Меню Затваряне

Старостилният разкол у нас

Алексей Стамболов

Алексей Стамболов

(Историко-каноническо изследване)*

„Да разделиш Църквата е не по-малко зло от това да паднеш в ерес“

Св. Йоан Златоуст, PG 61, 11

„Отделянето, разколът, става лесно, единението е трудно“

Старец Ефрем Катунакийски (1912-1998)

Вече повече от 20 години продължава дейността си у нас т.нар. Българска православна старостилна църква (по нататък: БПСЦ). На мнозина от нас членовете ѝ – т.нар. „старостилци” – са направили впечатление със своята набожност и ревност за съхраняване чистотата на православната вяра. И въпреки това, вероятно на мнозина не им е ясно, че всъщност става дума за една разколническа група на православна основа.

Защо е така, ще се опитаме да обясним в следващите редове.

Визитна картичка

БПСЦ у нас води началото си от 1993 г. На 19 януари с.г. (Богоявление по стар стил) в Гърция е хиротонисан за епископ българинът Росен Сиромахов, бивш преподавател в Софийската духовна семинария в Черепиш и асистент по старогръцки език в СУ. Това е новият „Триадицки епископ Фотий”, който дотогава е бил „таен йеромонах” (!)[1]. След месец е открит и първият молитвен дом на старостилците – параклисът „Св. Спас” в София. Впоследствие те разширяват дейността си и откриват енории и в други градове – Благоевград, Бургас, Варна, Враца, Габрово, Плевен, Сандански и т.н. През 2013 г. БПСЦ е разполагала с 24 клирици (7 от монашеското духовенство – 1 архимандрит, 3 йеромонаси и 2 йеродякони и 17 от бялото духовенство – 14 свещеници и 3 дякони), служещи в един катедрален („Успение Богородично“, кв. „Бъкстон“, София) и 17 енорийски храмове и параклиси[2], както и с два монастира – един мъжки и един девически[3]. Енориашите са вероятно 2-3 хиляди. Печатни издания са сп. „Православно слово” (излиза от 1993 г. четири пъти годишно) и сп. „Незабравка” (за деца). Официалната интернет страница е http://www.bulgarian-orthodox-church.org/.

Голяма част от старостилците в миналото са били приближени на известните у нас „княжевски старци” – приснопаметния архим. Серафим Алексиев (+ 1993 г.) и неговия духовен син архим. Сергий Язаджиев (+ 2008 г.). Архим. Серафим, от своя страна, е бил духовно чедо на известния със светия си живот и чудотворство архиеп. Серафим Соболев (+ 1950 г.)[4].

До каква степен, обаче, последователите на БПСЦ на дело следват заветите на владика Серафим и дядо Серафим (Алексиев), ще видим по-долу.

Учение и практика. Междуцърковно положение

Дейността на БПСЦ може би нямаше да бъде обект на специално изследване, ако беше осъществявана в лоното на каноничната Българска православна църква (БПЦ). От 1993 г. обаче, т.е. с появата на техен епископ, е налице една нова, паралелна църковна общност, различна от БПЦ и стремяща се да дублира нейния духовен живот и структури. Днес тези старостилци (понеже има и други, вътре в БПЦ) открито странят от нашите богослужения, духовенство и въобще от целия ни духовен живот. Причината е участието на нашата църква в икуменическото движение и като пряко следствие на това – въвеждането на новия (поправен Юлиански) богослужебен календар. Това според тях е достатъчно, за да я обявят за „заблудена” и „отстъпваща от истината” или дори само като „официална” църква – за разлика от „Истинската православна църква“, която идентифицират със своята общност. До 1993 г. обаче, старостилците без проблем посещаваха нашите богослужения и се причастяваха с нас, „икуменистите” и „новостилците”[5]. Единствено в Княжевския девически монастир „Покров Богородичен”, където бяха старците Серафим и Сергий, богослуженията се водеха по стария стил. Обаче по силата на някакво споразумение с Българския патриарх, тези служби бяха затворени за външни посетители, именно за да не се внася разкол в Българската църква.[6] Дори и след формалното си отделяне от нея, някои старостилни духовници (о. Станой от Илиянци и др.) продължаваха да получават заплати от съответната митрополия, макар че не се свеняха дори в открити проповеди да обявят епархийския си архиерей за „икуменист”, „отстъпник” и т.н.

Като цяло БПСЦ е доста консервативна. Богослуженията се водят само на църковнославянски език и без съкращения[7]. Ръководят се по Юлианския календар и от астрономическото време, което ще рече, че посрещат Великден не точно в полунощ, а в 1 ч. Други богослужебни различия идват оттам, че не честват паметта на новоканонизираните български светии – Паисий Хилендарски (канонизиран 1962 г., памет 19 юни) и Софроний Врачански (канонизиран 1965 г., памет 11 март), понеже според тях нямало достатъчно основания за тяхната канонизация. За сметка на това в техния календар присъстват лица (руският император Николай ІІ и неговото семейство, архиепископ Йоан Сан-Франциски), които са признати за светии единствено от Руската задгранична църква[8] (вж. за нея по-долу).

БПСЦ няма официални контакти, както и молитвено и евхаристийно общение – с нито една от поместните православни църкви (15 автокефални и 5 автономни), макар че някои от тях (напр. Йерусалимска, Руска, Сръбска и др.) са все още по стария календар, а други (Йерусалимска[9], Българска, Грузинска) са прекратили официалното си участие в икуменически форуми. Нейни църкви–сестри са подобните ѝ разколнически „Църква на истинските православни християни/Синод на противостоящите” в Гърция, Румънската старостилна църква и една от фракциите, отделили се от Руската православна задгранична църква (РПЗЦ) след подписването на Акта за каноническо общение[10].

а) „Синодът на противостоящите” на бившия архимандрит Киприян Куцумбас[11], представящ се за „Оропски и Филийски митрополит”, е фактическият ръководител на БПСЦ. Йерархията си води първоначално от Еладската архиепископия, а през 1960 г. се твърди, че е възобновена от двама архиереи от РПЗЦ[12]. Въпреки че официално отказва да се произнесе по въпроса за наличието на благодат и валидни тайнства в „официалните” църкви, с установяването на независима йерархия Киприян и неговите съмишленици всъщност ги смятат за „отстъпнически” и „полу-православни”. 

б) Румънска старостилна църква, чиято йерархия води началото си от „митрополит” Галактион. Той извършил безпрецедентно в църковната практика деяние – еднолична хиротония на епископ[13]! Това е забранено от каноните (1-во апостолско правило, 60-то правило на Картагенския събор и др.) и е удар върху догмата за съборността на Църквата: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм аз посред тях” (Мат. 18:20).

в) Руска задгранична църква – постепенно отделила се от майката-църква – Московската патриаршия в периода 1920-1927 г. Непримиримостта ѝ стига дотам, че през май 1990 г. обявява територията на Русия за мисионерско поле, сякаш става дума за някоя африканска страна, а не за такава, която е била покръстена в далечната 988 г.[14]… С пълно право известният руски богослов-канонист С. Троицки определя тази църква като „разколническа”[15]. Освен това, първият ѝ предстоятел, митр. Антоний (Храповицки), в миналото е бил известен с някои свои неправославни възгледи[16].

Обаче тези четири формации не са представени и в „крепостта на Православието” – Атон. Нито един от двадесетте главни манастири няма общение с тях, въпреки че светогорските отци ревностно спазват традициите и не одобряват икуменизма. Напротив, те, с изключение на монасите от Есфигмен, които са към друг старостилен „синод” в Гърция, единодушно признават „официалните” поместни православни църкви за канонични и са в молитвено и евхаристийно общение с тях.

Каноническа оценка. Икуменизъм и нов стил

Най-напред трябва да се подчертае, че основното, което разделя БСПЦ от нас, е богослужебният календар, макар самите старостилци да твърдят, че е „икуменическата ерес”. Нека накратко разгледаме тези две понятия.

Богослужебният календар е гръбнакът на православното богослужение, понеже то се определя и зависи от него. Два са основните календарни стила, използвани днес – Юлиански (въведен през I в. пр.Хр. от имп. Юлий Цезар, изработен от александрийския астроном Созиген) и Григориански (носещ името на папа Григорий XIII и въведен от него през 1582 г.)[17]. Първият бил хелиоцентричен, а вторият – геоцентричен. Разликата между тях понастоящем е 13 дена. Днес повечето поместни православни църкви под влияние на гражданската власт са възприели сравнително по-прецизния Григориански календар (и по-точно една негова разновидност под наименованието „поправен Юлиански календар”) за богослужебно отбелязване на неподвижните празници от месецослова – Рождество Христово, Гергьовден, Благовещение и т.н. Всички православни църкви обаче (с изключение на Финландската) при празнуване на подвижните празници от т.нар. пасхален кръг (Великден, Цветница, Петдесетница и т.н.) и досега се ръководят от Юлианския календар. Това е така, защото единственото по него могат да се спазят каноническите разпоредби Христовата Пасха (Великден) да бъде отбелязвана винаги след юдейската, съгласно евангелския разказ. Въпреки че понякога се нарушава друго каноническо изискване – тя да бъде след първото пролетно пълнолуние. В някои години (напр. 1997, 2000, 2002, 2005, 2013 г.) ние посрещнахме този празник едва след второто пролетно пълнолуние. Според Григорианския календар се получава обратното – жертва се първото условие, а се спазва второто.

Следва да се знае, че църквите на Изток до самия край на II в. са празнували Пасха заедно с юдеите. Всъщност по-късно е била възприета римската практика, която важи и до днес. Смята се, че въпросът за празнуването на Пасха е бил окончателно решен в полза на римската практика на Първия вселенски събор (325 г.) Обаче какви точно са били решенията му за това, ние не знаем по простата причина, че не са запазени неговите актове. Така че всяко позоваване на него е спекулация, независимо от коя страна идва. Тук нямаме намерение да решим въпроса: кой календар е по-правилен. Това едва ли е необходимо. Нужно е обаче винаги да помним, че послушанието и единството на Църквата струват повече от всичко друго. Православната църква допуска различия в местните практики, без това да нарушава единството и без те да се налагат като общозадължителни. Нека припомним думите на Апостола: „Който различава дните, различава ги за Господа; и, който не различава дните, за Господа ги не различава” (Рим. 14:6). В Окръжното послание на Константинополската църква от 1894 г. четем: „Като казваме това, ние съвсем нямаме предвид ония различния, които се отнасят до устава на свещените последования и които засягат песнопенията и свещените одежди, и други неща, които макар и да се различават, както и в старо време, ни най-малко не нарушават същността и единството на вярата”. Следва цитат от писмо 3 на св. патриарх Фотий (857-867 и 877-886): „Не се нарушава вярата и няма отпадане от общото вселенско установление, когато у различните народи се поддържат различни обичаи и наредби, така че всеки разумен човек правилно би разсъдил, че нито тези, които спазват такива обичаи и наредби постъпват неправилно, нито пък ония, които не ги приемат, престъпват закона” (подч. ориг.). Може би читателят ще се усмихне, ако разбере, че този откъс е поместен в официалния орган на БПСЦ[18]. По този начин самите старостилци показват колко „основателни” са техните доводи. Друг богослов, когото обичат да цитират, е А. Хомяков. В съчинението си „Църквата е една” той пише: „Всяка християнска община, без да си присвоява правото за догматическо тълкуване или учение, има пълното право да изменя своите обреди, да въвежда нови, без да въвежда в съблазън другите общини… Любовта е венецът и славата на Църквата” (§ 4).

Наистина старостилците биха отговорили, че онова, което ги е накарало да напуснат БПЦ, всъщност е не толкова промяната на календара, колкото участието ѝ в икуменическото движение. Факт е, обаче, че БПЦ официално влиза в Световния съвет на църквите (ССЦ) през 1961 г., като и преди това поддържа определено проикуменически курс – достатъчно е да прегледаме църковния печат от онова време. Никой обаче не се отделя тогава. „Отделянето“ – като под „отделяне“ се има предвид вътрешноцърковната опозиция на четирима клирици от БПЦ – архимандритите Серафим и Сергий, доценти в Духовната академия в София, архим. Пантелеймон и йером. Серафим (Дмитриевски), руски белоемигранти, както и сестрите от Княжевския Покровски манастир, –- става едва след въвеждането на новия календар в БПЦ, в края на 1968 г. По същия начин, гръцките старостилци също се отделят през 1924 г., след календарната промяна, а не още през 1920-23 г., когато Цариградската и някои други поместни църкви открито поемат проикуменически курс[19], включително с признаване на англиканските ръкоположения[20].

Въпреки несъгласието си с въвеждането на новия календар и икуменическата политика на църквата ни, споменатите духовници продължават да споменават при богослужения Българския патриарх (Кирил, който първо ги поставя под запрещение през 1969 г., а година след това им разрешава да служат, и Максим[21]), поне до 17 май 1983 г.[22] Но дори и след тази дата, когато, според собствените им думи, престават да поменават патриарха, до началото на 1993 г., т.е. до смъртта на дядо Серафим, те не преминават към друга църковна юрисдикция, нито създават паралелна йерархия. Може би неслучаен е фактът, че епископската „хиротония“ на Фотий в Гърция е извършена, когато дядо Серафим (Алексиев) вече е на смъртен одър[23]. Именно тук е разликата между първоначалната опозиция на „княжевци“, провеждана дълги години в лоното на каноничната БПЦ и последователите на БПСЦ днес, които, с преминаването към чужда юрисдикция и създаването на паралелни (дублиращи каноничните) църковни структури, открито са поели по пътя на разкола. Както не е случаен и фактът, че през 1945 г., т.е. пет години преди смъртта си, владика Серафим (Соболев) напуснал РПЗЦ и се присъединил към Московската патриаршия, дори приел съветско гражданство[24]. Впрочем, именно това е примерът, завещан ни от св. отци като препп. Максим Изповедник, Теодор Студит[25] и др., които старостилците обичат да привеждат в подкрепа на своето отделяне – че макар и несъгласни, поради една или друга причина, с официалните църковни власти тогава, те не дръзнали да създадат „паралелна църква“, а продължили да признават и поменават своите канонични предстоятели.

Според последователите на БПСЦ икуменизмът е ерес, а промяната на календара е само негова последица. Нека видим дали и доколко икуменизмът може да бъде определен като ерес. Най-общо под „икуменизъм” се разбира стремежът към сближение и преодоляване на различията между християните от различни изповедания. Като движение той заражда в началото на ХХ в. сред протестантските общности, които желаят да си сътрудничат на базата на мисионерството и милосърдната дейност. По-късно към него се включват и представители на православните църкви.

Важно е да се отбележи, че самото понятие „икуменизъм“  е твърде обширно и включва най-различни форми на контакт между православни и инославни – някои от които встъпващи в открит разрез с канонични разпоредби на Православната църква[26], докато други, напротив, благословени от примера включително и на св. отци[27]. Следователно, не може да се говори за „икуменизъм” по принцип, нито да се осъждат като „ерес“ всички форми на икуменическо „сближение”.

За съжаление, тази добра в началото идея впоследствие се изродила и днес на официалните икуменически форуми все по-рядко се дискутират различни спорни въпроси; вместо да се търси тяхното преодоляване чрез диалог, е предпочетен по-лесният път на „забравяне” на противоречията, Така, докато православните икуменисти от началото на века до 50-те години (сред които известните прот. Георгий Флоровски[28], прот. Сергий Булгаков, прот. Стефан Цанков, Българският екзарх Стефан), подхождайки идеалистично, са смятали, че по този начин ще могат да дадат едно православно свидетелство пред инославните, и в крайна сметка това да доведе до разпространение на Православието в западния свят, то по-късно тези надежди претърпяват крах. Всъщност кризата в ССЦ някои будни православни участници усещат дълго време преди срещата в Солун през май 1998 г. Още през 60-те години о. Г. Флоровски забелязва тенденцията въпроси от богословски характер да бъдат измествани от дневния ред „в името на християнското единство” от по-„неутрални” проблеми, като пацифизма, борбата с тероризма и природните бедствия, екологията и др.[29] Това в крайна сметка довежда до твърде тясното обвързване на Църквата с „този свят” и забравяне на нейната истинска мисия: не борбата с глада, а борбата за гладуващите за правда (Мат. 5:6).

Всъщност, дори в решението на Архиерейския събор на РПЗЦ от август 1983 г., с което се предава на анатема икуменизмът като „ерес против догмата за единство на Църквата”[30] не се осъжда „икуменизмът“ по принцип (това би означавало РПЗЦ да предаде на анатема сама себе си!), а отделни негови прояви и изражения, които така или иначе „официалните“ Православни църкви никога не са приемали[31]. Самата РПЗЦ в продължения на десетилетия участва на различни икуменически форуми. През 1925 г. нейният първойерарх митр. Антоний (Храповцки) заедно с други архиереи взима участие в тържествата в Лондон по случай 1600-годишнината на Никейския събор заедно англикански клирици. Нещо повече, Задграничната църква изпраща свои представители на генерални асамблеи на ССЦ, както и на ΙI Ватикански събор (1962-1965 г.). „Преориентацията” ѝ настъпва едва по-късно – от втората половина на 60-те години на ХХ в., може би, за да се противопостави на Московската патриаршия, която тъкмо по това време навлиза в икуменическото движение…[32]

Както обаче изтъква църковният историк Д. Поспеловски, дълго време (и до днес?) РПЗЦ получава субсидия като религиозно малцинство в САЩ тъкмо от ССЦ, срещу когото са отправени критиките ѝ[33]. А пък Княжевският монастир у нас получи хуманитарна помощ от Англия със съдействието на… „Ротари клуб”[34]!

Но нека видим доколко са основателни претенциите на БПСЦ. Както вече видяхме, това са група духовници и миряни, отделили се от каноничното тяло на БПЦ. Според св. канони такова отделяне е възможно при наличие на ерес у някой епископ. Тогава подведомственото духовенство и вярващият народ са свободни да го напуснат, но само след съборно осъждане. Изключение се прави в случаите, когато местният предстоятел изповядва вече осъдена ерес (3-то правило на III Вселенски събор; 15-то правило на Двукратния събор). При всички останали случаи напускащите каноническото единство биват третирани от св. канони по един и същи начин – като разколници. Но има ли ерес сред йерархията на БПЦ? Самите старостилци приемат определението, че „ереста е учение…, отричащо основните верови положения[35]. „Еретици са… ония, които напълно са се отделили и от самата вяра са се отчуждили” (1-во правило на св. Василий Велики)[36]. А нима календарният въпрос е основно верово положение? Та нали и руският патриарх св. Тихон Изповедник, почитан и от старостилците, като епископ  се опитал през 1923 г. да въведе новия стил в богослужебна употреба в Русия? Излиза, че и източните християни през първите три века са били „еретици”, празнувайки своята Пасха заедно с юдейската?!

Но противоречията при старостилната група не спират дотук. Ако ни приемат за еретици, защо до 1993 г. се причастяваха с нас, нали това строго се забранява от каноните? Защо и досега приемат преминаващите към тях бивши клирици на БПЦ в същия сан, а миряните – без повторно кръщение или миропомазване? Това също е недопустимо, доколкото църковните правила не признават кръщение, извършено от еретици (46-то апостолско правило). Интересното е, че при частни разговори самите старостилци признават и Българския патриарх, и останалите синодални членове за канонически архиереи. И наистина, кого от тях биха обвинили пряко в ерес? Факт е, че досега те не отправят към тях нито едно конкретно обвинение, освен в „икуменизъм” или „модернизъм” – обвинения колкото общи, толкова и неясни. Но щом нашите архиереи са канонични, то подвластните им клирици следва да се отнасят към тях с почит и уважение. Известно е, че свещеник, който не споменава своя епископ на богослужения, следва да бъде низвергнат (13-то правило на Двукратния събор). Въвеждащите разкол духовници попадат под анатема (10-то и 11-то правило на Картагенския събор), също и отделящият се народ (6-то правило на Гангърския събор). Въобще, клириците не трябва да вършат нищо без благословението на епархийския си архиерей (57-то правило на Лаодикийския събор).

В не по-изгодна позиция е и техният епископ Фотий. Самата му хиротония трудно може да бъде приета за действителна поради следните три причини: извършена е без одобрението на върховната църковна власт у нас – Светия Синод на БПЦ, извън собствената му епархия (дори на територията на друга поместна църква!) и от неканонични епископи. В този противоканоничен акт са взели участие трима архиереи от „Синода на противостоящите“ и един от Румънска старостилна църква[37].

Настояще и бъдеще – перспективите пред БПСЦ

В заключение искам да подчертая раздвоението вътре в БПСЦ: ако „новостилните” епископи са канонични, то по силата на правилото „двама епископи в един град не бива да има” (16-то правило на Двукратния събор), епископството на Киприян, Фотий и сие е неоправдано. От друга страна, няма обективна причина, която да послужи като оправдание за отделяне, особено след като Св. Синод се отказа от членството си в ССЦ. Ако има ерес, защо старостилците не свикат събор и не я изобличат – това е православният път, начертан от Отците. Ако икуменизмът, а не някакви други, земни и материални причини, стои в основата на протеста им, защо не се завърнаха в лоното на БПЦ, след като тя напусна ССЦ (1998 г.), вместо да излизат с неясни и двусмислени статии[38]?

А не е ли достатъчно двусмислен (и показателен!) фактът, че членовете на БПСЦ не са регистрирани като отделно изповедание, както и че техният „епископ” Фотий, резидиращ в София, се титулува не „Софийски митрополит”, както би било редно, а „Триадицки епископ”[39]? Сякаш от една страна жест на признание към каноничния Софийски митрополит, т.е. Патриарха, а в същото време ръкоположен и служещ без негово благословение в каноничната му територия. А може би таи надежди, че при едно бъдещо завръщане санът му ще бъде запазен.

Уви, последните развития около БПСЦ показват, че тя се утвърждава по пътя на разкола – нейният Църковен съвет[40], наскоро е взел решение за създаване на „архиерейски Синод“ на Българската православна старостилна църква. Решението е в контекста на провеждащите се разговори между БПСЦ и „Църквата на ИПХ на Гърция“ за установяване на пълно църковно общение. Научаваме, че „в хода на разговорите от гръцка страна бе обърнато внимание, че за да бъдат утвърдени авторитетът и достойнството на Българската Православна Старостилна Църква като самоуправляваща се Църква, е желателно да бъде сформиран неин архиерейски Синод под председателството на Негово Преосвещенство епископ Фотий с помощта на архиереи от Църквите-сестри, които да бъдат включени в състава на Синода като негови временни членове.“[41] Така, след съответната молба от българска страна, двама руснаци от неканоничната фракция на РПЗЦ (Агатангел) – „Кишиневският и Молдавски архиепископ“ Георги и „Ишимският и Сибирски епископ“ Никон са включени („кооптирани“) в новоучредения „архиерейски Синод“ под председателството на „епископ“ Фотий като негови временни членове.

Остава да гадаем какъв ще бъде по-нататъшният развой на събитията с оглед на литургическото и каноническо обвързване на българските старостилци с гръцките им побратими. От една страна е тяхната обвързаност със „Синода на противостоящите“, от който са получили и хиротониите си. От друга, съвсем наскоро същият този „Синод“, при преговорите за обединение с „Църквата на ИПХ на Гърция“ (Калиник), е приел т.нар. Съвместно комюнике № 13 (с дата 7/20 февруари 2014 г.), в което се казва: „За новоявените (новопоявилите се) т. нар. светии след схизмата от 1924 г. и починали в общение с икуменистите и сергианите[42], бе потвърдено, че истинското Православие не приема да ги почита като светии[43]. Проблемът, пред който Фотий и последователите му са изправени, е, че в графата „починали в общение с икуменистите и сергианите“ попада и владика Серафим (Соболев) – когото българските старостилци особено почитат като свой „авва“ и идеен вдъхновител, дори канонизираха за светец[44]. Какво в крайна сметка ще предпочетат – лояност към гръцките им събратя или към своята собствена идентичност, свързана с личността и делото на владика Серафим и неговата канонизация – е въпрос на време да научим. Във всеки случай, налице е промяна в еклесиологичните позиции на БПСЦ – от позицията на „ограждане“ и „противостоене“ срещу икуменизма, извършано едва ли не в лоното на каноничната Църква[45], към позиция на сформиране на нов „архиерейски Събор“, отричане на благодатта, светостта и тайнствата в „официалните“ църкви и – в крайна сметка – формиране на нова „църква“, призвана да замени „официалната“, „икуменическа и сергианска“[46].

Историческа истина е, че всеки разкол завършва рано или късно с друг разкол. През своето 20-годишно съществуване БПСЦ преживя няколко „мини-разкола“, низвергвайки или изключвайки от редовете си такива знакови фигури като свещ. Станой Станоев[47] – един от първите старостилни свещеници у нас, дългогодишния игумен на Жаблянския монастир[48] „йеромонах“ Касиан (Ангелов)[49] заедно с  неговото братство, председателя на катедралния храм „Успение Богородично“ „свещеник“ Валентин Тодоров[50], както и част от сестринството на Княжевския девически монастир[51] – „крепостта“ на старостилния разкол у нас (преминали към друг старостилен „синод“).

В случаи като горните се потвърждават с неумолима сила думите на св. ап. Павел от посланието му до галатяни: „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Гал. 6:7). Който посее разкол, неминуемо рано или късно ще пожъне същото.  

© 2015           Алексей СТАМБОЛОВ

———-

Текстът е препубликуван от профила на автора в Akademia.edu, където можете да видите кратката биография и останалите му изследвания.


* Статията е публикувана първоначално в „Църковен вестник”, бр. 6/1999, стр. 3 и 5. В настоящия ѝ вид са направени някои промени и допълнения.

[1] Ръкоположен за дякон и презвитер през лятото на 1988 г. в монастира „Свв. Киприан и Юстина“ във Фили (Гърция) от „Оропски и Филийски митрополит Киприан“, оглавяващ т. нар. „Синод на противостоящите на Истинската (старостилна) православна църква на Гърция“. Вж. сп. „Православно слово“, бр. 1-4/2013, стр. 12.

[2] Всичките построени след 1993 г.

[3] Сп. „Православно слово“, бр. 1-4/2013, стр. 13.

[4] Неговите мощи се покоят в криптата на руската църква „Св. Николай“ в София.

[5] Авторът има за това лични наблюдения.

[6] Вж. монахиня Серафима (Димитрова), „Архимандрит Серафим (Алексиев) и  нашата църковна общност“ (посещение: 22.1.2015 г.).

[7] В богослуженията използват Йерусалимския типик, по подобие на Руската православна църква, на която се стремят да подражават и в други отношения – употреба на многогласното (руско) църковно пение, вместо източно-църковното, задължително носене на забрадки от жените в църква и др.

[8] През 2000 г. Архиерейският събор на РПЦ причисли към лика на светиите и „царствените страстотерпци” Николай ІІ и семейството му.

[9] Йерусалимската патриаршия не участва официално в икуменически изяви от 1991 г.

[10] На 17 май 2007 г. между Руската православна църква-Московска патриаршия (РПЦ-МП) и РПЗЦ бе подписан Акт за каноническо общение, според който втората става самоуправляема и неделима част от първата. Част от клира и вярващите на РПЗЦ обаче не призна този акт и се отдели от каноничния предстоятел, митр. Лавър, В резултат днес съществуват няколко разклонения, всяко от което претендира да е правоприемник на РПЗЦ. Фракцията, с която БПСЦ поддържа отношения, се възглавява от „митрополит“ Агатангел. Съвсем наскоро обаче и сред нейното духовенство се появиха брожения срещу предстоятеля ѝ и както изглежда и този разколнически синод е пред разпад. Вж. „Послание собрания представителей российских приходов РПЦЗ(Агафангела) ко всем верным чадам Русской Зарубежной Церкви“; статиите в Уикипедия „Акт о каноническом общении“ и „РПЦЗ (Агафангела)“, както и статията на В. Каравълчев „Историческият завършек на всеки разкол е разкол“ (всички връзки са посетени на 22.1.2015 г.).

[11] Починал през 2013 г. Приживе е бил низвергнат два пъти, както от „новостилци”, така и от „старостилци” – през 1979 г., като архимандрит, от Еладската архиепископия и през 1985 г., като „епископ”, от „Църквата на истинските православни християни (ИПХ) на Гърция” (както се наричат гръцките старостилци). На 18 март 2014 г. „Синодът на противостоящите“ се обедини с „Църквата на ИПХ на Гърция“ (с  предстоятел „Атинския архиепископ“ Калиник).

[12] Това са Чикагският и Детройтски архиеп. Серафим (Иванов) и Севърският епископ Теофил (Йонеску) – който на всичко отгоре служел по новия стил, – които ръкоположили архимандрит Акакий (Папас) за епископ на „Църквата на ИПХ в Гърция”. Тази хиротония не била призната от тогавашния предстоятел на РПЗЦ митр. Анастасий (Грибановски) и неговия Синод, понеже била извършена без тяхно съгласие. Едва в края на 1969 г., при новия предстоятел митр. Филарет (Вознесенски), Синодът на РПЗЦ я признал. Вж. „Восстановление «флоринитской» иерархии“, част от дисертацията на свещ. Александър Слесарев Греческий старостильный раскол в истории Поместных Православных Церквей ХХ века (посещение: 22.1.2015 г.).

[13] Вж. „Православно слово”, бр. 2-3/1993 г., стр. 15.

[14] Поспеловский Д. В. Русская православная церковь в XX веке. М. 1995, стр. 427-428.

[15] О неправде Карловацкого раскола, Париж, 1960 [фотот. изд., М. 1992, стр. 38]. След подписването на Акта за каноническо общение между РПЦ-МП и РПЗЦ последната напуска разколническите си позиции; понастоящем думите на проф. Троицки могат да бъдат отнесени към отделилите се от каноничното ръководство на Задграничната църква фракции (вж. бел. 10).]

[16] Вж. „Докладная записка о. Серафима Роуза”, в: Помазанский, о. Михаил. Догматическое богословие. Джорданвил, 1992 г., стр. 277-283.

[17] Вж. „Календарный вопрос в астрономическом, историческом и литургическом осмыслении“, глава I от гореспомената дисертация на свещ. А. Слесарев (посещение: 22.1.2015 г.).

[18] Сп. „Православно слово”, бр. 6/1995 г., стр. 12, кол. 1.

[19] През 1920 г. местоблюстителят на Цариградския патриаршески престол, Пруски митр. Доротей, издава известното „Окръжно послание (Енциклика) към християнските църкви, намиращи се по целия свят”, адресирано главно към неправославните общности – римокатолици, протестанти и т.н., с което се поставя началото на новата, икуменическа политика в отношенията между Православните църкви и Запада.

[20] Първата поместна православна църква, признала валидността на англиканските ръкоположения, е Вселенската патриаршия – юли 1922 г. (при патр. Малетий IV), впоследствие те са признати и от Йерусалимската патриаршия (1923 г.), Кипърската архиепископия (1923 г.), Александрийската (1930 г.) и Румънската (1936 г.) патриаршии. Вж. Ὁ Θεολογικός Διάλογος μετά τῶν Ἀγγλικανῶν. // Η πορεία των θεολογικών διαλόγων σήμερα, του Σεβ. Μητροπολίτου Αττικής κ. Παντελεήμονος и Μελέτιος Δ´.

[21] Сп. „Православно слово”, бр. 1-4/2012 г., стр. 28-30. Монахиня Серафима (Димитрова), „Архимандрит Серафим (Алексиев) и  нашата църковна общност“ (посещение: 22.1.2015 г.).

[22] Сп. „Православно слово”, бр. 1-4/2013 г., стр. 11-12. Монахиня Серафима (Димитрова), „Архимандрит Серафим (Алексиев) и  нашата църковна общност“ (посещение: 22.1.2015 г.).

[23] О. Серафим прекара последните месеци от живота си тежко болен и в практическа изолация от външния свят. Вж. монахиня Серафима (Димитрова), „Архимандрит Серафим (Алексиев) и  нашата църковна общност“ (посещение: 22.1.2015 г.).

[24]  Вж. Архиепископ Серафим (Соболев).         

[25] Както се вижда напр. от негови писма 4 (до игумен Никифор), 25 (до патриарх Никифор) и 30 (до патриарх Никифор) в: Преподобный Феодор Студит. Послания. Книга 1. Изд. Приход храма Святаго Духа сошествия, Москва, 2003, стр. 19, 77-80, 93-95. Могат да бъдат намерени и онлайн на адрес: http://www.pagez.ru/lsn/studit_p/ (посещение: 22.1.2015 г.). Вж. напр. „Τα σχίσματα του οσίου Θεοδώρου του Στουδίτου και οι σημερινοί Γ.Ο.Χ.“ („Схизмите на преп. Теодор Студит и днешните ИПХ“), глава от книгата на о. Василий Пападакис Το Σχίσμα του Ζηλωτικού Παλαιοημερολογιτισμού. Изд. Ι. Μονή Αγίας Αναστασίας της Ρωμαίας (Ρέθυμνο), 2008, Μέρος Α΄, Κεφ. Γ΄, ιστ΄-ιη΄ („Схизмата на зилотското старокалендарство“) (посещение: 22.1.2015 г.).

[26] „Епископ, презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, нека се отлъчи; а ако им позволи да вършат нещо като свещенослужители в църквата, да бъде низвергнат” (Апост. 45), „Не се позволява да се приемат благословения от еретици, понеже те са повече пустословия, отколкото благословения” (Лаод. 32) и др.

[27] Вж. напр. следната история от „Древен патерик“: „Някой от старците живееше на пустинно място. Имаше и друг, далеч от него, манихей и той беше презвитер от числото на така наричаните при тях презвитери. Когато манихеят отиде да посети един свой единоверец, вечерта го завари на това място, където живееше старецът. И той искаше да почука на вратата, та да влезе да пренощува у него, но не се решаваше, защото знаеше, че старецът го познава като манихей и си мислеше, че няма да се съгласи да го приеме. Но принуден от нуждата, той почука. Старецът, като отвори вратата и го позна, прие го с радост, накара го да се помолят и като се погрижи за него, легна да си почине. А манихеят, като дойде на себе си през нощта, се почуди и си каза: „Как той не прояви към мен никакво подозрение! Наистина, този е Божий човек.“ И като дойде, падна в краката му, като каза: „От днес аз съм православен“. И така остана с него.” – Les Apophtegmes des Pères, II Collection systématique. Chapitres X-XVI (Sources chretiennes No. 474), 2003, p. 238. Български превод: Древен патерик или духовната мъдрост на отците на пустинята. Гл. XIII, 12. Изд. Монархическо-консервативен съюз, 1994, стр. 125. Друг пример е св. Марк Ефески, който участвал във Фераро-Флорентийския събор (1439 г.), но без да подпише унията (според логиката на старостилците-зилоти не би трябвало изобщо да участва в подобно „икуменическо сборище“). Вж. напр. Άγ. Μάρκος Ευγενικός. Св. прав. Йоан Кронщадски също, когато веднъж към него се обърнали римокатолици от гр. Кронщад с молба да им помогне да си доставят хубави камбани за своята църква, той им дал своята помощ с думите: „Нека и те славят Бога”!

[28] Макар и отречен от някои „ултраправославни“ като „икуменист“ и „модернист“, о. Г. Флоровски е „приютен“ на официалната интернет-страница на БПСЦ – неговите събрани съчинения са публикувани там на английски език. Всъщност, о. Флоровски е бил пропит „до мозъка на костите си“ от светоотеческия дух и най-малко може да бъде обвинен в „модернизъм“. Колкото до „икуменизма“ му, участието му в ССЦ е било продиктувано от най-чисти стремежи и надежди гласът на Православието да бъде чут по обсъжданите теми. За първоначалното участие на православните представители в ССЦ вж. и митрополит Филарет (Вознесенский), „Първо скръбно послание“ в Три скръбни послания.

[29] Вж. напр. „Светският дух на икуменическото движение“, част от книгата на доц. д-р архимандрит Серафим (Алексиев) и доц. д-р архимандрит Сергий (Язаджиев) Православие и икуменизъм.

[30]Обзор деяний Архиерейского Собора РПЦЗ 1983 года“. Вж. също статията „Архиерейский Собор 1983 г. – Архиепископ Виталий. Или о том, как в РПЦЗ выносили анафему экуменизму“. Малко по-различен поглед върху това решение на Архиерейския събор на РПЗЦ представя статията „еп. Иларион Манхэттенский oб анафеме на экуменизм 1983 г.“.

[31] Ето текста на решението в основната му част: „На тези, които нападат Христовата Църква и учат, че тя се е разделила на клонове, които се различават по своето учение и живот; и на тези, които утвърждават, че Църквата не съществува като видима, но от разклоненията, разколите и иноверията тя предстои да се съедини в едно тяло; и на тези, които не различават истинското свещенство и тайнства на Църквата от еретическите, но учат, че кръщението и евхаристията на еретиците са достатъчни за тяхното спасение; и на тези, които имат общение със споменатите еретици, или ги подпомагат, или защитават тяхната нова ерес на икуменизма, представяйки я като израз на братска любов и път за единение на разделените християни: анатема да бъде” (подч.мое, А.С.). Вж. „Предаването икуменизма на анатема“. Из книгата Как православните икуменисти грешат против Господа и против Православната вяра от архимандрит Йоан (Филипов).

[32] Вж. „V. РЗЦ участва в ССЦ (световния съвет на цъквите) и излиза от него едва когато там влиза МП (московската патриаршия)“ и митрополит Филарет (Вознесенский), „Първо скръбно послание“ в Три скръбни послания.

[33] Поспеловский Д. В. Русская православная церковь в XX веке. М. 1995, стр. 242.

[34] Вж. „Държавен вестник”, бр. 94/1991 г., стр. 13.

[35] Йером. Касиан. Съвременният християнин и разделението. С. 1995, стр. 104.

[36] Вж. у йером. Касиан, пак там.

[37] Монахиня Серафима (Димитрова), „Архимандрит Серафим (Алексиев) и  нашата църковна общност“ (посещение: 22.1.2015 г.).

[38] Каквито се появиха в официоза на БПСЦ сп. „Православно слово”, след като БПЦ напусна ССЦ през 1998 г. Вж. напр. статията „Църковна съвест, църковна политика, икуменизъм“ от „Триадицки епископ Фотий“ в сп. „Православно слово“, бр. 3-4/1998 г., стр. 15-19. [Същата в книгата С перо и слово, стр. 74-91]

[39] В разрез с устава на Българската църква, който – от времето на Екзархията досега – споменава за „Софийски митрополит”, но не и за „Триадицки епископ”.

[40] Върховната управа на БПСЦ, състои се от двама свещеници без богословско образование и двама миряни, под председателството на самия Фотий.

[41]СЪОБЩЕНИЕ от името на Църковния съвет на Българската Православна Старостилна Църква“ (посещение: 26.1.2015 г.).

[42] Така зилотите-старостилци презрително наричат „официалната“ Руска православна църква, след като през 1927 г. нейният фактически предстоятел митр. Сергий (Страгородски) публикувал послание, в което призовал вярващите за лояност към съветската власт.

[43] Гръцки текст: „δ. Περὶ τῶν νεοφανῶν φερομένων ὡς ἁγίων μετὰ τὸ σχίσμα τοῦ 1924 καὶ ἀποβιωσάντων ἐν κοινωνίᾳ μετὰ τῶν Οἰκουμενιστῶν-Σεργιανιστῶν, ἐπεβεβαιώθη, ὅτι ἡ τιμὴ τούτων ὡς Ἁγίων δὲν υἱοθετεῖται ὑπὸ τῆς Γνησίας Ὀρθοδοξίας.“ Вж. „ΚΟΙΝΗ ΑΝΑΚΟΙΝΩΣΙΣ ΙΓ’“; български превод: „”Българската Православна Старостилна Църква” осъмна със свой “синод”“ (посещение: 26.1.2015 г.).

[44] В църковния календар на БПСЦ за 2015 г. все още присъства „свт. Серафим, архиеп. Богучарски, Софийски“ (под дата 13/26 февруари). Случайно или не, в интернет архива на сп. „Православно слово“ липсва броят, посветен на канонизацията му.

[45] Според разказите на бивши старостилци те не са подозирали, че са били извън каноничната Църква; смятали са, че тяхното „разграничаване“ се извършва в лоното на БПЦ.

[46] Вж. „Триадицки епископ“ Фотий „Еклесиологична позиция на Българската Православна Старостилна Църква“ (посещение: 26.1.2015 г.) и по-специално следните думи: „Понастоящем Българската Православна Старостилна Църква се въздържа от категоричен отговор на въпроса дали са валидни, или не тайнствата, извършвани в официалните поместни църкви.“ (стр. 8), „Към настоящия момент миряните, които в някаква степен имат верово и църковно съзнание и са водили църковен живот в Българската патриаршия, се приемат в общение чрез принасяне на покаяние в рамките на тайнството Изповед. Монашестващи и клирици подават писмена молба и се приемат в общение посредством съставено за целта кратко покайно чинопоследование.“ (стр. 11), но и: „Прилагането на принципа „икономия” при приемането на еретици или разколници в църковно общение съвсем не означава, че Църквата признава валидността на техните тайнства.“ (стр. 10). В същия документ се разглежда „перспективата за съборно осъждане на икуменизма“ (стр. 8-10). Това говори красноречиво доколко самите старостилци разглеждат сериозно съборното осъждане на икуменизма от Архиерейския събор на РПЗЦ през 1983 г. (вж. по-горе).

[47] Вж. „Решение по църковно–наказателно дело №1 от 2005 г. срещу свещеник Станой Цветанов Станоев“ от 2005 г. (посещение: 26.1.2015 г.).

[48] Години наред това беше единствената мъжка обител в юрисдикцията на БПСЦ.

[49] Вж. „Съобщение от името на Църковния съд на Българската Старостилна Православна Църква от 6 ноември 2005 г.“ (посещение: 26.1.2015 г.). Интересни са метаморфозите, които претърпя това братство – след като бяха изключени от БПСЦ, те се обърнаха към покойния Български патриарх Максим с молба да бъдат приети в църковно общение, като им бъде разрешено да служат по стар стил, а един от тях (очевидно самият Касиан) бъде ръкоположен за епископ. (Вж. Изложение от името на Църковния съвет на Българската Старостилна Православна Църква от 13 юли 2008 г., във връзка с Отвореното писмо на йеромонах Касиан от 4 юли т. г.) (посещение: 26.1.2015 г.). Впоследствие, очевидно недочакали отговора на патриарха, те се свързаха с един от гръцките старостилни „синоди“ (този на Калиник) и преминаха под негов „омофор“. Понастоящем Касиан и Фотий – без самите да желаят – отново се оказаха „в един отбор“, след като „Синодът на противостоящите“ (към който е Фотий) се сля с „Църквата на ИПХ на Гърция“ (към която е Касиан).

[50] Вж. „Решение по църковно-наказателно дело № 1 от 2010 г. относно свещеник Валентин Тодоров“ (посещение: 26.1.2015 г.). След низвержението си от БПСЦ Валентин Тодоров, заедно с група миряни също поиска да бъде приет в общение от БПЦ-БП. По-късно той промени решението си и се върна при Фотий, където бе приет като мирянин. Вж. „Решение на Св. Синод на БПЦ относно покайно писмо на свещенослужител и за връщане на старостилци в БПЦ“, „Завърналите се в БПЦ старостилци искат Св. Синод да разясни решението си“, „Бившият старостилен свещеник Валентин Тодоров се върна при Фотий“, „Съобщение от името на Църковния съвет на Българската Старостилна Православна Църква, направено от амвона на катедралния храм „Успение на Пресвета Богородица“, София, в недея — 1 август (19 юли, ст. ст.) 2010 г.“ (посещение: 26.1.2015 г.).

[51] Вж. „Разцепление в Княжевския разкол“ (посещение: 26.1.2015 г.).

Posted in Богословие, Еклисиология

Вижте още:

error: Content is protected !!