Християнство.бг
За черната дата в новата българска история – 9 септември, предлагаме на читателите коментар на феномена „съветско православие“ с бележки от Marcus Orthodoxus въз основа на различни източници. Основната теза на материала е, че в съвременна Русия се е формирал хибрид между православна религиозна символика, съветско идеологическо наследство, култ към Победата, имперски национализъм и държавна власт. Според авторите на цитираните текстове този хибрид не представлява органичен синтез между християнството и руската историческа традиция, а инструментализиране на православната символика от държавата. В тази перспектива иконата, кръстът, патриотичният ритуал, военният парад, съветската символика и култът към държавния лидер могат да функционират в рамките на една обща политико-религиозна система.
Именно този парадокс стои в основата на заглавието: „Феноменът „съветско православие“ – когато два взаимно изключващи се светогледа се сливат“. Не става дума само за православие, съществуващо редом до съветското наследство, а за хибридна форма, в която религиозният език може да бъде използван за сакрализация на държавата, а държавната идеология – за преформулиране на религиозната идентичност. От християнска гледна точка въпросът не е само исторически или политически. Той е преди всичко духовен. Когато кръстът престане да бъде знак на Христовата жертва и стане знак на държавната мощ; когато Църквата престане да бъде пророчески глас пред властта и се превърне в нейно сакрално оправдание; може ли да бъде наречено християнство онова, в което Христос е заменен от държавата, а Евангелието — от идеологията?
На 6 септември 2026 г. десетки хиляди души преминаха по улиците на Москва в религиозно шествие, водено от патриарх Кирил от Московската патриаршия. Икони и мощи бяха носени по крайбрежните улици и големите булеварди в зрелище на привидно благочестие.
Но според автора това не е автентичен израз на православната вяра. То представлява политико-ритуална демонстрация – публично сакрализиране на един режим, който продължава да убива украинци в агресивна война, която същата тази патриаршия е благославяла и е определяла като „свещена“.
При патриарх Кирил Московската патриаршия не само, че не е осъдила кръвопролитието, но и активно го сакрализира. Патриархът говори и пише за конфликта в богословски категории, които превръщат военното завоевание в духовна мисия.
Той отива още по-далеч, като заявява, че руските ядрени оръжия са Божия благодат и милост – инструменти, създадени, според неговото представяне, под покровителството на светците и чрез Божието провидение, за да защитават „Отечеството“.
Така възможността за ядрено унищожение се преименува на свещена защита.
Това не е християнство. Това е езикът на държавния култ, който е погълнал Църквата и я е превърнал в част от самия себе си.
Този език и тези шествия не са внезапно отклонение. Те са логичното продължение на един компромис, започнал преди почти век.
През 1927 г. митрополит Сергий (Страгородски) издава своята Декларация за лоялност към съветския режим, подчинявайки публичното свидетелство на Църквата на интересите на една атеистична и убийствена държава.
Този акт на подчинение – наричан с основание „отстъпление от вярата“ от онези, които са го отхвърлили – създава модела на т.нар. сергианство: институционалното оцеляване, купено с цената на истината и свободата.
През 1943 г. Сталин „легализира“ Църквата при свои условия, възстановявайки контролирана патриаршия като полезен инструмент първоначално на военния патриотизъм, а впоследствие и на съветската власт.
Йерархията, която възниква тогава, е оформена по подобие на Партията и органите за сигурност. Както отбелязва един от нейните собствени критици, съвременната Руска православна църква под Московската патриаршия е структурирана според болшевишкия принцип на „демократическия централизъм“, като патриархът и неговият кръг функционират като своеобразно духовно Политбюро.
Екатерина Волконская за тази хибридизация
Приятели, защо се случва това естетическо сливане и защо възниква една хибридна и нова официална „естетика“ – „Православие + съветщина“?
Православието е наследило от Византия естетиката на тайнството: тържествения ритуал, красотата на богослужението, усещането за небесен ред.
Съветизмът обаче наследява точно обратното: култа към сивия бетон и еднаквите лица, ритъма на маршировката и култа към властта.
Там, където Византия е издигала куполи към небето, СССР е строял колони към мавзолея.
Днес виждаме грозното им сливане.
Шествието прилича на демонстрация: иконите се носят така, както някога са се носели знамената; знамената се движат в ритъма на маршируващите колони, а градът се превръща в арена на политико-ритуален спектакъл.
Вместо мистично преображение има масови сцени, а вместо литургична красота — познатото маршируване в крак.
Резултатът е хибрид на „православен социалистически реализъм“: златен кръст върху съветска естетика.
Нито Византия, нито СССР, а странна смес, в която „вярата“ изпълнява същата функция, която някога е изпълнявала идеологията: да сакрализира властта и да демонстрира „единството на народа“.
Това е нов жанр: „православен социалистически реализъм“, при който вярата се превръща в декор на имперския ритуал.
Това бяха моите мисли за религиозното шествие в Москва в неделя. По-долу следват откъси от главата „Русия вчера, днес, утре…“, написана през 2021 г., от епилога на Олег Волконски:
„Откриването на Главния храм на Руските въоръжени сили беше насрочено за 9 май 2020 г. — 75-годишнината от победата на сталинския Съветски съюз над нацистка Германия. Храмът се намира в парк „Патриот“ край Москва. Пандемията от коронавирус обаче възпрепятства откриването. Въпреки това в медиите се появиха множество снимки на все още незавършените фрески и мозайки, украсяващи стените на храма.
На голямо мозаечно пано бяха изобразени лицата на множество представители на руската държавна власт, сред които самият президент Путин, министърът на отбраната Сергей Шойгу, директорът на ФСБ Александър Бортников, дипломатът и политик Андрей Иванов, секретарят на Съвета за сигурност Николай Патрушев, председателят на Съвета на федерацията Валентина Матвиенко и много други. Друго пано, озаглавено „Парадът на победата“, изобразява генералисимус Йосиф Сталин в далечния десен ъгъл, на фона на червено знаме.
Трудно е да си представим днес Хитлер, изобразен със свастика в католически или протестантски храм в Германия или Австрия – дори в най-отдалечения и мрачен ъгъл. На главния купол на храма има фреска, изобразяваща междуконтинентална балистична ракета – Р-36М „Сатана“, заобиколена от небесни ангели. Изключително красноречива символика!
На снимките се вижда, че фреската с „Сатана“ все още не е била завършена. Според медийни публикации обаче се предвиждало да бъде изобразен и облакът-гъба, останал след ядрен взрив. Тази част от фреската е трябвало да представя „ядреното унищожение на задморския източник на злото с одобрението на небесните сили“, обяснил един от участниците в този монументален художествено-архитектурен проект. Появата на тези фотографии предизвика оживен дебат в медиите и интернет. Особено в интернет се появиха множество остри и иронични коментари.
На 16 май 2020 г. се появи информация, че Руската православна църква внезапно е променила решението си: мозайката със Сталин нямало да бъде поставена в храма, а щяла да бъде преместена в музей в парк „Патриот“. Леонид Калинин, ръководител на експертния съвет на Руската православна църква по въпросите на църковното изкуство, архитектурата и реставрацията, неохотно призна:
„В крайна сметка решихме, че музеят е по-подходящ от храма. Защо да предизвикваме каквото и да било противопоставяне или раздор сред народа? Трябва да бъдем заедно; ние сме граждани на една държава и на една православна вяра; мирът и любовта са най-важни за нас. А в ситуация като тази, когато страстите действително са се разгорели и е възникнала открита враждебност – е, тогава това не е необходимо.“
Мозайката с изображенията на Владимир Путин, Сергей Шойгу, Валентина Матвиенко и останалите също беше демонтирана. Според публикациите храмът е построен с „дарения“ от руски граждани. По данни на фондация „Възкресение“, която набира средствата, за храма са били дарени над 3 милиарда рубли.
По повод новия храм и Деня на победата, в началото на май 2020 г. сайтът „Руска идея“ публикува статия на Надежда Селезньова със заглавие „Това не е храм, а военен мемориал на неосъветската „православна“ фалшификация на историята“.
Ето заключителната част:
„По време на Божествената литургия на празника на Владимирската икона на Божията Майка на 3 юни 2009 г. патриарх Кирил заяви: „Някои се питат: защо последната война беше толкова страшна и кървава? Защо загинаха толкова много хора? Откъде дойде това несравнимо човешко страдание? Но ако погледнем към тази военна катастрофа със същия поглед, с който нашите благочестиви предци са гледали на миналото и настоящето, как можем да се въздържим от напълно ясно свидетелство, че това е било наказание за греха, за страшния грях на отстъплението на един цял народ, за потъпкването на светините, за богохулството и поругаването на Църквата, на светините, на вярата?“
„Знаем какво се случи сред нашия народ след кървавите събития от началото на XX век. Колко неправда, зло и човешко страдание имаше! Но Господ изми тази неправда и това зло с нашата кръв, с кръвта на нашите бащи, както неведнъж се е случвало в историята на човешкия род. И затова трябва да проникнем в едно особено разбиране за изкупителното значение на Великата отечествена война — това е религиозно разбиране“ (patriarchia.ru).
Надежда Селезньова коментира думите на патриарх Кирил:
„Тези думи биха били верни, ако изкупителното значение на Великата отечествена война беше съпроводено с чувство на покаяние, ако комунистите бяха признали престъпленията на СССР и бяха позволили на Русия да се върне към своя исторически път – но това не се случи! Веднага след войната църквите отново бяха затваряни, репресиите срещу народа отново започнаха… Стана ясно, че Сталин се е обърнал към руския патриотизъм и реабилитацията на Църквата само временно – заради хитри тактически цели, заблуждавайки народа.“
Според Селезньова главният храм на Руските въоръжени сили е въплъщение на тази гражданска религия, която се стреми да обедини руския народ около култа към Победата. Той е представен като хитър символ на предполагаемата историческа приемственост на съвременна Русия и нейната фалшификация на историята: уж Света Рус, безбожният СССР на Ленин и Сталин и олигархичната Руска федерация представляват една и съща Русия.
Както Сталин използвал Църквата и руско-съветския патриотизъм, за да спечели войната, така, според тази теза, и днешната власт ги използва, за да легитимира себе си:
„Ние всички сме деца на една и съща майка!“ е любимият лозунг на президента Путин.
Путин е комунистически „християнин“
През 2017 г. в интервю във Валаам Путин сравнява комунистическата идеология с християнските ценности, посочвайки като общи между тях свобода, братство, равенство и справедливост. Той също така сравнява моралния кодекс на строителя на комунизма с Библията. Путин дори сравнява тялото на Ленин в мавзолея с мощите на светците и поставя въпроса: „каква е разликата?“
В заключение той заявява, че съветската власт не е измислила нищо ново, а само е приспособила своята идеология към идеи, които човечеството вече е създало, т.е. според Путин и християнството представлява човешко изобретение.
Откъси от известни автори за това какво представлява Русия
1. Архимандрит Константин Зайцев
Архимандрит Константин Зайцев от Джорданвил за това как комунизмът съзнателно ще се насочи към приемане на религията:
„Духът на Антихриста победоносно се укрепва и именно в този нов „климат“ „православният“ комунизъм остарява, а като цяло всички „тъмни сили“ губят своето индивидуално значение. Антихристката структура се изгражда открито — и това се прави целенасочено, под познати знаци: извършва се подмяна, фалшификация, и то с пълна скорост и във всички възможни направления. Към този дух комунизмът се приспособява, съзнателно прикривайки своята зверска отвратителност…“
И още:
„…в своето изкушение той омагьосва не само онези, които доброволно се поддават на това очарование, поемайки по пътя на злото, но и онези, които са готови да се втурнат към всеки малък пламък на привидно православие, който им дава надежда“.
„Те не си дават сметка колко измамно може да бъде злото, което заобикаля хората „отдясно“Съществува и друга поредица от явления, показващи първоначалната еволюция на комунизма в посока на „религиозно възраждане“… Съветската интелигенция е готова да осмисли религиозно своите социални идеи…“
„Лидерите на Кремъл са достатъчно мъдри, за да знаят, че ако могат да спечелят умовете на хората чрез впечатляващи научни постижения, могат да спечелят и душите им чрез постепенен преход от атеистичен към агностичен комунизъм. Всички тези прояви на религиозност са далеч от Христос; нещо повече — те са враждебни към Него… Това е преходен етап от нарастващото отстъпление, което вече потапя „историческия“ комунизъм в миналото. Нека отбележим, че най-напредничавата религиозна мисъл на Запада започва да разбира комунизма по този начин. Тя вече не се задоволява с тактическо приемане на принципа на „съжителството“, а е готова да придаде на комунизма положителна религиозна цел…“.
2. Владимир Войнович и „Москва 2042“
Сатиричният роман на Владимир Войнович „Москва 2042“, публикуван през 1986 г., пророчески предвижда някои черти на съвременна Русия с нейното КГБ-наследство.
В романа СССР – вече представляващ един-единствен град, Москва – успешно е изградил комунизма.
Държавата обаче се управлява от измислената „Комунистическа партия на държавната сигурност“ (КПГБ) – откровена смес от КГБ, Комунистическата партия и Руската православна църква.
Църквата на практика замества комунистическата партия като арбитър на идеологическата ортодоксалност.
Измисленият главен идеолог на Войнович – „отец Звездоний“ – често е разглеждан от литературни критици и историци като зловещо предчувствие за патриарх Кирил. Романът представя и „Гениалисимус“ – фигура, която отразява КГБ-произхода и автократичното управление на съвременните руски лидери, демонстративно изповядващи православната си вяра, докато подчиняват нейните морални принципи на интересите на държавата.
Според автора това е изцяло антихристиянска структура, отрекла вярата в Бога.
Главният ѝ идеолог, отец Звездоний, носи званието „генерал-майор от Религиозната служба“ и заявява:
„Няма Бог. Абсолютно никакъв Бог няма, никога не е имало и никога няма да има. Съществува само Гениалисимусът, който е горе – Звездоний посочи с пръст към небето – и който не спи, който работи, който бди над нас и мисли за нас. Слава на Гениалисимуса, слава на Гениалисимуса!“
Руско издание на аудиокнигата в две части можете да чуете тук:
3. Ксения Лученко — за „православния чекизъм“
На 30 май 2026 г. православната журналистка и противник на войната Ксения Лученко публикува коментар в своя Telegram канал „Православие и зомби“, като цитира откъс от книгата си „С добри намерения“. Поводът е публикация на Михаил Зигар за връщането на паметника на Дзержински на Лубянка.
В публикацията се съдържа следният откъс:
„Последният председател на КГБ Владимир Крючков например се опитваше да използва Руската православна църква за собствените си цели. Той се стремеше да превърне църковните йерарси в нов стълб на режима, така че те да поемат ролята, която преди това изпълняваха регионалните функционери на Комунистическата партия.
Бъдещият патриарх Алексий отговори с удивителна откровеност, заявявайки, че това е напълно невъзможно: Църквата, обясни той, практически няма никакъв авторитет в Русия. Страната е дълбоко атеистична – хората вече не вярват в нищо – и Църквата просто не може да изпълнява функциите на Министерство на идеологията“.
Лученко отбелязва, че жанрът на колонката не позволява посочването на източници, но би било интересно да се знае откъде произхожда този диалог и през коя година вероятно се е състоял.
Ако самият патриарх Алексий е разказал този разговор впоследствие, това вероятно е неговата версия на събитията, предназначена да го дистанцира от Държавния комитет по извънредното положение и да подчертае, че Църквата никога не е сключвала сделка с реакционните сили.
Според Лученко обаче съществува теория, че в края на СССР ръководството на КГБ е обсъждало не толкова замяната на комунизма с православие, колкото създаването на своеобразен патриотичен хибрид между двете – и че за това има известни косвени доказателства.
На първо място тя посочва внезапното честване на 1000-годишнината от покръстването на Рус, което според нея не е било идея на Руската православна църква.
На второ място, тя посочва Михаил Кунин, биограф на протойерей Александър Мен, който представя същата версия въз основа на свои източници, когато разглежда възможните причини за убийството на Мен.
И на трето място – макар и по-късно, според нея тази версия за „православния чекизъм“ все пак се реализира и именно такъв образ днес се налага в общественото съзнание. Лученко свързва това и с митрополит Никодим Ротов – учител и покровител на патриарх Кирил.
След като прочела текста на Зигар, тя попитала църковен историк доколко реалистично му се струва изказването на Алексий. Отговорът бил, че той току-що е прочел изявленията на Светия синод на Руската православна църква от октомври 1991 г. и януари 1992 г.
Първото било посветено на разпадането на СССР, а второто – на създаването на ОНД (Общност на независимите държави). И в двете вече се съдържали тези за превръщането на Руската православна църква в основната връзка между двете държави в постсъветското пространство. Нещо повече – още от 1988 г. епископи и свещеници са проявявали стремеж да станат депутати на различни равнища.
Тоест, според тази интерпретация, въпросът не е бил в отказ от влияние заради широко разпространения атеизъм, а напротив – в експанзивно разширяване на влиянието. Историята на поведението на членовете на Синода по време на преврата през 1991 г. също е представена като особено показателна.
Според Лученко някои висши йерарси (митрополити) се колебаели и били готови да подкрепят Държавния комитет по извънредното положение, включително Крючков. Установените отношения с КГБ изглеждали за някои по-предпочитани от несигурността, която носела новата власт. Патриарх Алексий, макар и не без колебание, в крайна сметка разбрал накъде се развива ситуацията и успял да заеме правилната страна — според Лученко, не без помощта на дякон Андрей Кураев.
Всичко това е описано подробно в книгата „С добри намерения“.
Откъси от „С добри намерения“
Съществуват различни теории за причините за този обрат. Валентин Фалин, тогава ръководител на агенция „Новости“, смятал, че именно той е предложил идеята. През юни 1986 г. Горбачов провежда среща с писатели, ръководители на медии и други експерти, за да обсъдят как идеите на перестройката да бъдат представени на интелигенцията. Фалин предлага две тези: сталинизмът като система да бъде осъден, а годишнината от приемането на християнството да бъде чествана „като национален празник, като значим етап от нашата история — формирането на Рус като държава“. Председателят на Съвета по религиозните въпроси Константин Харчев от своя страна заявява:
„Тази идея възникна през 1986 г. и аз я предложих.“
Харчев смята, че за постигане на външнополитическите си цели съветското ръководство трябва да демонстрира пред Запада нормализиране на отношенията между държавата и религията. Очевидно роля изиграват както решението на ЮНЕСКО, така и личната позиция на Александър Яковлев, секретар на ЦК и един от основните идеолози на перестройката, който проявявал голяма симпатия към православието. След това 1000-годишнината от покръстването на Рус се превръща фактически в национален празник – първото съвместно мащабно църковно-държавно честване в съвременната история.
По думите на Харчев:
„Искахме да покажем на всички – и извън, и вътре в страната – промяната в отношенията между съветската държава и Църквата. Възползвахме се от тази годишнина и й придадохме различно значение.“
С други думи, според тази версия държавата отнема инициативата от Руската православна църква, а КГБ и Министерството на културата оказват значителна помощ при организацията на честванията.
Харчев си спомня:
„Макар че нашите служители правеха всичко, ние постоянно трябваше да създаваме впечатлението, че Църквата сама го организира.“
През постсъветските години, според Лученко, се запазва митът, че през 1988 г. Руската православна църква е получила свобода от „безбожната държава“. В действителност, твърди тя, не е настъпило освобождение, а промяна в посоката на държавната политика, съпроводена с промяна на идеологията. Цялото честване било замислено от държавата и подчинено на нейните интереси. Църквата обаче действително получава известна независимост. Например й е позволено да приеме нов устав, който отменя някои от разпоредбите от 1961 г., срещу които се противопоставят Ешлиман и Якунин. На епископите и енорийските свещеници е предоставена по-голяма финансова и икономическа автономия, което изиграва роля за строителния и реставрационен бум през следващото десетилетие.
Михаил Кунин, авторът на биографията на Александър Мен, също не се съмнява, че тайните служби са организирали убийството му:
„Намеренията на КГБ, още при Андропов като негов ръководител, бяха да замени разпадащата се комунистическа идеология с някакво „държавно православие“ – православие без Христос, подобно на това, което проповядваше обществото „Память“. Превръщането на „комунистическия морал“ в „контролирано православие“ би било изгодно за властта, но духовен водач като Александър Мен проповядваше съвсем други ценности и КГБ трябваше да го отстрани.“
4. Отец Георги Еделщайн
Антисъветският дисидент и свещеник отец Георги Еделщайн, роден през 1932 г., дава интервю през 2021 г. за „Новая газета“.
Какъв е основният проблем на Руската православна църква?
– Липсата на съборност.Ние вярваме в Светата Троица и в една съборна и апостолска Църква. Но Руската православна църква нито е единна, нито е съборна. Тази църковна организация е изградена според болшевишкия принцип, наречен „демократически централизъм“. На върха стои генералният секретар, под него е Политбюро. При нас е патриархът, под него е митрополитското бюро, а около нас е безмълвна армия от свещеници и дякони. Нито един епископ не е свободен. Онези, които са говорили открито, са били отстранявани или дори лишавани от сан.
– Колко актуален е въпросът за „сергианството“ в съвременната Руска православна църква?
Изглежда, че днес никой повече не изисква от нас да следваме декларацията на митрополит Сергий от 1927 г. за пълна лоялност към съветския режим.
– „Как така да не я изискват?! В декларацията се казва: „Ние сме с нашия народ и с нашето правителство.“ Патриарх Кирил днес повтаря същото.
Но Църквата не може да бъде нито с народа, нито с правителството. Нито един от съветските или постсъветските патриарси не се е опитал да възстанови съборността.“
Еделщайн продължава:
„Руската православна църква в днешния й вид е институция, създадена от Йосиф Висарионович Сталин…
Знаете ли къде свършва днешната ни Църква и започва КГБ? Единствената разлика беше, че едните носеха качулки, а другите — пагони.“
Цялото интервю с отец Георги вижте тук:
О. Георги Еделщайн: „Най-големият проблем на РПЦ е липсата на съборност“ • Християнство.бг
5. Протойерей Михаил Ардов
Един от най-последователните критици на Руската православна църква към Московската патриаршия, писателят и биограф на Анна Ахматова – протойерей Михаил Ардов от Руската православна автономна църква (РПАЦ) – обвинява йерархията на РПЦ в тясно обвързване със светската власт.
Според Ардов това не е изненадващо. Той твърди, че съвременната Руска православна църква е създадена от Сталин през 1943 г. по образ и подобие на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) и оттогава не се е променила съществено. Една от основните му тези е, че Руската православна църква в съвременната си форма е изкуствено създадена по подобие на КПСС, която той от своя страна определя като „сатанинска пародия на Църквата“.
Цялата публикация: Съвременната Руска православна църква е създадена от Сталин по образ и подобие на КПСС
6. Зоя Крахмалникова
Зоя Крахмалникова (1929–2008) е писателка и правозащитничка. Тя издава нелегалния християнски алманах „Надежда“, предназначен за миряни. Тя открито пише за компромиса на официалната Църква с антихристиянския режим и за предателството на идеалите на мъчениците в името на юридическото оцеляване. През 1982 г. е арестувана от КГБ и изпратена в изгнание. За Московската патриаршия тя казва:
„Бих нарекла тази нова „Църква“ параправославна. В нея са запазени елементите на церемонията, но липсва най-важният аспект на Евангелието: верността към Христос. Нека не забравяме, че епископите представляват апостолското служение. Може ли някой да си представи апостол като агент на КГБ? Светият Дух не може да пребъдва в онези, които са станали апостоли по препоръка на КГБ. Новомъчениците на Русия отхвърлиха тази институция, която днес наричаме Църква, и именно затова тази институция на свой ред отхвърли мъчениците.“
Зоя Крахмалникова, свидетелство на пресконференция, 19 февруари 1992 г., Orthodox Life, т. 42, № 3, май–юни 1992 г.
7. Свещеникът дисидент Глеб Якунин
Съветският дисидент и свещеник отец Глеб Якунин (†2014) казва:
„През 1943 г. Сталин и Берия създадоха Московската патриаршия — същата, която всички познаваме днес — на мястото на истинската Църква, от представители на „временния синод“ на митрополит Сергий (Страгородски), вербувани от чекистите. В трудните условия на войната Сталин започна да играе „религиозната карта“, включително спрямо своите военни съюзници. За тази цел той възложи на Л. Берия и на полковника от държавната сигурност Г. Карпов да „съживят“ православната Църква. Митрополит Сергий беше провъзгласен за патриарх на цяла Рус и започна бързо да изгражда Московската патриаршия в СССР и извън него.
От гледна точка на православните канони възстановяването на благодатните структури на църковното управление би могло да стане единствено съобразно действащите по онова време канонични правила, а едва след това – в съответствие с тези правила – те да бъдат променяни.
Но в нарушение на всички канонични норми през 1943–1945 г. безбожният режим създаде напълно нова религиозна организация от тоталитарен тип, чужда на православната традиция, с нови, дотогава несъществуващи църковни правила и структура на управление, копираща сталинското Политбюро — „Митрополитбюро“. На практика тя напълно отговаря на днешното модерно определение „тоталитарна секта“, нямаща нищо общо нито с руското, нито с вселенското канонично православие. Според православните канони създаването и дейността на тази организация би трябвало да бъдат възприемани от вярващите като „несъществували“, тоест като невалидни“ (https://actfiles.org/totalitarian-sect-roc-mp-pt-2/).
На български език двете части на превода виж тук: Глеб Якунин – Блогът на Ренета Трифонова
Текстът е превод от фейсбук страницата на автора.
