Християнство.бг
На 17 март 2025 г. Грузинската апостолическа православна църква в Северна Америка (GAOCNA – Georgian Apostolic Orthodox Church in North America) обяви, че налага дисциплинарни мерки срещу трима ръководители на манастири в САЩ – двама игумени и една игумения.
- Архимандрит Атанасий (Clark) – бивш игумен на манастира „Св. апостол Яков“ в Оклахома.
- Архимандрит Христофорос (Khadasok) – бивш игумен на манастира „Св. Дух“ в Мериленд.
- Игумения Емилиане (Hanson) – освободена от поста си в манастира „Св. Нина“ в Мериленд.
В официалното съобщение на GAOCNA не се посочва конкретна причина за низвержението, но е отбелязано, че засегнатите духовници и манастири са били свързани със спорния старец Дионисий (Kalambokas). Той е известен със създаването на мрежа от монашески общности, често преминаващи от една православна юрисдикция към друга.
Случаят предизвика широк отзвук в православните среди. Част от вярващите приветстваха решението като смела стъпка, а други изразиха недоумение заради липсата на публично обяснение. Коментатори припомнят, че подобни ситуации не са изолиран прецедент и поставят въпроси за прозрачността и отговорността на църковните институции.
По този повод отец Джон Хрисавгис, преподавател в семинарията на Светия кръст в САЩ, публикува коментар в Public Orthodoxy.
Преди известно време, през март 2025 г., Грузинската апостолическа православна църква в Северна Америка (GAOCNA) наложи дисциплинарни мерки върху трима членове на своето монашеско духовенство (двама игумени и една игумения) в Мериленд и Оклахома.
Това едва ли би трябвало да бъде изненада, защото Грузинската църква — както националната църква в Америка, така и древната патриаршия в Грузия — добре е знаела и отдавна е била предупредена за проблеми в някои от своите манастири. Все пак трябва да се отдаде дължимото: една църква — GAOCNA — най-накрая предприе решителни и всеобхватни действия, поне що се отнася до управлението ѝ в тази страна.
Освен това, новината не би изненадала нито една православна църква и нито един отговорен православен архиерей, защото патриаршиите, автокефалните църкви и националните юрисдикции отдавна съзнателно игнорират, дипломатически балансират и удобно подминават дисциплинарни мерки в подобни случаи. Групи монаси и монахини безсрамно обикалят света от една църковна власт към друга, оставяйки след себе си следи от обвинения. Това продължава десетилетия наред, без църковните лидери да проявяват нито приличието да споделят, нито прозрачността да разкрият потенциалните рискове от това.
В един случай сагата започва през 60-те години в манастира „Велики Метеор“ и продължава през 70-те на Атон, където избухва отново през 80-те. От този светилник на святост семената бяха тихо и необяснимо пръснати, първоначално разпространявайки се из Гърция, където групата бе посрещната от митрополит Йероним Тивански (днес архиепископ на Атина). Светият Синод на Еладската църква предприе официални действия едва през 2022 г. в отговор на оплаквания от митрополит Тимотей Тесалиотски, в чиято епархия възникнаха проблеми.
От Атон и Гърция сродни групи преминават през Йерусалимската патриаршия, Вселенската патриаршия, Румънската патриаршия, Сръбската патриаршия, Грузинската патриаршия и Московската патриаршия. Извинявам се, ако пропускам някоя. След различни предполагаеми проблеми всяка от тези църкви наложи някаква форма на санкции, но без обяснение.
Дори в САЩ, където подобни монашески общности отново преминаваха през редица юрисдикции — включително Гръцката православна архиепископия на Америка, Православната църква в Америка (OCA), Руската православна задгранична църква, Антиохийската православна архиепископия на Америка и накрая GAOCNA — епископи, свещеници и миряни по различен начин бяха омаяни от онова, което някои наивно приемаха за харизма и благочестие, докато други яростно заклеймяваха като шарлатания.
GAOCNA заслужава похвала за това, че обяви своите решения публично. Но ето проблема: в крайна сметка и GAOCNA не съобщи причината за своето решение. И не сподели обстоятелствата около дисциплинарните мерки, за да сътрудничи със своите общности и тези на другите юрисдикции. Това е повтаряща се тема на всяка стъпка по пътя — деликатният въпрос се предава лекомислено от една страна на друга, от една патриаршия в друга, от една митрополия в друга и от една архиепископия в друга. До днес нито един от уважаваните православни патриарси, архиепископи или епископи не прояви необходимата твърдост, за да назове конкретното или предполагаемо нарушение зад дисциплинарните мерки, което би защитило потенциални жертви, а дори и би спасило възможни извършители.
От какво се страхуват духовните ни водачи? Или какво може би прикриват? Кого в крайна сметка защитават: себе си, своето паство, предполагаемите нарушители? Разбира се, може да има обясними фактори. Някои църковни лидери може да са били посъветвани да не разкриват подробности поради страх от ответни действия или съдебни дела за клевета. А е възможно и причината зад дисциплинарните действия да е по-невинна — например случай на възприето неподчинение; в църковните среди думата „непослушание“ често се употребява доста свободно, за да подчертае лична прищявка или воля, докато се експлоатира безусловното подчинение.
Но… предвид вече известното за досието на някои монашески среди, какво ако мълчанието на нашите архиереи и синоди прикрива сериозни нарушения? Как да знаем дали низвергнатите клирици или дисциплинирано [наказаните] монаси не представляват заплаха за по-голяма общност? И там, където може да има предполагаеми случаи или модели на злоупотреба — било физическа, духовна, емоционална или сексуална — не би ли трябвало църковните водачи да информират общностите, за да защитят вярващите и техните семейства? От собствените ми контакти с жертви на злоупотреби мога да свидетелствам за доживотната травма, включително емоционални сривове и разпад на семейства. Бях свидетел на разрушителните ефекти от психологическите манипулации, на които хората бяха системно подлагани, докато предполагаемите им насилници използваха срам и манипулация за своите извратени цели.
В този конкретен случай обаче може би отново става дума просто за обичайни вътрешни конфликти; в крайна сметка епископите исторически са негодували срещу предполагаемия „харизматичен авторитет“ на монасите, докато монасите от своя страна традиционно са се съпротивлявали срещу предполагаемия „институционален авторитет“ на епископите. И, за да бъдем честни, всички ние, почти без изключение, сме били в някакъв момент примамени от мистичната аура на някой „старец“ или „идол“, който уж предлага обещание за тайно знание и специална връзка с Божественото. Това е неразделна част — и благословия, и проклятие — на съвременната православна духовност, която без съмнение заслепява толкова много неофити в православието. Но отново, ако действително тези по-ежедневни фактори играят роля, как изобщо да разберем това, ако нашите архиереи не са открити в своите изявления?
Затова, когато прочетох решението на GAOCNA, въздържах се от окончателна преценка и естествено потърсих какъвто и да е намек за причините. За съжаление, както всяка друга юрисдикция и синод преди тях, GAOCNA избегна решителната стъпка да бъде откровена и искрена в това отношение. Не заслужава ли и не е ли необходимо да знае по-широката общност? На мен ми изглежда неприемливо — да не говорим за неетично — архиереите да низвергват или наказват хора в такива обстоятелства, без да уточнят защо, особено когато може би разполагат с информация, която би компрометирала други.
Фактът, че една санкционирана група се придвижва безпрепятствено от юрисдикция в юрисдикция, първоначално посрещана с отворени обятия, а впоследствие прогонвана с позор и съжаление, сам по себе си трябва да предизвика тревога. Време е да се поучим от системните си грешки. Това е възможност църквите и архиереите да издигнат дисциплинарните действия на по-високо ниво и ясно да идентифицират защо се вземат такива решения. Трябва да има някаква форма на публична отчетност, нещо, което всъщност е част от утвърдената традиция в нашата църква. Когато се ръкополагат клирици, всички заинтересовани страни участват активно; духовните отци представят официални писма на препоръка, председателстващите епископи произнасят публични проповеди на уверение, а цялата общност възглася публично: „Άξιος!“ (Достоен!). Когато обаче клирици се низвергват при двусмислени — а може би дори позорни — обстоятелства, особено след публични изявления на синодите, същите тези заинтересовани страни имат съответното право да попитат „Защо?“ и да бъдат удостоени с отговор.
Съвременните документи за санкции по правило изключват причините за наказанието, често просто заявявайки, че действието е предприето „за извършени канонични престъпления“ (διά τά εἰς ἅ ὑπέπεσε κανονικά παραπτώματα). Това обаче не винаги е било така. Свидетелства от византийския и османския период, и дори от съвсем близкото минало показват, че санкционните документи на Вселенската патриаршия изрично посочват провинението, довело до дисциплинарното решение срещу клирици от всички степени, включително и монаси. Това, от което има нужда в такива случаи, е завръщане към традиционната — и в крайна сметка по-пастирска и по-правилна — практика. Като ни информират за каквито и да било духовни или криминални, и особено за обвинения в хищничество срещу клирици, подлежащи на низвержение или понижение, епископите биха служили и пазили овцете сред своето паство, които са уязвими пред „лъжепророци, които идват при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители“ (Мат. 7:15). Не носят ли затова епископите омофора, символизиращ грижата за изгубената овца, която е спасена и носена на раменете (Лук. 15:4–5)?
Може би в настоящата ситуация с GAOCNA с нейните санкции срещу ръководителите на три манастира в Съединените щати ограничиха временно един „тумор“, но ние никога няма да узнаем това, ако не бъдем информирани. Какви предпазни мерки са предприети, за да се защитят вярващите от извършителите — както мъже, така и жени? А какво ще кажем за общностите, където злоупотребата се заражда и поддържа? В крайна сметка всеки един от църковните водачи в този замайващ калейдоскоп от юрисдикции, през които подобни общности продължават свободно да се придвижват — последната, доколкото разбирам, макар и това да изглежда „мистериозно“, е почитаемата Сръбска патриаршия — трябва да обмисли отговорността си пред своето паство. А всички заедно би било добре да проследят източника на проблема обратно към първоначалната общност, от която е произлязъл, и евентуално към едно лице, което в момента е обект на скрита кампания за канонизация. Какъв шамар в лицето би било това за традицията на духовното ръководство и почитта към процеса на канонизация!
Нашите синоди несъмнено могат да укрепват общностите, като признават светостта на определени личности; но те също трябва да ги защитават, като назовават злоупотребите на други. Нищо не ме възмущава повече от арогантността и отвратителността на злоупотребата — духовна и сексуална. Такава злоупотреба, за съжаление, често е прикривана и поради това продължава в църковните среди, както, уви, и в светските институции. Тя се случва и в православни църкви, дори в прочути православни манастири. Отне ми дълго време, за да осъзная, че хората на власт ще направят всичко, за да успокоят собствената си съвест и да се защитят, когато става дума за справяне със случаи на злоупотреба. Но целостта на Църквата ще процъфтява само тогава, когато нашите църковни лидери възприемат сериозно своята отчетност пред Бога и вярващите, своята отговорност не само да се изправят срещу извършителите, но и да се заемат с корените и далечните последици на нарушенията, както и своето задължение да защитават тези в храмовете от тези в собствените си редици.
Нашите духовни водачи може би нямат властта, която си въобразяват, че притежават, но със сигурност имат задължението да постъпват правилно.
***
Отец д-р Джон Хрисавгис е изпълнителен директор на Института за икуменически изследвания „Хъфингтън“ към Богословската школа „Светия Кръст“ (САЩ). Роден е в Австралия. Завършва богословие в Атинския университет и изучава византийска музика в Гръцката консерватория. Докторската си степен защитава в Оксфордския университет. След престой на Атон служи като личен секретар на архиепископ Стилианос в Австралия, където съосновава Богословския колеж „Св. Андрей“ и преподава в Университета на Сидни. По-късно е назначен за професор по богословие в Богословската школа „Светия Кръст“ и ръководител на програмата по религиозни изследвания в Хеленик Колидж. Автор е на множество книги и статии на различни езици в областта на богословието, духовността и екологията. Сред публикациите му са и три тома с избрани трудове на Вселенския патриарх Вартоломей, както и биография на Негово Светейшество, издадена от Harper Collins.
