Ренета Трифонова
Ставрофорен иконом Петър Димитров Симеонов, гр. Париж, Франция
„Митрополит Стефан носеше възрожденскя дух на своя духовен наставник и благодетел дядо Симеон Варненски“
Роден съм на 16 февруари 1949 г. Завърших Софийската духовна семинария при гара Черепиш (1963-1969) и Духовната академия в София (1969-1973).
В битността ми на семинарист имах честта да се срещна и запозная с Негово Високопреосвещенство Великотърновския митрополит Стефан в Дряновския манастир през лятото на 1965 г., като след това с негово благословение можех да прекарвам летните си ваканции в тази прекрасна св. обител до 1969 г. влючително.
Първото си впечатление от духовното присъствие на дядо Стефан придобих по време на едно празнично богослужение в манастирския храм, когато той заедно със своя протосингел архим. Дометиан пееше на клира. Тогава останах поразен от исото, което държеше младият отец Дометиан, а владиката изпълняваше песнопенията със своя мелодичен глас, но това не беше само мое усещане, а се долавяше и в лицата на останалите хора, намиращи се в старинния храм, които може би бяха около сто човека. Освен християни, вероятно сред тях имаше и атеисти, но на фона на тази църковна музика всички стояха с притаен дъх.
Другото нещо, с което дядо Стефан особено ме бе впечатлил, беше неговото добро умение да организира и провежда свещенически конференции в Дряновския манастир, след заседанията, на които всички се събираха в беседката, за да поговорят. Тогава разбирах как владиката умее да общува с всеки и на всякакви теми, като успяваше да скъси дистанцията между себе си и заобикалящите го духовници и миряни.
Мисля, че в това отношение той може да бъде и е пример за всички нас!
При такива случаи, а и по други поводи дядо Стефан канеше често проф. Димитър Пенов от Духовната академия, който като оратор от висока класа изнасяше хубави и поучителни беседи пред свещенослужителите. И до днес си спомням за една интересна негова лекция на тема „Религия и космонавтика“, изнесена в присъствието на митрополита и множество слушатели, по време на която професорът говори почти три часа, без да спира, но сякаш никой от присъстващите не искаше лекцията да свършва, защото беше изключително интересна. В края на тази беседа дядо Стефан благодари на проф. Пенов за интересната тема, като и от себе си добави някои поучителни коментари.
Принципно владиката имаше навик периодично да се обръща към нашите богослови – професори и преподаватели от Духовната академия, като ги канеше във Великотърновска епархия при провеждането на изпитни събеседвания или други поводи, а техните посещения там бяха очаквани с голям интерес.
Свободните часове в манастирската обстановка на Дряновската св. обител се запълваха с приятни духовни занимания или четене на богословска литература, а едно от любимите занимания на дядо Стефан беше да слуша изпълнение на хубави народни песни от миряните, а след това приканваше и отец Дометиан да изпее някоя родопска песен, като той му пригласяше или просто се наслаждаваше на изпълнението.
Митрополит Стефан умееше да се държи приятелски с всички свои клирици, а монасите и монахините в епарихята го обичаха неподправено. По отношение на църковния ред и изрядността обаче той беше безкомпромисен и много пъти реагираше остро и на момента, ако се случеше някакво провинение от страна на духовник или следваше максимата: „Любов без строгост е слабост, но строгост без любов е жестокост!“. Както вече споменах, той бързо скъсяваше дистанцията между себе си и околните, но все пак се държеше на подобаващата на сана му висота.
Въпреки сложността на онова време, дядо Стефан умееше да контактува дипломатично и с властимеющите, независимо че те бяха представители на един тоталитарен режим. Той намираше точен подход и общ език с тях, като всяка една подобна среща завършваше с успех и в полза на църковното дело. Неведнъж при престоя ми в Дряновския манастир и аз съм бил неволен свидетел на подобни разговори, защото, помагайки в сервирането на скромната почерпка от ракия с мед или пък вечеря, без да искам се заслушвах в подобни разговори, наблюдавайки способността на големия църковник и дипломат митрополит Стефан, който беше наследил възрожденския дух на своя благодетел – Варненския и Преславски митрополит Симеон. Защото е известно, че дядо Стефан е израснал духовно под грижите на този наш мастит архиерей, който, оценявайки положителните му качества, го е постригал за монах и го е ръкоположил за йеродякон, а в продължение на няколко години бъдещият Великотърновски владика е и живял при своя старец в сградата на Варненската митрополия.
Разбира се, чуваха се и разни безпочвени обвинения от определени среди и за лавирането на владиката с властимащите по места, но аз съм свидетел, че всичко, което дядо Стефан постигаше, контактувайки с тези хора, беше само и единствено в интерес на Църквата и за доброто на своето паство. Ако ли пък станеше така, че нещо, което да му е било обещано, не се реализираше според предвидените очаквания, той преживяваше това изключително тежко.
Един незабравим момент от гостуванията ми в Дряновския манастир ще остане и присъствието ми на монашеското пострижение на послушника Петко Атанасов Григоров от с. Сушица, получил името Пахомий, което беше извършено от Великотърновския митрополит Стефан на 31.03.1968 г. Доколкото си спомням, за да споделят радостта от празника, тогава в св. обител бяха дошли и архиереите Сливенски Никодим и Доростоло-Червенски Софроний. Отново се наслаждавахме на прекрасните църковни песнопения, а случайно присъстващите в храма групи ученици, дошли на екскурзия със своите учители, не искаха да си тръгнат от захлас.
Друг интересен момент, останал запечатан в съзнанието ми, е от едно мое посещение в Преображенския манастир през 1975 г., когато бях отишъл там със своята съпруга Петранка. Имаше тържествено богослужение в манастирския храм, възглавено от дядо Стефан, а след него проф. Пенов произнесе подходяща проповед за конкретния празник. След като споделихме гостоприемната манастирска прапеза, реших да попитам архиерея дали би благословил аз и съпругата ми да пътуваме към София с неговия шофьор Кънчо Тотев, който с митрополитската „Волга“ щеше да откара проф. Пенов.
Молбата ми тогава беше продиктувана от желанието да посетя в столицата своя благодетел и бивш ректор Смоленски епископ Тихон, който по това време живееше в Синодната палата и за когото аз като студент се грижех.
На отправената от мене просба дядо Стефан съвсем импулсивно и недвусмислено отговори: „Разбира се, че благославям. За мене е чест да услужа на един земляк-добруджанец!“ Благодарих на архиерея за гостоприемството и вниманието му и така заедно с проф. Пенов пътувахме до София, а той с прекрасното си чувство за хумор ни накара да се чувстваме особено приятно. След като се прибрахме, написах на дядо Стефан благодарствено писмо, уведомявайки го, че пътуването ни е преминало идеално, отправяйки му най-добрите си чувства за прекрасното отношение.
На 01.02.1976 г. в гр. Варна бях ръкоположен за дякон от Варненския и Преславски митрополит Йосиф, който на следващия ден 2 февруари – Сретение Господне, ме ръкоположи и за свещеник. С отговорност и вълнение поех своите енорийски обязаности в гр. Добрич (тогава гр. Толбухин), а от 01.05.1983 г. по преценката на дядо Йосиф бях назначен за архиерейски наместник на Добричка (Толбухинска) духовна околия, какъвто останах до м. юни 1990 г., когато преминах на служение в българската Западно- и Средноевропейска епархия.
Последната ми среща с Великотърновския митрополит Стефан беше през 1985 г., когато той посети гр. Добрич. Там дядо Стефан поддържаше близки приятелски взаимоотношения с нашия отец Димитър Грънчаров и беше дошъл на гости при него, но тъй като отец Димитър беше отишъл някъде по работа, владиката се отби в архиерейското наместничество. Посрещнах го подобаващо, като го поканих с думите: „Ваше Високопреосвещенство, за мене е чест да Ви почерпя в стара къща[1]!“, а той свойски отговори: „Как ти ще ме каниш, цял владика е дошъл тук, аз ще те почерпя!“. Отидохме и седнахме в близко заведение, а той както обикновено, бързо скъси дистанцията с приятен разговор и усмивка. Обичаше да разказва за своето родно място, споменавайки често и с особен респект за личността на дядо Симеон Варненски, който му бе дал първите наставления по пътя на духовното служение.
Такъв остана в молитвената ми памет дядо Стефан – един лъчезарен човек, винаги усмихнат и с ведро настроение, който обичаше да общува с хората и ги привличаше със своята добронамереност.
Като духовник, роден в пределите на нашата Варненско-Преславска епархия (в с. Чернево), митрополит Стефан се отнасяше особено уважително към епархийски ни архиерей – дядо Йосиф, а и той му отвръщаше със същото добронамерено отношение и внимание. Дядо Стефан беше добър приятел и с блаженопочившия Доростоло-Червенски митрополит Софроний, когото също неведнъж беше канил да му гостува в Дряновския манастир, а и на други места в епархията, като често пъти двамата отиваха да летуват и в почивната станция на Великотърновската митрополия във Вонеща вода.
Както вече споменах, дядо Стефн носеше печата на възрожденския дух, като с присъщата си енергичност и архипастирска загриженост се стараеше да поддържа висотата на църковното служение в обширната Великотърновска епархия.
Запомнил съм го само с добро.
Вечна и блажена да е паметта му!
–––––––––––––––
Източник: Борис Цацов, „Великотърновски митрополит д-р Стефан. Автобиография и спомени“, София, 2019 г., с. 313-319.
Снимките са от фейсбук страницата „Великотърновски митрополит д-р Стефан (1907-1995).
[1] Има се предвид един известен ресторант „Стара къща“ в центъра на гр. Добрич, съвсем близо до храм „Св. Георги“. Там са били посрещани всички митрополити след храмовите празници, заедно със свещенството и църковната общност (бел. ред.).
