
Св. Григорий Богослов
СЛОВО 10 (защитно) след завръщането на свети Григорий Богослов от уединение, отправено към баща му и към свети Василий Велики
Няма нищо по-силно от старостта и по-уважавано от приятелството1В оригиналния превод е използвана думата „другарство“ (бел. ред.).*. Те ме доведоха – Христовия затворник, окован не с железни вериги, а с неразрушимите вериги на Духа – при вас. Досега се считах за силен и непобедим и (какво неразумие!), не заделях думи дори за тези мои приятели и братя, а като предоставях всичко, на когото е угодно, желаех да живея в покой, да любомъдърствам в безмълвие, беседвайки със самия себе си и с Духа.
Представях си в ума Илиевия Кармил, Иоановата пустиня и надсветския живот на любомъдърстващите, каквито са Илия и Иоан. Оприличавах настоящето на буря и търсех някаква скала или канара, или стена, където да се скрия. Размишлявах насаме със себе си така: „Нека почестите и трудовете бъдат за другите, нека битките и отличията за победи да бъдат за другите, а на мен, избягващия битките и вглъбяващия се в себе си, ми стига да живея както мога, да преплавам сякаш с малък съд неголямо море и чрез оскъдност в тукашния живот да придобия малко жилище в бъдещия. Може би мисълта да се отдалечавам еднакво и от височина, и от падане, показва по-принизено мислене, но затова пък и по-голяма предпазливост“.
Така размишлявах, докато все още бе възможно да рисувам сенки и сънни мечтания и да храня ума с празни измислици. А какво стана сега? Надви ме другарството, покори ме побелялата коса и брада на баща ми – мъдростта на старостта, пределът на живота, безопасното пристанище и дружбата на този, който сам богатее за Бога и обогатява другите. Вече оставям настрана гнева, та да чуят кротките и да се развеселят (Пс. 33:3)! Спокойно гледам към ръката, която извърши насилие над мен, обръщам се с радостен взор към Духа; сърцето ми не се смущава, разсъдъкът ми се възвръща; дружбата, подобно на угасен и угаснал пламък, отново се съживява и се разгаря от малка искра.
Душата ми се отказва от утеха (Пс. 76:3) и отпадна в мене духът ми (Пс. 142:4). Казах си: „Занапред не ще вярвам на другарство и за какво ми е да се надявам на човек? Защото всеки човек ходи лицемерно и всеки туря препънка на ближния си (срв.: Иер. 9:4). Всички ние сме от една пръст, от една смес, вкусили сме от едно и също дърво на злото, но един от нас носи една, а друг – друга благообразна маска. И каква ми е ползата – мислех си – от тази ревностна и прославяна дружба, която започна от света и премина в духа? Каква полза от това, че имахме един покрив и една трапеза, общи наставници и уроци? Каква полза от повече от братското сливане между сърцата и впоследствие – от искреното единодушие? Нима не ще ми позволят и това, да остана долу по време на издигането и властването на приятеля ми, когато мнозина се домогват и постигат обратното, тоест да властват заедно с приятелите си и да участват в благоденствието им?“ Но защо да преразказвам всичко, което измисляха скръбта и унинието, което наричам помрачение на ума? Но размислите ми действително бяха такива и даже още по-лоши. Сам ще обвиня себе си за самомнението си или безумието си.
Но сега променям мислите си и сам се променям, което е много по-справедливо от предишното и повече ми отива. Дивни мъжо, можеш да видиш искреността на промяната ми не само от това, че прекъсна мълчанието ми, от което се оплакваше и за което много ме упрекваше, но също и от това, че самите ми думи ти служат за защитници. Това е явен признак на нашата дружба и на живеещия в нас дух. Но в какво се състои оправданието ти? (Ако сгреша в нещо, сам ме поправи, както имаш навика да правиш в други случаи). Ти не допусна приятелството да бъде предпочетено пред Духа. И ако аз съм ти по-скъп, може би от всеки друг, то Духът е несравнено по-предпочитан за теб от мен. Не допусна талантът да остане скрит и заровен в земята; не допусна светилото да се крие дълго под крина; защото така мислиш за моята светлина и за моята дейност. Стремеше се към това – към теб – Павел, – да бъде присъединен Варнава, стремеше се към Силуан и Тимотей да бъде присъединен и Тит и да разпространяваш Божията благодат чрез тези, които искрено се грижат за теб, и да разпространиш благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик (Рим. 15:19).
Именно затова и ме извеждаш на средата, пред всички, и когато бих желал да се отдалеча, ме хващаш и ме настаняваш край себе си (точно в това, може би ще кажеш ти, се състои оскърблението ми) и ме правиш съучастник в грижите и венците. Затова ме помазваш за първосвещеник, обличаш ме в хитон, слагаш ми кидар, завеждаш ме до жертвеника за духовно всеизгаряне, принасяш в жертва осветен телец, освещаваш ръцете на Духа, въвеждаш ме в Светая светих, за да съзерцавам тайни, и ме правиш служител на истинската скиния, която въздигна Господ, а не човек (Евр. 8:2).
Но дали съм достоен за помазващите и за Този, за Когото и пред Когото се извършва помазването – това го знае Отецът на истинския и истинен Помазаник, Когото Той помаза с елей на радост повече от Неговите съучастници (Пс. 44:8), като помазва човешката природа с Божествена, та да направи и двете едно цяло; знае го и Самият наш Бог и Господ Иисус Христос, чрез Когото получихме помирение; знае го и Светият Дух, Който ни постави на това служение, в което стоим и се хвалим с надежда за славата (Рим. 5:2) на нашия Господ Иисус Христос, Комуто слава във вечните векове. Амин.
––––––––––––––––––
Източник: Творения на светителя Григорий Богослов, том 1, част 1
- 1В оригиналния превод е използвана думата „другарство“ (бел. ред.).*