Ренета Трифонова
Миналата беседа Господ ни даде слово за предстоящия подвиг на Великия пост. Днес бих искал да ви кажа няколко думи за свещената молитва, която отправяме в края на тази седмица с молба за прошка на всяко наше подхлъзване в грях един към друг. За да бъде подкрепено словото ми от Свещеното Писание, ще ви помоля да прочетете първия псалм „Блажен муж”[1].
„Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи, а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем! И ще бъде той като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време, и чийто лист не вехне; и във всичко, що върши ще успее. Не тъй са нечестивците, (не тъй;) но те са като прах, що вятърът измита (от земното лице).
Затова нечестивците не ще устоят на съда, и грешниците – в събранието на праведните. Защото Господ знае пътя на праведните, a пътят на нечестивците ще погине.”
Тези думи на псалма се повтарят много често на богослуженията. Опирайки се на тях, ще ви кажа, че предстоящата молитва за прошка на греховете ни от всички наши братя и сестри протича тук, в малкия дом, в малкия храм. С нас обаче винаги е така – получаваме опита в малки размери, а с ума си трябва да преминаваме в космически измерения.
Следвайки псалма, ще кажа така: блажен е нашият ум, когато отказва да беседва с лошите помисли, които ни подтикват към едни или други форми на грях. Не само това обаче е нужно – да се откажем да беседваме със страстните мисли, които оскверняват цялото ни битие – нужно е още, дръзвам да кажа, и да се премине от
тези малки размери до мащабите на Страшния съд.
В богослуженията през първата седмица ще се говори много за Адам и за Съда. Така, че пренесете се с ума си в тези велики съдбини за целия свят, макар и да ни се дава опит в съвсем малки размери.
Изобщо трябва да свикнем по монашески да използваме всяко обстоятелство за издигане на ума към Бога. Трябва да приучим ума си да живее винаги в Бога.
В беседата с учениците след Тайната вечеря, докато вървели към Гетсимания, Господ казва на апостолите, че Той е истинската Лоза и че Неговият Отец е Лозарят, който очиства от всеки грях онези, които живеят чрез Сина Му. А що се отнася до апостолите, Господ им казва: „Вие сте вече чисти чрез словото, що сьм ви проповядвал” (Иоан. 15:3).
Виждате, че ако отблъскваме лошите помисли, ако през цялото време умът ни е във връзка с безначалната вечност на нашия Бог, самите думи, които говорят за Това, ни освещават и очистват от всякаква сквернота. Така че, когато в душата си човек е решен да скъса с греха, да престане да греши, тогава у него се появява път към Бога чрез словото, а Словото, разбира се, е преди всичко Въплътилият се Логос, Иисус Христос.
Когато четем Евангелието от Иоан, то през цялото време ни призовава да живеем с Христос, с Неговото Име, с Неговите думи.
Ако искаме Словото да ни очисти, ще отворим сърцата си за словото на Христос и ще се поучаваме в Неговия закон ден и нощ.
Ето виждате, дадена ни е възможност за действие, което говори за едно невероятно велико явление: ние, родените от пръст, взетите от пръст, можем да преминем във формите и измеренията на Божествената вечност. Логически това е невъзможно. Бог е създал човека така, че всички трябва да градим спасението си чрез живот според заповедите на Христос, чрез спазване на словото Му. Неговото слово обожествява човека.
Този преход не бива да протича като действие на въоб ражението, което рисува събития от живота на Христос, рисува Него в ума ни, така както си Го представяме и така нататък. Отците ни препоръчват да не правим това. А какво казва Сам Господ? – Да го обичаме. Ако Го обичаме, ще спазим и словото Му (вж. Иоан. 14:23) така, че да се оградим от помислите, които оскверняват цялото ни същество. Без всякакви действия на въображението, но чрез помнене на словото на Христос, можем да преминем от сквернотата към вечното спасение. Това е във властта на нашата воля. То зависи от нас. А когато започнем да върщим това малко дело, съответстващо на малките ни сили, Тогава при нас може да дойде великата Божия сила. Себе си обаче подготвяме само като се поучаваме в словото ден и нощ, като пазим ума си от всякакво свързване с помислите, които ни внушават да извършим грях.
Велико нещо е светостта. Привикваме да се чувстваме грешници и това е добре. И все пак Божието слово ни действа така, че дори и ние можем да станем светци. Пътят към вечната светост на нашия велик Творец не е прекъснат. Всичко ни е дадено от предвечния Бог, на Когото е присъща велика, предвечна любов.
Така чрез малките дела ще стъпим на пътя на любовта към Христос и на Христовата любов, която Силуан отказва да възпее, тъй като тя превъзхожда всеки разум и всяка дума. За любовта на Христос казваме, че тя изхожда от Бога, Който е смирен. Изразявайки се с езика на Свещеното Писание, можем да кажем, че Бог е смирение. На смирения Бог е присъща смирена, а не горда любов. Когато говорим за такова смирение, всъщност става дума и за „смаляване”[2]. Смирената любов на Бога прави любовта кенотична. Бог, Който е сътворил със словото Си всичко съществуващо, се е въплътил и е живял, принизявайки Себе Си до недостъпни нам предели. Това е характерната черта на Божията любов – тя е себеотрицателна, кенотична. Господ, за да възприемат словото Му, преди разпятието на Голгота, измна нозете на апостолите и им казал: „Дадох ви пример да правите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Иоан. 13:15).
В човешката любов има една такава проява, която малко повече от останалите се доближава до този вид кенотична любов. Това е майчината любов. Тя понася всичко от детето, готова е да му служи по всякакъв унизителен начин. Такава е кенотичната любов на майката. И бащите вършат това, но по друг начин. По-ярко тази черта се изразява в грижата, която поема върху себе си майката на детето.
Господ се смирява пред нас, както майката се смирява пред детето. Ако Той се явяваше в Своето могъщество, щяхме да се боим да се приближим до Него, да Го погледнем. А Той взема върху Себе Си нашето телесно битие, обаче нашето existences[3] (малко употребяваната руска дума „бывание“[4] като философско понятие съответства на понятието „existence“).
Когато заради нашата любов към Христос, изведнъж ни се даде да съзерцаваме величието на Божественото смирение, тогава върху нас се слага Божият печат и животът ни може да стане свят и изпълнен с величие, въпреки робските си форми. Кеносисът, себеумаляването, се проявява във формите на служение. Господ прави това, за да не изплаши човека.
Говоря ви толкова неподредено за много неща, но вие сложете всичко в ред и не презирайте словото ми, а помнете: „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци”. Перифразирайте тези думи така: „Блажен е нашият ум, който не отива да беседва с лошите помисли, блажен е умът, който се поучава ден и нощ в Божията любов”. Писанието говори за поучаване в закона, но Евангелието вече не е закон, а е нещо друго. Затова можем да кажем, че умът ни се поучава не в закона Господен, а в любовта Господня.
И така, пригответе се, скъпи мои братя и сестри, за молитвата, която ще направим тук в манастира, в събота – само за братята и сестрите, а в неделя, всеобща молитва с идващите при нас богомолци[5]. Моля ви, помислете за това по-задълбочено и се молете за всеобго опрощение за целия свят, като помните Христос, Който казва: „Дадох ви пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих (1Иоан. 13:15). А какъв е примерът? – Той взема върху Себе Си греховете на света. И ние в страх следваме Христос, Който върви пред нас, както е описано в Евангелието: учениците Го следвали в страх, защото Той възлизал в Йерусалим, за да понесе съда на синедриона, да претъри побой, оплюване и смърт (вж. Марк. 10:32-34).
През Великия пост в богослужението силно е подчертава, че тази любов, която стига до пълно себеотричане и саможертва, предизвиква гонение и омраза у хората от този свят. Това е непостижима тайна, но знаем, че е така. Знаем, че не искаме никому никакво зло и все пак Господ е казал: „ще бъдете мразени от всички народи“ (Мат. 24:9). А когато ни мразят, се уподобяваме на Христос, Който страда на Голгота.
Скъпи мои братя и сестри, не ви казах много, но не мислете за тези неща през всичките дни чак до Страстната седмица и след това до светата Пасха, светото Възкресение Христово, за което казваме в Символа на вярата: „Чакам възкресение на мъртвите“. Да носим всичко това в сърцата си и тогава енергията на вечния живот, скрита в Божието слово, ще дойде при нас и ще бъдем под въздействието на тази енергия дори докато спим.
Простете ми. Изказах само някои мисли – това е като кратък план за голяма книга. С това днес ще завърша беседата си.
Някои теми от беседата ни, разбира се, ще се обсъждат още много, много пъти. А когато ви дойде каквато и да е мисъл, която не е ясна и се поражда желание да я разберете, кажете на духовника си, на игумена и на мене ми пишете. Но ми пишете с големи букви, ако искате да мога сам да го прочета. Така ще изпълня дълга си пред вас.
И се молете за мен.
2 март 1992 г.
Източник: Архим. Софроний (Сахаров) “Духовни беседи”, София, изд. “Омофор”, 2006
[1] „Блажен муж” е началото на първи псалм на църковнославянски. – Б. пр.
[2] В оригинала – истощание (от църковнославянски), на гръцки „кеносис“. Кеносис буквално означава „опразване“, т.е. Синът Божи, втората Ипостас на Светата Троица, в Своето снизхождане към човека се „лишава“, „смалява“ Своята божественост, за да приеме напълно човешката природа („образ на раб“) и в състоянието на тази природа да осъществи делото на спасението, като, въпреки божествеността Си, претърпи кръста смърт. Новозаветният текст, от който произтича терминът кéносис, е следният: „Иисус Христос, Който, бидейки образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи (на гр. – екéносен) Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“ (Фил. 2:5-8). И така кéносис може да означава „смаляване“, „понизяване“, „себеотричане“, но тъй като това не са точни преводи, в богословския език често се предпочита запазването на гръцката дума. – Б. пр.
[3] На френски „съществуване“. – Б. пр.
[4] На български „биване“. – Б. пр.
[5] В манастира „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, чиито основател и духовен отец е бил архим. Софроний, редовно се черкуват голям брой миряни, повечето живеещи в Лондон. Може да се каже, че те са образували една истинска църковна общност, която обителта обгрижва духовно. – Б. пр.
