Меню Затваряне

Св. Григорий Богослов: „Няма нищо по-силно от старостта и по-уважавано от приятелството“

Св. Григорий Богослов
Синайския кодекс, 339. Омилии на св. Григорий Назиански, 11 век

Св. Григорий Богослов

СЛОВО 10 (защитно) след завръщането на свети Григорий Богослов от уединение, отправено към баща му и към свети Василий Велики

Няма нищо по-силно от старостта и по-уважавано от приятелството1В оригиналния превод е използвана думата „другарство“ (бел. ред.).*. Те ме доведоха – Христовия затворник, окован не с железни вериги, а с неразрушимите вериги на Духа – при вас. Досега се считах за силен и непобедим и (какво неразумие!), не заделях думи дори за тези мои приятели и братя, а като предоставях всичко, на когото е угодно, желаех да живея в покой, да любомъдърствам в безмълвие, беседвайки със самия себе си и с Духа.

Представях си в ума Илиевия Кармил, Иоановата пустиня и надсветския живот на любомъдърстващите, каквито са Илия и Иоан. Оприличавах настоящето на буря и търсех някаква скала или канара, или стена, където да се скрия. Размишлявах насаме със себе си така: „Нека почестите и трудовете бъдат за другите, нека битките и отличията за победи да бъдат за другите, а на мен, избягващия битките и вглъбяващия се в себе си, ми стига да живея както мога, да преплавам сякаш с малък съд неголямо море и чрез оскъдност в тукашния живот да придобия малко жилище в бъдещия. Може би мисълта да се отдалечавам еднакво и от височина, и от падане, показва по-принизено мислене, но затова пък и по-голяма предпазливост“.

Така размишлявах, докато все още бе възможно да рисувам сенки и сънни мечтания и да храня ума с празни измислици. А какво стана сега? Надви ме другарството, покори ме побелялата коса и брада на баща ми – мъдростта на старостта, пределът на живота, безопасното пристанище и дружбата на този, който сам богатее за Бога и обогатява другите. Вече оставям настрана гнева, та да чуят кротките и да се развеселят (Пс. 33:3)! Спокойно гледам към ръката, която извърши насилие над мен, обръщам се с радостен взор към Духа; сърцето ми не се смущава, разсъдъкът ми се възвръща; дружбата, подобно на угасен и угаснал пламък, отново се съживява и се разгаря от малка искра.

Душата ми се отказва от утеха (Пс. 76:3) и отпадна в мене духът ми (Пс. 142:4). Казах си: „Занапред не ще вярвам на другарство и за какво ми е да се надявам на човек? Защото всеки човек ходи лицемерно и всеки туря препънка на ближния си (срв.: Иер. 9:4). Всички ние сме от една пръст, от една смес, вкусили сме от едно и също дърво на злото, но един от нас носи една, а друг – друга благообразна маска. И каква ми е ползата – мислех си – от тази ревностна и прославяна дружба, която започна от света и премина в духа? Каква полза от това, че имахме един покрив и една трапеза, общи наставници и уроци? Каква полза от повече от братското сливане между сърцата и впоследствие – от искреното единодушие? Нима не ще ми позволят и това, да остана долу по време на издигането и властването на приятеля ми, когато мнозина се домогват и постигат обратното, тоест да властват заедно с приятелите си и да участват в благоденствието им?“ Но защо да преразказвам всичко, което измисляха скръбта и унинието, което наричам помрачение на ума? Но размислите ми действително бяха такива и даже още по-лоши. Сам ще обвиня себе си за самомнението си или безумието си.

Но сега променям мислите си и сам се променям, което е много по-справедливо от предишното и повече ми отива. Дивни мъжо, можеш да видиш искреността на промяната ми не само от това, че прекъсна мълчанието ми, от което се оплакваше и за което много ме упрекваше, но също и от това, че самите ми думи ти служат за защитници. Това е явен признак на нашата дружба и на живеещия в нас дух. Но в какво се състои оправданието ти? (Ако сгреша в нещо, сам ме поправи, както имаш навика да правиш в други случаи). Ти не допусна приятелството да бъде предпочетено пред Духа. И ако аз съм ти по-скъп, може би от всеки друг, то Духът е несравнено по-предпочитан за теб от мен. Не допусна талантът да остане скрит и заровен в земята; не допусна светилото да се крие дълго под крина; защото така мислиш за моята светлина и за моята дейност. Стремеше се към това – към теб – Павел, – да бъде присъединен Варнава, стремеше се към Силуан и Тимотей да бъде присъединен и Тит и да разпространяваш Божията благодат чрез тези, които искрено се грижат за теб, и да разпространиш благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик (Рим. 15:19).

Именно затова и ме извеждаш на средата, пред всички, и когато бих желал да се отдалеча, ме хващаш и ме настаняваш край себе си (точно в това, може би ще кажеш ти, се състои оскърблението ми) и ме правиш съучастник в грижите и венците. Затова ме помазваш за първосвещеник, обличаш ме в хитон, слагаш ми кидар, завеждаш ме до жертвеника за духовно всеизгаряне, принасяш в жертва осветен телец, освещаваш ръцете на Духа, въвеждаш ме в Светая светих, за да съзерцавам тайни, и ме правиш служител на истинската скиния, която въздигна Господ, а не човек (Евр. 8:2).

Но дали съм достоен за помазващите и за Този, за Когото и пред Когото се извършва помазването – това го знае Отецът на истинския и истинен Помазаник, Когото Той помаза с елей на радост повече от Неговите съучастници (Пс. 44:8), като помазва човешката природа с Божествена, та да направи и двете едно цяло; знае го и Самият наш Бог и Господ Иисус Христос, чрез Когото получихме помирение; знае го и Светият Дух, Който ни постави на това служение, в което стоим и се хвалим с надежда за славата (Рим. 5:2) на нашия Господ Иисус Христос, Комуто слава във вечните векове. Амин.

––––––––––––––––––

Източник: Творения на светителя Григорий Богослов, том 1, част 1

  • 1
    В оригиналния превод е използвана думата „другарство“ (бел. ред.).*
Posted in Святост

Вижте още: