Ренета Трифонова
Архим. Вартоломей (Газетас), игумен на манастира „Есфигмен“, Света Гора-Атон
Напоследък наблюдаваме рязко увеличение на случаите, при които определени християни твърде много се вторачват във възгледите на лица, които изразяват несъгласие или с нашата вяра, или с конкретни действия и твърдения на вярващите. В ерата на социалните медии тези реакции стигат до организирана кампания за интернет „линч“ срещу конкретни личности. В даден момент тълпата бива фанатизирана и насочвана срещу един определен човек.
Тези дни, например, някакъв човек изразил мнение, че един телевизионен сериал, показващ живота на светец, не насърчавал интелектуалното развитие на зрителите, нито пък можел да се приеме като исторически точен разказ.
Той публикувал мнението си публично, но пред конкретна и ограничена аудитория, която следи неговите изказвания. Някои християни „се заели“ обаче да разпространят възгледите му максимално нашироко. Това е продиктувано или от желание да бъде предизвикан скандал, за да може определени хора да спечелят популярност, да се откроят пред обществото като „защитници на вярата“, или да получат възможност за изява под маската на това, че са „принудени от верните да дадат отговора, който онези заслужават“. Последва сериозно вълнение и буря от статии и изказвания за този човек, които се очаква да продължат още известно време, както за съжаление се случва винаги в подобни случаи.
Сред този публичен линч от страна на тълпата, много коментатори в социалните мрежи повдигат и въпроса какво ли би сполетяло този човек, ако би се осмелил да обиди някоя друга религия. Или ако се случи нещо лошо с хора, които са изразили несъгласие с вярванията на християните, например, ако някой луд ги нападне, кой щял да поеме отговорността като морален подбудител? Аз бих казал, че тези, които жадуват да видят на дело бурните реакции, свойствени за вярващите от други религии, са свободни да се присъединят към тях.
Всеки има право на своя гледна точка, право да изразява несъгласие с нашата вяра и право да я счита за ирационална. Това право произтича както от учението на Христос, така и от нашата традиция относно начина, по който сме живели като нация от векове. Христос никога не е порицавал езичниците на своето време или онези, които не вярвали. Той казва: „който иска“. Христос смъмри превръщащите вярата в иго, фарисеите, които, вкопчвайки се във външните неща, отклониха хората от истинската вяра, чиято основа е любовта към ближния. Светската държава, т.е. тази без задължителна държавна религия, е въведена от самия св. Константин Велики през 313 г. след Христа.
Защо се разстройваме всеки път, когато някой изрази различно мнение? Дали защото не сме сигурни във вярата си? Дали защото се страхуваме да чуем противоположно на своето мнение, за да не се събори основаната на пясък сграда на вярата вътре в нас? Дали защото вместо истинска сърдечна вяра, имаме една натрапчивост?
Вярващи ли сме наистина, или сме последователи на една етнорелигиозна идея? Желаем ли злото на онези, които не вярват в нашия доминиращ национално-религиозен разказ? Дали в крайна сметка не се държим като езичниците, които са преследвали и убивали християните през първите векове, просто защото не са били съгласни с господстващата тогава етнорелигиозна доктрина?
He ставаме ли „езичници”, когато включваме религиозните митове в защита на нашите национални идеали? Покланяме ли се вместо на Бога, на себе си, на нашето „аз“, скрито зад нещо колективно, такова като „националната правда“ или „традицията“, но не такава, каквато е, а такава, каквато ние си я представяме?
В крайна сметка не осмиваме ли вярата и не отчуждаваме ли още повече хората от Църквата със своето поведение? Ние, които уж защитаваме Църквата, не гоним ли все повече от нея здравите слоеве на народа?
Не сме ли просто „фенове“ на външни символи, в резултат на което сме готови да оправдаем всичко, което идва от някой, обявяващ се за православен? Дори това да е нещо изкривено или несправедливо? А в същото време отхвърляме честни, правилни и логични думи, само защото идват от някой, който носи „етикет“ атеист, въпреки, че Бог иска от нас да бъдем правдиви?
Дали „пишман православните“ защитаваха Църквата и вярата със същата страст, когато хора, които не принадлежаха към нашето православие, и които оскърбяваха преп. Паисий, се намърдаха в Света гора за десетилетия и без никакво основание, без да имат никакви дела на вярата, се кичат с прозвището „светогорци“, само защото носят расо?
Е, на хората можем да им кажем всичко, което ни хрумне. Но не можем да заблудим Бога. Бог освен Любов, е и Справедливост. Затова внимавайте, за да не си изпатите от Божия гняв, докато уж защитавате вярата!
Обръщам се към онези християни, които искат наистина да вярват в Христос, да се въздържат от подобни практики на „фен клубове“ и „линчуване“ на хората с противоположни възгледи.
Като християни ние трябва да бъдем „солта на земята“, а не нейна отрова! Да се пазим от наглед твърде голяма „вяра“, за да не попаднем в дълбок мрак, ако вече не сме там!
И тъй, нека защитаваме истинската вяра, чийто неотменим елемент е свободата на избор на хората. Защото любов без свобода не може да съществува! Същата свобода, която Бог е дал на нас, хората!
––––––
Превод: архим. Никанор (Мишков)
Източник: Страница на архим. Вартоломей (Газетас)
