Християнство.бг
Казусът със заличаването от публичния регистър на вероизповеданията, воден от Софийския градски съд (СГС, вж. чл. 18 от Закона за вероизповеданията – ЗВ), на Българската православна старостилна църква (БПСЦ, или нататък само Старостилна църква) по реда на параграф 4, ал. 4 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на ЗВ се превърна в един от най-разглежданите правни казуси не само в националните съдилища, но и в Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ). Отбелязвам това, тъй като БПСЦ за сетен път изразява несъгласие спрямо решенията на българския съд, които отхвърлят нейната жалба или да бъде регистрирана като вероизповедание, т.е. като юридическо лице по реда на ЗВ (съгласно разпоредбата на чл. 18), или заличена като такова по реда на последното изменение и допълнение на този закон от началото на 2025 г. (ДВ, бр. 10/2025 г., в сила от 04.02.2025 г.). Може би този казус нямаше да породи толкова голям обществен и политически дебат, ако не се беше произнесъл ЕСПЧ със свое Решение от 20.04.2021 г. в нейна полза (вж. делото „БПСЦ и др. V/S България“, образувано по жалба 56751/2013 г.), което даде повод ВКС да се произнесе за незабавното ѝ вписване като вероизповедание в нарочния регистър на такива особени в националното законодателство юридически лица. Казвам особени, понеже не са обособени като такива според предвиденото в Търговския закон (вж. Решение № 214/2024 г.).
Поводът да се спра отново на темата за съдебната регистрация на Старостилната църква е образуваното касационно производство по жалба на БСПЦ (Вх. № 21331) от 18.11.2025 г. срещу Решение № 5/2025 г. на Софийския апелативен съд (САС), с което се отхвърля Решение № 52/2025 г. на Софийския градски съд (СГС) на исканото от двете депозирани молби на Дирекция „Вероизповедания“ на МС и Софийската градска прокуратура (СГП) оправомощеният от закона съд – СГС, да задейства процедурата по ликвидация на БПСЦ от регистъра на вероизповеданията. По този въпрос вече направих публичен коментар в медиите. Иначе казано, става дума за отхвърленото решение на първоинстанционния съд от САС, което последващо решение тази ощетена религиозна общност (институция) решава наново да оспори пред върховната съдебна инстанция в България – ВКС. С право някои ще си кажат, че това е едно „дежавю“ (от фр. – „нещо, което е вече видяно“, в смисъл на преживяно), и то с основание. По всичко изглежда, че година след онова позитивно за БПСЦ решение на ВКС от края на 2024 г., като нищо би се повторило и с предстоящото съдебно решение на ВКС. Въпросът, който възниква, е, докъде ще стигнат тези съдебни прения между държавните институции и БПСЦ, за да се разреши веднъж завинаги този правен спор.
Ще си позволя в този коментар да обърна внимание на някои от изразените становища на САС, въз основа на които мотивира решението си да отхвърли това на СГС в полза на БПСЦ. Визирам в случая Решение № 5/2025 г. Още при произнасянето на този съд отбелязах за една допусната слабост на първоинстанционния съд по отношение на констатацията му за противоконституционност на последно приетите ПЗР към ЗИД на ЗВ от началото на 2025 г. С оглед на тази слабост целта ми в тази публикация е да дам повече яснота относно аргумента на Апелативния съд в София, с който – по мое мнение – с основание оспорва акта на първоинстанционния такъв – СГС.
Да започнем оттам, че Старостилната църква претърпява множество трудности за съдебна регистрация. В годините назад – над 10 г., тя предприема нееднократни опити да получи правна легитимация като регистрирано вероизповедание. Впрочем тези опити датират от края на миналия век. Първият е направен през 1998 г. със запитване от предстоятеля на тази общност – Триадицкия митрополит Фотий (тогава епископ – Росен Димитров Сиромахов), до тогавашния директор на Дирекция „Вероизповедания“ Христо Матанов (директор от 1992 до 1998 г.) с молба да съдейства с положително становище пред съда, необходимо за нейната регистрация. Молбата е отклонена поради важното обстоятелство, че тогава все още съществува разколът в БПЦ и се очаква провеждането на инициирания от Св. Синод на БПЦ Разширен и Надюрисдикционен всеправославен събор, на който представителите на всички поместни църкви – воглаве с Вселенския патриарх Вартоломей – да се произнесат в полза на успешното му разрешаване (вж. повече в тематичното издание на Църковен вестник, бр. 19/1998 г.). Заради това църковно събитие проф. Матанов отказва да съдейства – съображенията му са продиктувани от факта, че регистрацията на т.нар. „Алтернативен синод“ вследствие на оказания масиран политически натиск на тогавашната синя върхушка се определя от международните правораздавателни институции за недопустимо вмешателство на държавата в живота на вероизповеданията. Ето защо регистрирането на трето вероизповедание като „Православна църква“ ще породи още по-голяма религиозна криза в българското общество. Познанството ми с проф. Матанов и произтичащата от това възможност да получа информация по този случай от първа ръка ми дава основание да приема решението му за обосновано. Ще перифразирам неговите думи, че Дирекция „Вероизповедания“ не може повече да си позволява да противопоставя религиозната (съ)принадлежност на българина спрямо исторически признатата Православна църква в България, а именно – БПЦ, с Алтернативния синод на Пимен. В допълнение е и категоричното му несъгласие с предшественика му Методи Спасов, който неправомерно е намесил държавата чрез Дирекция „Вероизповедания“ във вътрешната организация на БПЦ, като си е позволил да я дискредитира като правнолегитимно вероизповедание. Това му необосновано от закона действие противоречи на нормата на чл. 4, ал. 2 от ЗВ в контекста на ал. 1, изречение второ, на същия член, както и на конституционната разпоредба на чл. 13, ал. 2, на чиято стъпват посочените разпоредби в специалния закон – ЗВ.
Случаят с църковния разкол е твърде болезнен за българското общество, което в началото на демократичния преход е силно поляризирано в политическите си убеждения. Не са никак пресилени появилите се тогава куриозни заглавия в официални ежедневници, че това е довело дори и до преустановяване на брачни взаимоотношения. Подобно на възприетата тогава обществена квалификация на политиците на сини и червени, тя бързо е съотнесена и към духовниците. Така „алтернативният патриарх“ Пимен е наричан „синият патриарх“, докато патриарх Максим – „червеният патриарх“. Проучванията на историка проф. Момчил Методиев на архивния фонд на бившата Държавна сигурност за живота на БПЦ по време на комунистическия режим са достатъчно задълбочени, поради което в настоящия ми коментар няма да засягам този въпрос от историческото минало на отечествената ни църква.
След този отказ на проф. Матанов БПСЦ предприема още такива опити към Дирекция „Вероизповедания“, но и те се оказват безуспешни. Нещо повече, след преустановяването на църковния разкол (1992-1998, окончателно 2004 г.) рискът той да се възобнови от „непокаяли се“ клирици на Алтернативния синод е още реален, вследствие на което допускането на друга регистрация на Православна църква само би наляло масло в огъня.
Бих искал да отбележа, че към Дирекция „Вероизповедания“ биват незаслужено отправени упреци по казуса с БПСЦ както от страна на политическия елит, така и от старостилната общност. Видно от съдебните решения през годините на всички предвидени съдебни инстанции по казуса с регистрацията на Старостилната църква, някои са в нейна полза, като прави впечатление, че тази Дирекция като страна по тези дела остава винаги константна в действията си и следва стриктно специалния закон (ЗВ), който определя границите на нейните компетенции. Това означава, че нейните правомощия са в пълен синхрон с националното законодателство и съответно решенията ѝ се основават на разпоредби, които трудно биха могли да се тълкуват разширено, а само в техния тесен смисъл. В тази връзка разпоредбите на ЗВ не дават възможност за тълкуване извън техния конкретен смисъл, което би затруднило в голяма степен правната регулация на вероизповеданията в страната. Противно на наложилото се схващане в доктрината, че една правна норма е по-устойчива в правното си действие, ако е абстрактна, с което се дава възможност за широкото ѝ тълкуване, отколкото ако е конкретна – за стеснено тълкуване, то за ЗВ не се отнася. Като такъв закон, чиято функция е правно да регулира вероизповеданията, неговите правни норми трябва да са максимално ясни и конкретни с цел да не се допуска двусмислие. Следователно както този закон е с ясни и конкретни разпоредби, така и правомощията на Дирекция „Вероизповедания“ са такива, което от своя страна определя и нейните компетенции в качеството ѝ на специализиран консултативен орган на Министерски съвет по въпроси, свързани с религиозните общности и вероизповедания, действащи на територията на Република България.
Накратко да припомним: след решението на ВКС от 2024 г. за незабавната регистрация на БПСЦ последва законодателна инициатива за промяна на ЗВ. Междувременно тази религиозна общност бива вписана в СГС като вероизповедание. Параграф 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ наложи Дирекция „Вероизповедания“ заедно със СГП да изискат от СГС да го заличи поради отказа на това вероизповедание да премахне от наименованието си думата „православна“, както предвижда разпоредбата на чл. 15, ал. 3 от ЗВ. Произнасянето на съда не удовлетвори искането за заличаване. Второинстанционният съд (САС) обаче отхвърли отказа на СГС и макар това решение да е окончателно, Старостилната църква още веднъж се възползва от правната възможност да го оспори, отправяйки пак жалба до ВКС, по която той образува касационно производство с Дело № 2320 от 18.11.2025 г. В жалбата си жалбоподателят пледира пред съда за нищожност на съдебния акт на въззивната инстанция, с който отхвърля решението на СГС от 2025 г., което в същото време (пре)потвърждава решението на ЕСПЧ.
В хронологичен план Дело № 1/2025 на СГС е образувано по исковата молба на БПЦ във връзка с отмяната на регистрацията на БПСЦ след решението на ВКС, основано на това на ЕСПЧ. БПЦ счита, че има правен интерес да иска отмяна на регистрацията на Старостилната църква, тъй като в противен случай се застрашава нейната идентичност и място в националната памет. БПЦ счита още и че решението на ВКС противоречи на чл. 37, ал. 2 от Конституцията, защото тази религиозна общност „застрашава националната сигурност, обществения ред, морала, правата и свободите на българските граждани“. В продължение на това е и убеждението на ищеца, че регистрацията на БПСЦ „цели да заобиколи императивната норма на чл. 10, ал. 1 от ЗВ и да постави основа за разкол“. В този иск се определя още и решението на ЕСПЧ за „повърхностно, с което не се защитава националния интерес и национална сигурност“ (част от текста на цитираната искова молба е притежание на автора – Бл. В.).
В новото касационно производство Дирекция „Вероизповедания“ е конституирана като страна по делото заедно със СГП. Адвокат, представляващ държавата в това съдопроизводство, е небезизвестният цивилист и академик на БАН Иван Русчев. Неговото научно творчество е добре познато сред юридическите среди у нас, а и извън тях. Практиката му на адвокат е по редица знакови дела, отнасящи се и до осигуряване на висококвалифицирана правна защита на БПЦ.
Ще си позволя да спомена и друго авторитетно име сред юридическите среди – проф. Сашо Пенòв, който се справя с едно знаково дело, отнасящо се до БПЦ, а именно – заведеното дело от НАП към Рилския манастир за неизплатен данък печалба към държавата от реализирана търговска дейност с предоставяне на стаи за нощуване на поклонници в обителта. НАП твърди, че това е вид хотелиерска услуга и затова настоява пред съда за неизплатен данък в размер на 600 хиляди лева от Рилския манастир. Пенòв излага подробно становището си, че пренощуването на поклонници в този манастир не се дължи собствено на техния туристически интерес, а главно на дълбокото им убеждение, което идва от вярата в Бога, че това несъмнено ще донесе душевен мир и най-вече здраве – последното, за което в крайна сметка са отишли. Решението на съда се произнася в полза на Рилския манастир. Наред с този юрист ще приведа и друг – проф. Пенчо Пенчев, благодарение на когото през 90-те години на отминалия век същият манастир успява да реституира стотици декари земя.
Към днешна дата преподавателят по Търговско право от ПУ „Паисий Хилендарски“ доц. Мария Кьосева е правният съветник на Св. Синод на БПЦ, като повечето правни становища на Св. Синод са нейни. Последователните интереси на доц. Кьосева през годините са насочени и към въпроса за гражданскоправния статус на БПЦ, на който посвещава и своята докторска степен, защитена успешно в СУ „Св. Климент Охридски“.
Но да се върнем на Решение № 5/2025 г. на САС. В него се посочва, че първоинстанционният съд „не е следвало да извършва преценка за противоречие на измененията в ЗВ с разпоредби на Конституцията…“ и е следвало да „сезира Конституционния съд, а не да се позовава на прякото ѝ действие“ (вж. с. 1 от акта). В интерес на обективната истина тази констатация е правилна, защото никоя държавна институция не може да се позовава на неконституционносъобразна разпоредба, без да се е произнесъл Конституционният съд, т.е. без да я е определил за противоречаща на основния закон на страната. Считам, че това представлява съществена слабост в решението на СГС, която е дала сериозно основание на САС да оспори и заключението на този съдебен акт.
Още при произнасянето на въззивния съд по казуса с регистрацията на БПСЦ поясних, че няма как Апелативният съд да потвърди решението на първоинстанционния, поради причината, че СГС неправомерно е определил измененията на ЗВ за противоконституционни, а той не е в правото си да прави такава преценка, без да се е произнесъл Конституционният съд.
Изчерпателно е посочено в чл. 150 от Конституцията кои органи и лица са оправомощени по силата на закона да сезират Конституционния съд: „по инициатива най-малко на една пета от народните представители, президента, Министерския съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд и главния прокурор.“ Очевидно е, че в рамките на 51-ата легислатура на Народното събрание нужният минимален брой за такова сезиране липсва, още повече, че значително парламентарно мнозинство прие последните изменения и допълнения на ЗВ.
Ал. 2 на същия чл. 150 от Конституцията дава възможност на всеки съд по искане на страна по делото да „може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията“. Идеята на тази разпоредба почива на политическия дебат за установяване на правния институт на индивидуалната конституционна жалба. При продължителните масови протести в страната от лятото на 2020 г. предложението за въвеждане на този институт залегна в неосъществения проект за нова Конституция на ГЕРБ. Решението тази възможност, осигуряваща по-висока правна защита на гражданите, да не бъде пренебрегната се явява именно визираната конституционна разпоредба.
С оглед на казаното вероятността ВКС да поиска Конституционния съд да се произнесе по конституционносъобразността на изменените разпоредби на ЗВ и едва тогава да излезе с решение, с което или да потвърди съдебния акт на САС, или да го отхвърли, потвърждавайки така решението на първоинстанционния съд – СГС, е твърде допустима. При всички положения касационното производство в случай на заявено иницииране за произнасяне на Конституционния съд ще приключи, след като този Конституционен съд излезе с решение, защото тъкмо това решение – независимо в чия полза – ще послужи за аргументация и на съдебното решение на ВКС. Произнасянето на Конституционния съд относно изменените разпоредби на ЗВ е от особено важно значение за разрешаването на казуса с регистрацията на БПСЦ. Но дали ощетената страна отново ще прибегне до ЕСПЧ, може само да предполагаме. Остава да следим развоя на този случай.
