Ренета Трифонова
Пропагандата и двойните стандарти в църковната среда
Защо в определени православни среди контактите с Вселенския патриарх Вартоломей се представят като предателство към Православието, а самият той е заклеймяван като „икуменист“ и „еретик“, докато подкрепата на Руския патриарх Кирил за кремълската война срещу Украйна, която той нарича „свещена“, не предизвиква същото възмущение? Защо нападките срещу архиереи, които поддържат диалог с Константинопол, са толкова яростни, докато страданията на украинските деца и разрушенията, причинени от оръжията, официално благославяни от Руската църква, остават на заден план в тези среди и те не проронват и дума за тях?
Това противоречие поставя въпроса за двойните стандарти и за разпространението на руски пропагандни наративи чрез определени църковни среди, включително крайни зилотски групи. Когато богословски понятия като „ерес“, „предателство“ и „каноничност“ се използват избирателно, за да бъдат демонизирани едни архиереи, а действията на други остават без критика, е необходимо да се запитаме какви убеждения и политически влияния стоят зад подобна селективност.
Сходството между посланията, разпространявани в България и Северна Македония, заслужава особено внимание. Отварянето на македоноезична секция на сайта СПЖ, известен с прокарването на руски църковни и политически наративи, е още един повод да се изследва как тези послания достигат до различни православни общности и как се превръщат в инструмент за натиск срещу архиереи, поддържащи добри отношения с Вселенската патриаршия. Въпросът е не само какво се говори, но и защо едни и същи обвинения се повтарят в различни страни и църковни среди.
В статията си за Religija.mк Марян Николовски разглежда нападките срещу Дебърско-Кичевския митрополит Георгий след срещата му с Вселенския патриарх Вартоломей в Рим. Авторът поставя въпроса за езика на омразата в социалните мрежи, за мълчанието на църковното ръководство и за опасността малобройни, но гласовити групи да създават впечатление, че представляват позицията на цялата църковна общност. Сходна тревога откриваме и в речта на Неврокопския митрополит Серафим, публикувана в „Християнство.бг“, посветена на осъждането на църковните предстоятели. Показателен е и случаят с Варненския и Великопреславски митрополит Йоан, който беше подложен на нападки на страницата на митрополията заради участието си във Франция в конференция, посветена на събора в Крит, както и спорът с патриарх Даниил по време на словото му в катедралния храм „Св. Неделя“.
Прочитът на анализа на опитния журналист Марян Николовски разкрива поразителни паралели с процесите, които наблюдаваме и в България, и дава основание да се запитаме доколко зад привидно отделните случаи стоят общи модели на въздействие в църковната среда.
„Когато мълчанието на епископите се превръща във вятър в гърба на езика на омразата“
Марян Николовски
Нападките срещу митрополит Георгий заради срещата му с Вартоломей в Рим поставят и въпроса за отговорността на МПЦ–ОА за атмосферата, в която малък брой гласовити профили се опитват да диктуват църковната политика.
Срещата на Дебърско-Кичевския митрополит Георгий с Вселенския патриарх Вартоломей в Рим предизвика нова вълна от публични нападки от страна на зилотски и русофилски среди в Македония. Вместо срещата на един македонски архиерей с предстоятеля на Вселенската патриаршия да стане повод за разговор за църковното единство, диалога и нерешените въпроси около автокефалността на МПЦ–ОА, тя отново се превърна в причина за обиди, квалификации и език на омразата.
Новината за срещата му с Вартоломей беше публикувана в множество медии в Македония и споделена в социалните мрежи. Почти под всяка публикация определена група използва възможността за коментари, за да излива обидни, унизителни, а понякога и заплашителни послания към архиерея на МПЦ–ОА. Същото се наблюдава и на страницата във Facebook на Дебърско-Кичевската епархия, където новината първоначално беше споделена.
„Масон, агент на ЦРУ на Вратоломей“, „Владико, измий си ръцете“, „Посланик Джоко, опомни се!“, „Какво ще стане, когато не му остане нито едно косъмче на брадата“ — това са само част от коментарите на страницата, публикувани от хора, които систематично разпространяват една и съща или сходна пропаганда в социалните мрежи.
Новината беше споделена и на страницата във Facebook на официалния църковен портал на МПЦ–ОА – „Литургия.мк“. И там картината е същата.
„Вчера стана владика, а веднага се впусна в дипломация“, „Не си играй с дявола!“, „Джоко, стой далеч от врага“ — такива коментари все още могат да се прочетат на страницата на „Литургия.мк“.
Прави впечатление, че в опитите си да унижат митрополита коментиращите използват и светското му име, а не монашеското – Георгий.
Подобни коментари има и на страницата във Facebook на „Религија.мк“, както и на страниците на други медии, публикували новината. В случая ще посочим един такъв коментар, публикуван на страницата на една медия. Негов автор е Любомир Настески, който е написал:
„Снимал се и се публикувал!? „Избраният“ за стабилизация провежда дестабилизиращи действия.“
Но това не е просто история за митрополит Георгий или за срещата му с Вартоломей. Това е история за атмосферата, която се създава в македонското църковно пространство през последните две-три години в условията на засилена русофилска пропаганда и все по-агресивни антихристиянски наративи. И още повече – за отговорността на онези, които години наред избираха да мълчат, докато същите нападки бяха насочвани срещу други архиереи и обществени личности, застъпващи се за продължаването на диалога с Фенер, сред които е и главният редактор на „Религија.мк“.
Всеки има право на позиция по църковните въпроси, да не е съгласен с определени решения и да критикува политиката на която и да е поместна църква. Но критиката и езикът на омразата не са едно и също. Нито несъгласието с Вселенската патриаршия може да служи като оправдание за лични нападки срещу архиереи, които разговарят с нейния предстоятел.
Това е същинският проблем на сегашната атмосфера в македонското църковно пространство. В определени среди всеки опит за диалог с Вселенската патриаршия се представя като предателство, всеки контакт с Вартоломей – като подозрителен акт, а всеки, който говори за необходимостта от продължаване на процеса по уреждане на автокефалността, става обект на публични квалификации.
Този наратив не се появи изведнъж. През последните две-три години той стана по-видим, подхранван и от засиленото присъствие на русофилски позиции и пропагандни послания, представящи Вселенската патриаршия като противник на православието. В тази картина църковните въпроси се свеждат до геополитическо противопоставяне, а пропагандата, идваща от Москва, получава все по-голяма подкрепа в църковните среди – включително когато на определени представители на клира на МПЦ–ОА им е необходима политическа и популистка подкрепа, за да се представят пред обществото като „патриоти“ и „пазители на Църквата и македонската идентичност“, като същевременно поставят на карта същностната необходимост да бъде осигурена достойна автокефалност.
Най-проблематичното е, че този дискурс често се представя като гласа на православния македонски народ, въпреки че видимостта му в социалните мрежи не доказва реалното му разпространение в обществото или в Църквата.
Мълчанието, което се превърна в одобрение
Когато през изминалите години нападките бяха насочвани срещу архиереи, свещеници или обществени личности, говорещи за необходимостта от продължаване на диалога с Фенер, реакцията на църковното ръководство до голяма степен липсваше. Не беше заявено достатъчно ясно и недвусмислено, че несъгласието с определена църковна политика не дава право на обиди, демонизиране и публичен линч.
Мълчанието не означава непременно съгласие. Но когато се повтаря и когато не се поставя ясна граница между легитимната критика и езика на омразата, то лесно се възприема като мълчаливо одобрение. На участниците в тези кампании оставя впечатлението, че могат да продължат, а на хората, които са тяхна мишена, изпраща посланието, че са оставени сами да се справят с натиска.
Така се създава опасен прецедент: вместо църковните въпроси да се решават чрез разговор, аргументи и решения на компетентните църковни органи, се формира атмосфера, в която всеки, който излезе извън предварително очертаната линия, рискува да стане мишена на организирани или взаимно подхранвани интернет нападки.
Днес, когато мишена на тези нападки е митрополит Георгий, последиците от подобна атмосфера вече не са абстрактно явление, засягащо само други хора. Те се връщат като бумеранг към самата църковна йерархия.
Особено внимание заслужава въпросът колко голяма в действителност е групата, която налага този дискурс.
В социалните мрежи често се повтарят едни и същи профили, тези и квалификации. Активността им създава впечатление за масово и единодушно отношение срещу Вселенската патриаршия и срещу всеки, който поддържа контакти с нея. Но гласовитостта на една група не е равнозначна на обществената ѝ тежест.
Броят на коментарите, интензивността на обидите и упоритото повтаряне на определени послания сами по себе си не могат да служат като мерило за възгледите на вярващите. Още по-малко могат да бъдат основание за определяне на църковната политика.
Затова е важно да се разграничават автентичните позиции на вярващите от активността на малък брой гласовити профили. Повтарянето на едни и същи наративи и непропорционалната видимост на определени групи обаче са достатъчна причина да се постави въпросът дали църковното ръководство не отдава прекалено голямо значение на реакциите в социалните мрежи.
Случилото се в София, където на протеста срещу Вселенския патриарх Вартоломей се появиха десетина души, показа, че гръмогласното противопоставяне срещу Вселенския патриарх невинаги прераства в масова обществена съпротива. Това демонстрира колко значително може да се различават впечатлението, създадено в интернет, и реалната мобилизация.
Парадоксално е, че същите профили, които сега нападат Георгий, подкрепяха в македонското интернет пространство свои съмишленици в България. И там във Facebook беше разпространявана шумна кампания срещу Вартоломей, но когато хората се събраха пред храма „Св. Александър Невски“, гласовитата онлайн кампания беше заглушена от тихото присъствие на вярващите, дошли да приветстват Вселенския патриарх.
И затова възниква логичният въпрос: защо църковните власти биха позволили на толкова малък брой гласовити коментатори да създават атмосфера, в която архиереите се оттеглят, избягват диалога или се въздържат от публични позиции по важни църковни въпроси?
В този контекст заслужава внимание и поведението на българския патриарх Даниил. След посещението му на Света гора, на 25 октомври, след неделното богослужение в храма „Св. Неделя“ в София той се сблъска с вярващи, които публично му зададоха въпроси и възразиха по време на неговото слово.
Вместо просто да прекрати разговора или да ги пренебрегне, Даниил им отговори и се опита да обясни позициите си. Независимо дали някой е съгласен с тях, самият факт на това общуване показва, че несъгласието може да бъде повод за разяснение, а не само причина за оттегляне.
Защо епископите на МПЦ–ОА да не застанат пред вярващите и открито да обяснят защо диалогът с Вселенската патриаршия е необходим, какви са възможностите, какви са пречките и какво конкретно означава продължаването на процеса по уреждане на автокефалността? Защо да не отговорят на критиките с аргументи, вместо да позволяват на най-гласовитите профили в социалните мрежи да определят границите на допустимия разговор за бъдещето на Църквата?
Църковният авторитет не се съхранява чрез избягване на неудобните въпроси. Той се изгражда с ясни позиции, отговорност и готовност за разговор, включително с хората, които не са съгласни.
След като досега подобни стъпки липсваха, нека случаят с митрополит Георгий стане повод за по-широк дебат в МПЦ–ОА. Защото е съвсем ясно, че огромното мнозинство в Синода и сред клира на МПЦ–ОА не споделя позицията на двама-трима архиереи, петима или десетима свещеници и стотина радикализирани „вярващи“ по въпроса дали МПЦ–ОА е или не е напълно автокефална църква. Необходима е ясна църковна позиция, заявена открито и без страх – не само по отношение на Вселенската патриаршия, но и по въпроса каква публична култура иска да отстоява самата Църква.
Ако нападките срещу други архиереи се премълчават, защото не са насочени лично към теб, трудно може да се очаква, че този дискурс ще спре, когато самият ти станеш мишена. Ако публичното демонизиране на Вартоломей се приема като безобидно изразяване на мнение, не бива да изненадва, когато същата реторика се насочи срещу македонски архиереи, които се срещат с него.
МПЦ–ОА има право самостоятелно да определя църковните си позиции и да води собствена политика, без намеса от Белград, Москва, Атина или Фенер, но и без страх, че десет фалшиви профила във Facebook могат да подкопаят авторитета ѝ. Архиереите трябва сами да изграждат своя авторитет върху основите на истината, църковните канони и предание и единството на Църквата. Собствената отговорност не може да се прехвърля върху анонимни профили, нито страхът от реакциите в социалните мрежи може да се превръща в неформален механизъм за вземане на решения.
Защото, когато църковните водачи не защитават границата между критиката и омразата, тази граница започва да се определя от най-гласовитата група. А когато веднъж се приеме, че обидите са допустимо средство за влияние върху църковната политика, никой не може да бъде сигурен, че утре самият той няма да стане тяхна мишена.
––––––––––––––––––
Редакционна бележка: Показателен е и случаят с Румънската православна църква. През октомври 2025 г. патриарх Вартоломей и румънският патриарх Даниил участваха заедно в освещаването на мозаечната украса на Националната катедрала в Букурещ, като по време на богослужението беше споменат и Киевският митрополит Епифаний, предстоятелят на Православната църква на Украйна. Въпреки критичните реакции и възгласите на несъгласие, църковното събитие не беше превърнато в публично обвинение срещу румънските архиереи и не промени посланието за църковно единство.
Още по-показателно е, че през същия месец митрополит Епифаний посети Света гора, където беше официално поканен, тържествено посрещнат от Свещ. Кинотис и приет в молитвено и братско общение в редица манастири. Тези случаи поставят въпроса защо общението с Вселенския патриарх и отношението към предстоятеля на Православната църква на Украйна могат в едни православни среди да бъдат приемани като част от църковния живот, а в други да се превръщат в повод за обвинения в отстъпление от вярата.
Но ако всички принадлежим към една Православна църква, не би ли трябвало богословските и каноничните критерии да се прилагат последователно, вместо да се използват за избирателно заклеймяване на архиереи? И ако общението с патриарх Вартоломей и споменаването на митрополит Епифаний се представят като „отстъпление от Православието“, защо същият критерий не се прилага и към архиереите в Румъния?
