лице от Софийския градски съд (СГС) по реда на чл. 15 от Закона за вероизповеданията (ЗВ). Според предоставените сведения общността наброява не повече от 150 души, значителна част от които са от ромски произход. Това обстоятелство има социален контекст, но няма никаква доказателствена стойност за истинността или неистинността на твърдяното чудодейно явление. Всяко друго третиране би било едновременно научно несъстоятелно и несъвместимо с равенството и недискриминацията.

Местната общност няма собствен молитвен дом и от около половин година ползва срещу символичен наем сграда, предназначена преди това за ресторант. Общата ѝ площ е приблизително 400 кв. м, от които около 300 кв. м представляват основното ресторантско помещение, а останалата част – помощни помещения. Собственикът е преместил ресторантьорската си дейност на по-комуникативно място в същото населено място и още преди разглежданото събитие е обявил имота за продажба на цена 100 000 евро. В четвъртъка преди неделното богослужение висш служител на вероизповеданието посетил общността и призовал вярващите доброволно да заделят лични средства за придобиването на сградата. При приблизително аритметично изчисление от 250 евро на квадратен метър той заявил, че лично ще предостави 500 евро – сума, представена символично като стойност на два квадратни метра, за да насърчи и други членове да се включат според възможностите си.

Три дни по-късно местният пастор напълнил стъклена чаша приблизително до половината и използвал познатия образ на оптимиста и песимиста – дали чашата е наполовина пълна, или наполовина празна. От наличните данни не може да се установи, че този пример е бил пряка асоциация с призива за закупуване на сградата. По-вероятно е да е принадлежал към общата тема на неделната проповед и да няма непосредствена връзка с имотния въпрос. При наливането от бутилка част от водата неволно се разляла върху пода близо до амвона. По-късно хора от първите редове забелязали, че капките или локвата са придобили червеникав цвят. Едни назовали течността кръв, други – вино, а трети – гроздов сок. Последвали силно хваление, сълзи на радост, общностна еуфория и свидетелства за получени изцеления. Някои от присъстващите попили течността с хартиени или платнени кърпи. В разказите на част от вярващите случилото се бързо било свързано и с предстоящото придобиване на сградата, като Божие потвърждение, че именно това място трябва да стане техен молитвен дом.

Наблюдението и тълкуването не са едно и също действие. Наблюдаваният минимум, доколкото може да бъде възстановен от разказите, е появата на червеникав цвят върху вода или влажно петно на пода. Определенията „кръв“, „вино“, „гроздов сок“ и „Божие посочване на сградата“ са последователни равнища на интерпретация, всяко от които изисква допълнително основание. Цветът не установява химически или биологичен състав; съставът, дори ако беше известен, не установява начина на появата; необясненият начин на появата не доказва Божие авторство; а приемането на Божие действие не доказва, че то съдържа конкретно указание за покупката на определен имот на определена цена. Времевата близост между призива в четвъртък и неделното богослужение създава силна смислова асоциация, но не изгражда причинно-следствена връзка.

Не е запазена годна и незамърсена проба при документирана верига на съхранение. Не е установено в кой момент точно е настъпила промяната на цвета, колко време е изминало от разливането, кой първи я е видял, какво е било осветлението, каква е била настилката, с какви препарати е почиствана и дали върху нея са останали органични или химически вещества от предишната ресторантьорска дейност. Не са събрани първоначални самостоятелни показания на свидетелите, преди те да обсъдят случилото се помежду си. Не са осигурени оригиналните фото- и видеофайлове със запазени метаданни. Попиването с кърпи е човешки разбираемо в контекста на религиозното въодушевление, но от доказателствена гледна точка прекъсва проследимостта и създава възможност за вторично замърсяване. Не може да бъде изключено оцветяване от хранителни или растителни пигменти, почистващи препарати, метални окиси, микроорганизми или реакция с материал от пода; изброяването на тези хипотези не доказва нито една от тях, а показва какво е трябвало да бъде проверено.

Журналистическият доклад съдържа и сведения за положителна общностна динамика – повече млади хора, желание за образование, професионална реализация и промяна в начина на живот, включително сред младежи от ромски произход. Тези плодове заслужават обществено внимание и не бива да бъдат обезценявани от спора за течността. Те могат да свидетелстват за реалната пастирска и социална значимост на общността, но не доказват произхода на червения цвят. Същото важи за твърденията за изцеления. Посочен е конкретен разказ за промяна в зрителното състояние на дете, но без предходна диагноза, медицински изследвания, данни за лечение и последващо проследяване експертът може да установи единствено наличието на свидетелство, а не медицински доказано изцеление. Никое лице не трябва да бъде насърчавано да прекъсва назначено лечение, а здравните му данни могат да бъдат обработвани само при законово основание и изрично спазване на режима за специалните категории лични данни [Регламент (ЕС) 2016/679, чл. 9].

3. Харизма, очакване и колективно преживяване

Петдесятното и харизматичното християнство поставя силен акцент върху непосредственото действие на Светия Дух, духовните дарби, молитвата за изцеление, пророческото свидетелство и говоренето на други езици. В официалните вероучителни формулировки на класическото петдесятно християнство кръщението в Светия Дух се свързва с духовно овластяване за живот и служение, глосолалията се приема като първоначален външен белег на това преживяване, а Божественото изцеление – като съставна част от евангелското благовестие [The General Council of the Assemblies of God, n.d., pp. 3-4]. Богослужението е по-спонтанно от строго литургичните форми, позволява взаимно споделяне на свидетелства, музикално нарастване на напрежението, едновременна молитва и силно телесно-емоционално участие. Това не бива да бъде описвано като примитивност или психична патология. Емоцията е естествена част от религиозния живот, а наличието ѝ не прави преживяването неискрено.

Същата среда обаче повишава вероятността тълкуването да изпревари наблюдението. Когато един участник назове червеното петно „кръв“ или „знамение“, останалите вече не гледат само веществото, а го възприемат през предложената религиозна рамка. Хвалението, музиката, очакването за изцеление, авторитетът на пастира и взаимното емоционално заразяване могат бързо да сближат индивидуалните разкази. Емил Дюркем описва силата на събирането и породената от него „колективна ефервесценция“, чрез която групата преживява енергия, единство и необичайна убеденост [Durkheim, 1995, pp. 217-218]. Терминът обаче не бива да се използва като синоним на „масова истерия“ или като предварително доказателство за самовнушение. Той описва социално-психологическия механизъм на общото преживяване, без сам по себе си да установява или отрича богословската достоверност на възприетото знамение. Съвременната психология и антропология на религията изследват и „абсорбцията“ – способността човек да се съсредоточава дълбоко в образ, молитва или вътрешно преживяване, при което сетивните и въображаемите впечатления могат да станат особено ярки [Luhrmann, Nusbaum and Thisted, 2010, pp. 66-78]. Тези понятия не доказват самовнушение и не отричат действието на благодатта; те показват по какъв начин искрени хора могат да възприемат и запомнят едно събитие в силно наситена религиозна среда.

Необходимо е да се отчете и пластичността на паметта. След като групата многократно обсъжда какво е станало, по-късните разкази могат несъзнателно да включат подробности, чути от други участници. Експерименталните изследвания на Елизабет Лофтъс показват, че информация, подадена след събитието, може да промени начина, по който човек го възпроизвежда [Loftus, 2005, pp. 361-366]. Това не означава, че свидетелят лъже; тъкмо напротив, той може да бъде напълно уверен в променения спомен. Ето защо свидетелите трябва да бъдат разпитвани поотделно, с отворени въпроси и без предварително да им бъде внушавано дали течността е била кръв, вино, сок или нещо друго.

Глосолалията е особено показателна за необходимостта да бъдат разграничени богословското и емпиричното равнище. Уилям Самарин я описва като речеподобно, фонологично структурирано поведение, изградено от звуковите модели, достъпни на говорещия, без да я квалифицира като психично заболяване [Samarin, 1972, pp. 2, 78-79, 120, 128]. Лингвистичното описание не може да докаже или отрече убеждението, че преживяването е дар на Светия Дух. Същевременно изразът „езици човешки и ангелски“ (1 Кор. 13:1) не разрешава всяка неразбираема реч автоматично да бъде обявена за ангелски език. Апостол Павел изисква при публичното богослужение да има тълкуване, а при липса на тълкувател говорещият да мълчи в църквата (1 Кор. 14:27-28). Аналогията е пряка: искреността на религиозното преживяване има духовна стойност, но не установява химическия състав на веществото и не отменя църковния ред.

Към този вътрешен петдесятен контекст може предпазливо да се добави и по-широката българска религиозна среда. През последните години Българската православна църква, като традиционното вероизповедание и най-широко обществено представената религиозна институция в страната, публично посрещаше мощи и чудотворни икони, които бяха излагани за поклонение и широко отразявани от църковни и светски медии. Преди юни 2026 г. такива примери са посрещането на икона и мощи на Ефрем Нови във Видин и други градове през януари 2025 г., на икона, мощи и лични вещи на Гавриил Ургебадзе (1929-1995; канонизиран през 2012 г.) в София през ноември 2025 г. и на мощите – ръката – на великомъченик Георги в Сливенска епархия през май 2026 г. [БНР, 2025; Българска патриаршия (БП), 2025; БП, 2026]. Няма данни членовете на разглежданата протестантска общност да са присъствали на тези събития или пряко да са били повлияни от тях. Все пак публичната видимост на чудотворни образи, реликви, поклоннически разкази и свидетелства за изцеления създава общ културен речник, в който и хора извън православната традиция могат да назоват необичайното. Това е контекстуална хипотеза за възможно влияние, а не установена причинна връзка.

4. Как Църквата разпознава твърдяното чудо

Православната църква не разполага с един-единствен канон, който да урежда всички предполагаеми чудеса по съвременна административна схема. Съществува обаче устойчив каноничен принцип: частното преживяване не се превръща автоматично в общоцърковна истина, духовникът не трябва еднолично да санкционира явление, което надхвърля местната му компетентност, а църковната власт е длъжна да провери както вероучителната съвместимост, така и фактическите обстоятелства и духовните плодове. Показателен е 83-тият канон на африканския каноничен корпус, свързан със съборното решение в Картаген от 401 г., който разпорежда да бъдат премахвани олтари, издигнати само въз основа на сънища и „празни откровения“, когато липсват мощи или достоверно предание [Council of Carthage, 401/419, canon 83; Greek canon 86]. Номерацията се различава в някои гръцки сборници, но съдържанието е ясно: религиозната възбуда и частното видение не са достатъчни, за да възникне официално място на култ. Каноничният корпус на африканските събори е приет в източната традиция чрез втория канон на Пето-шестия Трулски събор [Council in Trullo, 691-692, canon 2]. Проверката не е външен рационалистичен натиск върху Църквата, а част от собствената ѝ памет и отговорност.

Тази логика се вижда и в съвременната православна практика. Когато през септември 2019 г. икона в храм „Света Троица“ в Чикаго била представена като плачеща, Гръцката православна митрополия в Чикаго заявила, че духовенството трябва незабавно да уведоми епископа, определила разгласяването в социалните мрежи като прибързано, поискала временно иконата за молитва и изследване и подчертала, че официална позиция ще последва след проверката. Накрая напомнила, че християнската вяра се основава не върху знамения, а върху разпнатия Христос. Историческият пример с Ахтирската икона също е важен: съобщаваните чудеса били проучвани не по-малко от три пъти, преди Светият Синод през 1751 г. да приеме разказите и да обяви иконата за чудотворна. Дори тези примери да произлизат от различни православни юрисдикции, те показват общата последователност – уведомяване на компетентния архиерей, ограничаване на прибързаната публичност, запазване на предмета, събиране на сведения, проверка и едва тогава официално произнасяне [Greek Orthodox Metropolis of Chicago, 2019; Orthodox Church in America, n.d.].

Систематизиран сравнителен модел предлагат приетите през 2024 г. от Дикастерията за доктрината на вярата норми за предполагаеми свръхестествени явления. Те не са приложими нито към Православната църква, нито към протестантското вероизповедание, за което пиша, но са ценни като съвременна процедура: местният епископ започва канонично изследване, събира свидетелски, документални и технически материали, привлича богослови, канонисти и научни експерти, изследва доктриналното съдържание, нравствения живот, духовните плодове, възможната манипулация и риска от неправомерна печалба [Dicastery for the Doctrine of the Faith, 2024, arts. 1-17]. Особено значение има изразът „Nihil obstat“ (няма пречка). Съгласно новите норми той не удостоверява със сигурност свръхестествения произход на разглежданото явление, а допуска диоцезният епископ да оцени неговата пастирска стойност и да насърчи свързаното с него духовно почитание, когато са установени положителни духовни плодове и не са налице съществени рискове [Dicastery for the Doctrine of the Faith, 2024, para. 17]. По правило нито диоцезният епископ, нито епископската конференция, нито Дикастерията за доктрината на вярата обявяват дадено явление за свръхестествено дори когато е постановено „Nihil obstat“; по изключение папата може да разреши специална процедура за такова произнасяне [Dicastery for the Doctrine of the Faith, 2024, para. 23; art. 3].

При разглеждания случай проверката би трябвало да започне още в мига, в който е забелязан червеният цвят. Мястото следва да бъде ограничено, течността – заснета и взета със стерилни средства в няколко запечатани съда, а бутилката, чашата, кърпите, почистващите препарати и сравнителни проби от пода – описани и съхранени. Верига на съхранение означава за всеки предмет да е известно кой, кога и при какви условия го е взел, запечатал, предал и изследвал. Акредитирана лаборатория би могла да провери за човешка или животинска кръв, алкохол, захари, органични киселини, растителни и синтетични пигменти, метали, микроорганизми и други възможни източници на оцветяване. Дори да бъде установена кръв или гроздов продукт, това би доказало състава на годната проба, но не непременно начина, по който веществото се е появило. Ако годна проба липсва, невъзможността за анализ е доказателствен дефицит, а не положително доказателство за чудо.

Свидетелите трябва да бъдат интервюирани поотделно и възможно най-скоро, като се установят местоположението им, точният момент на наблюдението, светлината, разстоянието, цветът, мирисът, количеството, движенията около амвона и думите, които са чули, преди сами да назоват явлението. Оригиналните снимки и записи трябва да бъдат събрани с метаданните им, а не само като компресирани копия от социалните мрежи. При твърдени изцеления е необходимо индивидуално медицинско досие със съгласие на лицето, обективна диагноза преди събитието, данни за лечението и проследяване във времето. Духовният плод също подлежи на наблюдение: дали преживяването води към Христос, покаяние, любов, трезвост и единство, или към култ към предмета, финансова принуда, персонална власт и непрестанно търсене на нови сензации.

5. Кой има право да се произнесе?

Юридическият въпрос започва с границата на държавната компетентност. Член 13, ал. 1 и 2 от Конституцията на Република България (КРБ) провъзгласява свободата на вероизповеданията и отделянето на религиозните институции от държавата, а чл. 37, ал. 1 защитава свободата на съвестта, мисълта и избора на вероизповедание [чл. 13 и 37 КРБ]. ЗВ признава правото на вероизповедание като основно, абсолютно, субективно, лично и ненакърнимо, забранява държавната намеса във вътрешната организация и същевременно поставя упражняването му в границите на националната сигурност, обществения ред, народното здраве, морала и правата на другите [чл. 2, 4 и 7 ЗВ]. Европейският съд по правата на човека приема по делото „Hasan and Chaush v. Bulgaria“, че автономното съществуване на религиозните общности е необходимо за плурализма в демократичното общество и че държавата трябва да бъде неутрална и безпристрастна при вътрешнорелигиозни спорове [European Court of Human Rights, 2000, §§ 62, 78].

От това следва прецизно разпределение на компетентностите. Лабораторията може да установи състава на веществото, лекарят – здравословното състояние, съдът – валидността на сделката или представителната власт, а външният експерт – дали са спазени научните, правните и вътрешноцърковните стандарти. Никой от тях не може със светски акт да установи Божието авторство. Това принадлежи към вероучителната автономия на религиозната институция. Личното свидетелство не е институционално решение, а институционалното решение не може да бъде заменено от колективния възторг. Всеки вярващ има право да каже: „Вярвам, че преживях чудо“. Съвсем различно е твърдението: „Църквата призна това за чудо“, което предполага компетентен орган, процедура, доказателствен материал, мотиви и официално оповестяване.

Петдесятните църкви нямат канонична система, тъждествена с православната или римокатолическата. Това не означава липса на църковен ред. Техният функционален църковно-каноничен порядък се извежда от Свещеното Писание, вероучителната декларация, устава, решенията на съборните и управителните органи и задължението за духовна отчетност. В публично достъпния устав на разглежданото вероизповедание не е намерена специална процедура за признаване на чудеса. Посочени са обаче общи органи на централно и местно управление – общ събор, съвет на старейшините, главен старейшина, местно общо събрание, духовен съвет и пастор – като чл. 36 гласи: „Духовният съвет се грижи за реда и верската дейност на местната църква“ [Устав на религиозната институция, 2013, чл. 36]. Разпоредбите относно управлението, даренията, имуществото и богослужебната дейност трябва да бъдат прочетени в тяхната взаимна връзка, а публичният текст задължително да бъде сверен с актуалната редакция по регистрационното дело преди формално решение.

Компетентният ред би трябвало да започне с писмен доклад на местния пастор и духовния съвет до централното ръководство. Централният съвет следва да назначи независима комисия, в която да участват петдесятен богослов или библеист, представител на ръководството без пряк имуществен интерес, юрист, химик или съдебен експерт, лекар и специалист по психология на религията. Комисията трябва да раздели в доклада си безспорно установените факти, свидетелските твърдения, лабораторните и медицинските резултати, ограниченията на доказателствата и богословската оценка. Ако уставът предоставя върховна духовна компетентност на общия събор, окончателната общоцърковна позиция следва да бъде приета от него или от другия изрично оправомощен орган, а не от отделен пастор, очевидец или неформална група. Възможните решения не се изчерпват с „чудо“ и „измама“: може да се установи естествена причина; явлението може да остане необяснено поради недостатъчни данни; могат да бъдат признати положителни духовни плодове без произнасяне за свръхестествен произход; или при изключително силна съвкупност от данни да се пристъпи към внимателно вероучително становище.

Юридическият статут на местната общност има пряко значение за сградата. Член 15 ЗВ урежда регистрацията на самото вероизповедание като юридическо лице от СГС. Местните поделения се вписват при уведомителен режим в общински регистър по чл. 19, а могат да придобият самостоятелна юридическа правосубектност само по решение на централното ръководство, съобразно устава и след регистрация в окръжния съд по чл. 20. Право на собствено имущество имат вероизповеданието и онези негови поделения, които са юридически лица – чл. 21 [чл. 15 и 19-21 ЗВ]. Ако местната църква няма самостоятелна правосубектност, приобретател по нотариалната сделка не може да бъде неформалната общност, а следва да бъде централното юридическо лице или друго надлежно определено юридическо лице. Дарителят, който предоставя условната стойност на „един квадратен метър“, не придобива реален квадратен метър или идеална част, освен ако не участва в отделна вещноправна сделка в изискуемата нотариална форма. Символиката на кампанията трябва да бъде обяснена недвусмислено.

Правото на вероизповедание включва установяване и поддържане на места за богослужение и събиране на доброволни дарения [чл. 6, ал. 1, т. 2 и 8 ЗВ]. Доброволността обаче е несъвместима с внушението, че отказът от дарение е неподчинение на Божие знамение. Кампанията трябва да обяви цената, оценката на имота, бъдещия собственик, начина на отчетност, условията за връщане или пренасочване на средствата при неосъществена покупка и органа, който е взел решението. Сградата трябва да бъде проверена за собственост и тежести, кадастрална идентификация, строителни книжа, предназначение, безопасност и допустимо използване като молитвен дом, защото чл. 12 ЗВ препраща към Закона за устройство на територията и приложимите подзаконови изисквания [чл. 12 ЗВ; Закон за устройство на територията, 2001]. Имущественият въпрос трябва да бъде отделен от проверката на явлението; чудото не може да замести пазарната оценка, нотариалната форма, отчетността или свободната воля на дарителя.

Църковната автономия също има ясни предели. Тя защитава правото на общността да формулира своята вероучителна оценка без държавна намеса, но не освобождава от гражданското, здравното, наказателното, данъчното, счетоводното и устройственото право. Църковната автономия не е правен имунитет. Ако твърдението за чудо бъде използвано за заблуждаващо набиране на средства, ако се упражнява недопустима принуда, ако се обещава медицински резултат и се насърчава отказ от лечение, или ако имотът се придобива от лице без представителна власт, тези последици подлежат на правна оценка независимо от религиозната формулировка.

До приключване на проверката най-правилната официална формулировка е „твърдяно, но непотвърдено чудодейно явление“. Публичните изявления не бива да представят като факт „превръщане на вода в кръв“, „превръщане във вино“ или „Божие определяне на сградата“. Тази езикова дисциплина не унижава очевидците. Тя защитава и тях, и вероизповеданието от последиците на твърдение, което наличните доказателства не могат да понесат.

Експертният извод и пределите на заключението

Моят окончателен експертен извод се основава върху съвместното прилагане на четири различни, но взаимно необходими равнища на оценка. Историко-религиозният анализ показва, че разказите за чудеса са траен елемент на религиозния живот и че християнството познава свидетелства за знамения от апостолския век до съвременността, включително в протестантски и петдесятно-харизматични общности. Богословският анализ потвърждава възможността за свободно Божие действие, но не допуска необичайността, червения цвят или силата на емоцията да бъдат отъждествени с доказан свръхестествен произход. Психологическият анализ обяснява как очакването, вниманието, абсорбцията, колективната еуфория и последващото общо разказване могат да оформят възприятието и паметта, без с това да доказва измама или да отрича вярата. Юридическият и църковно-каноничният анализ разграничава личното свидетелство от институционалното решение, държавната неутралност от църковната компетентност и религиозната автономия от приложението на общия закон.

При наличните сведения не е установен първичният материален факт в степен, която позволява надеждно заключение за състава и произхода на течността. Няма годна проба с доказана верига на съхранение, лабораторен резултат, независима реконструкция на мястото, първоначално разделени свидетелски показания или медицинска документация за заявените изцеления. Различните назовавания – кръв, вино и гроздов сок – показват, че още непосредственото възприятие не е било еднозначно. Връзката с придобиването на сградата е възникнала като последващо тълкуване в среда на предварително общностно желание и започваща дарителска инициатива; тя не представлява установена причинна или богословска връзка.

Поради това събитието не може отговорно да бъде обявено нито за доказано превръщане на вода в кръв, вино или гроздов сок, нито за Божие указание да бъде закупен конкретният имот. То също не може почтено да бъде отхвърлено като измама, защото наличните данни не установяват човешка инсценировка. Най-точната научна, богословска и институционална квалификация е: твърдяно, но непотвърдено чудодейно явление, придружено от силно и по всяка вероятност искрено колективно религиозно преживяване. Положителните промени в живота на общността могат да бъдат признати и подкрепени независимо от окончателната оценка за течността; те не трябва нито да бъдат обезценявани при естествено обяснение, нито използвани като заместител на доказателството.

Високата отговорност на експерта не се изразява в това да даде на възложителя желан отговор, а да очертае пределите на възможното заключение, да назове липсващите доказателства и да посочи компетентния ред, без да присвоява правомощието на Църквата и без да подменя вярата с лабораторията. Високата отговорност на църковния орган е сходна: да пази свободата на Божието действие, но и свободата на вярващите от духовна принуда; да уважава свидетелството, но да не го превръща прибързано в доктрина; да разпознава плодовете, но да не допуска свещеното да стане аргумент за финансова или персонална власт. Ако бъде открита естествена причина, това няма да обезсмисли молитвата и общностната солидарност. Ако причина не бъде установена поради изгубени доказателства, незнанието не трябва да бъде представяно като доказателство. Ако в бъдеще се появят нови, годни и независимо проверими данни, оценката може да бъде възобновена от компетентния орган.

В този смисъл споменатата формула „Nihil obstat“ може да бъде използвана при оценката на разглеждания случай не като непосредствено приложима норма на римокатолическото канонично право, тъй като не обвързва разглежданата протестантска религиозна институция, а като сравнителноправен и църковно-процедурен ориентир. Тя показва, че компетентната църковна власт може да признае положителните духовни плодове, породени в живота на дадена общност, и да допусне тяхното пастирско насърчаване, без с това да удостоверява като доказан свръхестествения произход на самото явление. Именно в подобна въздържаност се проявява отговорното църковно разпознаване, което не потиска вярата и не обезценява искреното свидетелство на вярващите, но същевременно не позволява религиозното въодушевление да замести доказателството, нито необясненото да бъде прибързано обявено за чудо.

Бог не се нуждае от човешка прибързаност, за да защити Своето действие. Истинското чудо не се страхува нито от времето, нито от проверката, а още по-малко от добросъвестната критика.

Използвани източници и литература

Правни и канонични източници

1. Закон за вероизповеданията. Обн., ДВ, бр. 120 от 29 декември 2002 г.; посл. изм., ДВ, бр. 69 от 31 юли 2026 г., в сила от 1 октомври 2026 г.
2. Закон за устройство на територията. Обн., ДВ, бр. 1 от 2 януари 2001 г.
3. Конституция на Република България. Обн., ДВ, бр. 56 от 13 юли 1991 г.
4. Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г., чл. 9. Официален вестник на Европейския съюз L 119, 4 май 2016 г., с. 1-88.
5. Устав на религиозната институция. Приет през 2013 г. Публично достъпна редакция; сверяването с актуалния текст по регистрационното дело е необходимо. Наименованието е заличено по съображенията за анонимност, изложени в публикацията.
6. Council in Trullo. 691-692. Canon 2.
7. Council of Carthage. 401/419. Code of Canons of the African Church, canon 83 (Greek canon 86).
8. Council of Trent. 1563. Session XXV, On the Invocation, Veneration, and Relics of Saints, and on Sacred Images.
9. Dicastery for the Doctrine of the Faith. 2024. Norms for Proceeding in the Discernment of Alleged Supernatural Phenomena, 17 May 2024.
10. European Court of Human Rights. 2000. Hasan and Chaush v. Bulgaria [GC], Application no. 30985/96, Judgment of 26 October 2000, §§ 62, 78.
11. Fourth Lateran Council. 1215. Canon 62, Regarding Saints’ Relics.

Библейски и богословски извори

12. Библия, сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. София: Св. Синод на Българската православна църква, 1992.
13. „Дидахи“ (Учение на дванадесетте апостоли). Глави 11-13. – В: Holmes, Michael W., ed. 2007. The Apostolic Fathers: Greek Texts and English Translations. 3rd ed. Grand Rapids, MI: Baker Academic.
14. Athanasius Alexandrinus. Vita Antonii, 38. Patrologia Graeca, vol. 26, cols. 908-909.
15. Augustinus Hipponensis. De civitate Dei, XXI.8.2; XXII.8. Patrologia Latina, vol. 41, cols. 721, 760-771.
16. Basilius Caesariensis. Homilia XX. De humilitate, 3. Patrologia Graeca, vol. 31, cols. 529-532.
17. Cyrillus Hierosolymitanus. Catechesis IV.17. Patrologia Graeca, vol. 33, cols. 476-477.
18. The General Council of the Assemblies of God. n.d. Statement of Fundamental Truths. Secs. 7, 8, and 12, pp. 3-4.
19. Gregorius Nazianzenus. Oratio VIII in laudem sororis suae Gorgoniae, 15-18. Patrologia Graeca, vol. 35, cols. 807-813.
20. Gregorius Nyssenus. De hominis opificio, X.1-2. Patrologia Graeca, vol. 44, col. 152B-C.
21. Ioannes Chrysostomus. Homilia XXIX in Epistolam I ad Corinthios, 5. Patrologia Graeca, vol. 61, col. 245.
22. Ioannes Damascenus. De fide orthodoxa, IV.16. Patrologia Graeca, vol. 94, col. 1172.
23. Irenaeus Lugdunensis. Adversus haereses, II.32.4. Patrologia Graeca, vol. 7, col. 829.
24. Thomas Aquinas. Summa Theologiae, Prima Pars, q. 105, a. 7.

Научна литература и документи

25. Българска патриаршия. 2025. „Софийската света митрополия посрещна мощи и светини на преподобни Гавриил Ургебадзе“, 15 ноември 2025 г.
26. Българска патриаршия. 2026. „Посрещаме светите мощи – ръката на свети великомъченик Георги Победоносец – в Сливенска епархия“, 29 април 2026 г.
27. Българско национално радио. 2025. „Чудотворната икона на свети Ефрем Нови пристига във Видин“, 15 януари 2025 г.
28. Журналистически доклад относно посещение и наблюдение на местната християнска общност. 2026. Непубликуван документ, предоставен на автора като доказателствен материал; самоличността на съставителя е запазена.
29. Anderson, Allan Heaton. 2014. An Introduction to Pentecostalism: Global Charismatic Christianity. 2nd ed. Cambridge: Cambridge University Press.
30. Brown, Peter. 2015. The Cult of the Saints: Its Rise and Function in Latin Christianity. Enlarged ed. Chicago: University of Chicago Press.
31. Cross, F. L., and E. A. Livingstone, eds. 2005. The Oxford Dictionary of the Christian Church. 3rd rev. ed. Oxford: Oxford University Press.
32. Durkheim, Émile. 1995. The Elementary Forms of Religious Life. Translated by Karen E. Fields. New York: Free Press.
33. Geary, Patrick J. 1990. Furta Sacra: Thefts of Relics in the Central Middle Ages. Rev. ed. Princeton, NJ: Princeton University Press.
34. Greek Orthodox Metropolis of Chicago. 2019. “Statement Regarding the Icon of the Virgin Mary in the Holy Trinity Greek Orthodox Church,” 10 September 2019.
35. Loftus, Elizabeth F. 2005. “Planting Misinformation in the Human Mind: A 30-Year Investigation of the Malleability of Memory.” Learning & Memory 12 (4), pp. 361-366.
36. Luhrmann, T. M., Howard Nusbaum, and Ronald Thisted. 2010. “The Absorption Hypothesis: Learning to Hear God in Evangelical Christianity.” American Anthropologist 112 (1), pp. 66-78.
37. Orthodox Church in America, n.d. “Icon of the Mother of God of Akhtyr.”
38. Samarin, William J. 1972. Tongues of Men and Angels: The Religious Language of Pentecostalism. New York: Macmillan.
39. Taves, Ann. 2009. Religious Experience Reconsidered: A Building-Block Approach to the Study of Religion and Other Special Things. Princeton, NJ: Princeton University Press.
40. Weddle, David L. 2010. Miracles: Wonder and Meaning in World Religions. New York: New York University Press.