Меню Затваряне

Страстите утихват не когато се умъртвяват, а когато се преобразяват

Архим. Варнава Янку

Продължение от Жажда за Бога

Вчера посетих един затворник, който ме потресе. Той е обвиняем за убийство, което реално не е било убийство. Разбира се, в случая има жертва, но изследвайки човека, си казваш, че този човек не е убиец. Не само, че на е убиец, а е добродетелен. За светските критерии той е престъпник, но съществува друг напълно различен критерий, който хората не са длъжни да видят. Затова светският закон може да осъди един човек, който привидно е престъпник, но вътрешно да не е такъв. Обратно, светският закон може да оправдае някой привидно добродетелен човек, който да е сверен пред Бога. Това е така, защото нещата се отсъждат чрез едно друго измерение, изключително оскъдно. Ние не можем да знаем съдържанието на най-дълбокото битие на човека.

„Но доколкото остава в сражението, независимо дали получава удари или временно отсъства, мисля, че никой не би бил толкова неопитен в бойното изкуство, че да го обвини някога за това.“ Той казва, че ако се сражаваш, някога ще паднеш, ще отстъпиш. И никой който е опитен във военното дело, няма да те обвини. Но кой е опитен във военното дело? Само този, който знае целта. Кой е добрият войн? Този, който знае каква крепост ще събори, кой лагер ще завземе, как да стане победител. Но ако нямаме целта, не можем да имаме правилни критерии. Всички, които с цялата си душа атакуват врага, понякога може да бъдат ранени и да паднат на земята. Вижте какво утешение му дава! Той му казва, че е тръгнал с голяма борбеност и нагласа, но в същото време му казва, че е възможно да падне долу, което той си изпатил. Вижте, тук е очарованието на св. Йоан Златоуст. Той можеше да му каже: „Добре, човек си, но де да беше борец“. Как, по какъв начин приповдигна неговия дух и му вдъхва себеуважение и надежда. Какво му казва?

Защото показа, че искаше от раз да убиеш змията-дявол, имаше голямо желание и голяма ревност, дяволът и те видя, и те повали.“ Той сякаш му казва – признавам, че обичаш Бога, признавам, че имаш велик и свят дух, не изоставяй това! Вижте, той обозначава неговия проблем по начин, по който го кара да се чувства ценен. Затова той е свят, това е педагогиката, която не познаваме, затова спим и сме в нашите страсти, в нашата сквернота. Да посочваш на другия неговия проблем и да проявяваш уважение към него, това е важното, т.е. да казваш греха, не просто да го обидиш, а да му отдадеш уважение и да го насърчаваш. Това е очарованието на Бога. Някой също можеше да обвинява този монах и да му посочва проблема; как обаче различаваме кога това е от Бога и кога от дявола? Ако има надежда. Ако даваш надежда на човека, ако внасяш мир в душата му и ако му даваш желание да започне борбата. Всичко друго, каквото и е да е – е демонично състояние. Защо да е такова? Защото излиза от страст, от едно страстно движение. Внимавайте! Понякога, когато говорим и посочваме проблема на ближния, виждаме как той се разстройва. Ако ясно потърсим в себе си, ще видим, че от нас излиза едно страстно движение и желаем да му покажем какъв е, за да излезем ние по-добри.

Когато обаче не съществува този егоистичен сблъсък, този фин елемент на съревнование, защото имаме някаква скрита изгода, психологична, нарцистична… това са деликатни неща. Нека го кажем по-грубо, за да го разберем! Например някой идва да се изповядва при даден свещеник, но помежду си имат някакви идеологически спорове на религиозно-духовно равнище. Когато той е направил някакво съгрешение, свещеникът изкарва цялата злоба, която преди са имали относно идеологично съревнование; и чувстваш, че другият не бива утешен. Нещо не върви добре.

Друг път, понеже чувстваме състрадание и сме над тези неща, чувстваме и нашата собствена безпомощност. Искаме да дадем надежда на брата си и му казваме същите неща, но с такъв дух, че той се освобождава. С други думи, критерият е това дали другият се освобождава и получава надежда да продължи или не. Духът свидетелства, опитът, който получава, духът свидетелства дали е от Бога или не. Ние трябва да видим къде се е получило отклонение в този процес, за да не може този човек да се вдъхнови.

Ние сме показали наши страсти; не сме чисти. Затова този елемент, който св. Йоан Златоуст подчертава, е много деликатен. Ако се поставим на мястото  на този паднал монах и ако ни казваше такива неща – как бихме се чувствали? Да, казва св. Йоан Златоуст, виж, борецът пада, този, който разбира от военно дело, може да не те обвини, стават тези неща. Стават, защото си тръгнал с голяма ревност да поразиш дявола, но той ти е завидял и поставил капан. Това обаче до какво води? То дава надежда на човека и го окрилява.

Страстите не се преодоляват с това да се опитвам да потискам своите чувства, мисли, влечения и инстинкти. Страстите утихват не когато се умъртвяват, а когато се претворяват, когато се преобразяват и това може да стане само чрез Божията благодат. Когато човек се изпълва, храни се духовно, истински, неговото сърце се услажда, радва се, тази радост, тази сила на радостта претворява страстите. Тогава завистта се превръща в опрощение, егоизмът в снизхождение. Какво терзае човека? Казахме, че това се получава, когато човек е затворен в своя егоизъм или в нуждата от признаване. Завистта е знак, че нашата любов не е чиста, а е егоистична любов – обичаме другия, за да получаваме и не го обичаме заради неговото добро. С други думи, тази свобода на любовта не е лесно нещо;  говорим теоретично. Не е лесно. Човек трябва да разпъне своя егоизъм и това ще стане, когато чрез трезвението вкуси друг начин на съществуване, друго откровение на живота, друга благодат, друга радост, друго утвърждаване. Сърцето ни трябва да се изпълни от друга радост, като в нас ограничим това, което ни кара да се чувстваме важни.

Грехът като жажда за Бога ли? Жадувам за Бога, т.е. грехът е сурогат на жаждата за Бога. Всъщност той идва да удовлетвори това, което Бог е насадил, по начин, който не е божествен, реален и истински. С други думи, това е изопачение, отклонение на жаждата за Бога. Затова човекът мимоходом стига до страстите и става зависим от тях.

Св. Йоан Златоуст говори истината. Педагогът винаги взема неща от реалността и ги оценява. Той не си играе игрички. Разбира с, понякога, както казва св. Исаак Сириец, приписваш добродетел на някого, за да му вдъхнеш смелост, за да може след това да продължи. Говориш му за добродетели, които няма, за да може да се осъзнае – тъй като е тръгнал, нали? Това обаче не е лъжа. Защото има възможността да придобие добродетелите, не е духовно безпомощен.

Този, който се отдава на наркотиците, на хероина, какво търси? Рая. Кой рай обаче? Търси бога, но кой бог? Този, който ходи тук-там, какво търси? Този, който иска да се изкачи на власт, да стане управник под предлог да спаси света, защо го прави? За да стане бог, търси бога чрез славата. Затова само човекът, който действа без да обожава славата, има чист ум и разсъдливост, дава най-много плодове. Няма да говорим с политически категории, които не познаваме, но и в по-общи рамки един човек става мъдър  и разсъдлив, доколкото е смирен. И  кой е смирен – този, който не се кланя на славата, който не се кланя на парите, който не се кланя на себе си. Кой е мъдър водач? Този, който не се кланя на себе си, който не е нарцис. Нарцисизмът и себе-кланянето ни ослепява, прави ни глупави, нямаме разсъдливост, ставаме умствено разстроени. Всеки път, когато се опитаме да служим на нашата нужда по този начин, губим разсъдъка си, влизаме в страстни процеси и състояния и тогава се отклоняваме…

 

Превод: Константин Константинов

Източник: Архим. Варнава Янку “Жажда за Бога”, изд. “Странник”, Варна, 2017.

 

Posted in Беседи

Вижте още:

error: Content is protected !!