Меню Затваряне

О. Андрей Кордочкин: „Идеологията на „катехона“ днес е примирение на православието със съветския комунизъм“

Прот. Андрей Кордочкин

Прот. Андрей Кордочкин

Руските политически и църковни лидери все по-често говорят за това, че в СВО (т.нар. „Специалната военна операция“.) Русия се бори със сатаната, а руската държава е силата, удържаща Антихриста от световна власт. Защо довчерашните комунисти заговориха на апокалиптичен език? Какво означава всичко това, кой го е измислил и защо? Протоиерей Андрей Кордочкин, съосновател на сдружението „Мир всем“, което помага на преследвани свещеници от Руската православна църква, изследва този въпрос в статията си за „Новая газета“ За бога на войната и демоните. Как идеолозите измислиха битката на Русия с Антихриста“. „Самата идеология на „катехона“ днес предполага пълно и окончателно примирение на православието със съветския комунизъм под знамената на победата в рамките новата „гражданска религия“, пише отец Андрей. Заглавието е на редакцията.

***

В „Постановление на Всесветовния руски народен събор“ от 27 март 2024 г. пише: „От духовно-нравствена гледна точка специалната военна операция е свещена война, в която Русия и нейният народ, защитавайки единното духовно пространство на Светата Рус, изпълнява мисията на „Удържащия“, защитавайки света  от натиска на глобализма и победата на изпадналия в сатанизъм Запад“. Думата  „удържащ“ е пряка препратка към посланието на апостол Павел: „Тайната на беззаконието вече действува, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега“ (2 Сол. 2:7). На гръцки език „удържащ“ означава „катехон“ (ὁ κατέχων).

За това, че Русия е катехонът от апостолското послание, църковните и държавните лидери започнаха да говорят дълго преди подписването на документа от предстоятеля на събора патриарх Кирил. Аудиторията на тази доктрина е много по-широка от общността на православните християни. Тя е адресирана към всички.

Молитва или власт?

Сега нямаме възможност да говорим за това, което е имал (или не е имал) предвид апостол Павел. Блажени Августин пише в следния откъс: „Ние не сме в състояние да си изясним това, което е разбирал апостолът. Признавам си, че не разбирам тези думи“. Ще разкажем в общи линии как се разбира катехонът в последните две хиляди години.

Марк де Вилде (М. de Wilde[1])  в своя очерк, посветен на интересуващата ни тема, определя две исторически виждания за катехона:

– първото, основано на силата на властта и държавата (state-affirming tradition);

– второто, съгласно което тази власт, напротив, се нуждае от ограничение(state-critical tradition) . Например, Аристид Атински и св. Юстин Мъченик (II в.) смятат, че светът се държи на молитвите на християните.

Св. Иполит Римски смята, че идването на Антихриста ще настъпи след края на Рим, а Тертулиан в същата епоха (II-III в.), позовавайки се на апостол Павел, има ясен отговор на въпроса кой е „удържащият“: „Кое е това, ако не римската държава, падането и разделението между десет царе, на която ще извърши антихриста?“. Йоан Златоуст (IV-V в.) бил запознат с двата подхода, но клонял към първия.

Тома Аквински смята, че след падането на Рим, Римокатолическата църква заема място в империята, като поддържа мира, затова катехон е по-скоро общината от вярващите, отколкото политическия орган. Към времето на Реформацията държавно-богословската трактовка е в упадък.

За Лутер катехонът, какъвто и да е бил той, принадлежи на миналото, доколкото Антихриста вече е установил своята власт на папската катедра в Рим. Калвин разсъждава по подобен начин, но смята, че катехонът остава евангелската проповед по целия свят, защото предшества края на историята (Мт. 24:14).

Образът на катехона като силата на властта и държавата се връща през 20-ти век, но вече като част от политическия, а не богословския език — първо във Ваймарската република, после в нацистка Германия.

Основен теоретик на катехона става Карл Шмит, немски адвокат, политически теоретик и активен член на Националсоциалистическата партия на Германия. Катехонът за него е това, което по израза на де Вилде е междинно звено между катастрофата и вечността. Това е ключово понятие в историята; по-точно, то е самата история, защото ако нямаше „удържащ“, историята щеше да свърши. В определен момент катехон е Византия, тъй като „въпреки слабостта си тя „удържала“ исляма много векове, предотвратявайки така възможността Италия да бъде завоювана от арабите. Сега катехон за света е немската държава.

На другия край на политическия спектър в Германия по същото време Дитрих Бонхьофер критикува държавната идеология за това, че бърка временното с вечното, но въпреки това, той също така смятал, че катехонът е „властта на държавата за установяване и поддържане на реда“.

В Рус и в Русия темата за катехона не интересува никого до края на XIX век. Така Теофан Затворник в тълкуванието си на апостолското послание говори за това, че е запознат и с „духовната“, и с „държавната“ интерпретация на катехона и клони към първата, без да отрича напълно втората. С темата за катехона се заема сериозно Сергей Нилус, известен с публикуването на „Протоколите на Сионските мъдреци“. Монархията за него е единственият „удържащ“ срещу глобалния еврейско-масонски заговор. С нейното падане идването на Антихриста и краят на земната история се приближават неумолимо.

Това видение отчасти се съхранява и в руската църковна емиграция – в голяма степен – в Руската задгранична църква. По мнението на нейния предстоятел Аверкий (Таушев), православна Русия с помазания монарх начело е била „удържащия“. Кой тогава възпрепятства идването в света на Антихриста след революцията? Никой. Само възстановяването на руската монархия може да спаси света. За да сме честни, не всички в руската църковна емиграция споделяли мнението му. Така например, архиепископ Йоан (Шаховски) смята твърдението, че светът се удържа от православната монархия, за грях срещу Светия Дух, който е източникът на целия земен живот.

Въпреки това след перестройката образът на монарха като „удържащ“ срещу Антихриста благополучно се връща в Русия.

Книгите, издадени под името на митрополит Йоан (Сничев), в които цялата съвременна история се обяснява в светлината на заговора на Запада и юдео-масоните срещу Русия, стават изключително популярни в православните среди. Книгата „Русия преди второто пришествие“, написана в подобен дух, съпътства „църковното възраждане“ в същата постсъветска епоха.

Кадиров срещу Антихриста

Във възгледите на патриарх Кирил относно „удържащия“ се вижда динамика. Размишлявайки за думите на апостол Павел, патриарх Кирил през 2016 година каза, че „Бог чрез земния живот на хората, чрез тяхната работа, чрез техните усилия, чрез тяхната молитва, чрез техния духовен подвиг, чрез запазване на доброто в този свят удържа идването на злото“. През 2017 година той повтори, че „доброто е това, което удържа, което запазва света от разпадане, а човешката история – от страшния край“. През 2022 година всичко се промени. Сега „доброто“ има институционална, държавна форма:

Русия става удържащата от тоталното господство на злото, тоест идването на Антихриста. И ние трябва да осъзнаваме, че именно в това време на нашата Църква е възложена огромна духовна отговорност както за своя народ, така и за страната, а и за целия свят“ (10 юли 2023 година).

Същото, по същество, беше казано от него в Съвета на федерацията на 23 януари 2024 година. След два месеца беше подписано цитираното „постановление“ на ВРНС, чийто глава е той, а през май 2024 година той каза, че Русия „е факторът, който удържа целия свят, цялата съвременна цивилизация от страшната деградация, която може да доведе до края на човешката история“.

Сходна реторика се чува от устата на политическите лидери.

На 30 септември 2022 година Владимир Путин заяви, че „диктатурата на западните елити“ означава „пълно отричане на човека, подкопаване на вярата и традиционните ценности, потискането на свободата придобива черти на „религия наопаки“ – откровен сатанизъм. В Проповедта на планината Иисус Христос, изобличавайки лъжепророците, казва: „по плодовете им ще ги познаете“. „Лъжепророците“ в този случай са пряка препратка към „лъжехристи и лъжепророци“ (Мт. 24:24) и към образа на Антихриста.

По думите на Димитрий Медведев, „свещената цел“ на СВО е „да спрем върховния властелин на ада, каквото и име да използва – Сатана, Луцифер или Иблис“.

В своя канал в Телеграм, Медведев тълкува книгата „Откровение на Йоан Богослов“:

„Западните страни няма да успеят да се скрият в своите чисти домове и апартаменти, смеейки се, как внимателно отслабват Русия с чужди ръце. Всичко ще запламти и около тях. Техните хора ще изпитат пълна мярка на страданието. Земята им буквално ще гори и бетонът ще се топи. Ние също ще пострадаме значително. На всички ще бъде много, много тежко. Защото е казано: „От тези три язви, от огъня, дима и сярата, излизащи от устата им, умря третата част от хората“ (Откр. 9:18)“.

Никога досега руските власти не са се обръщали към народа с толкова апокалиптичен език.

Любопитна екскурзия в съзнанието на политическия елит е статията „Антихристът като технология“ на Андрей Илницки, член на Съвета за външна и отбранителна политика и съветник на министъра на отбраната на Русия (!). Статията разказва за заговора на глобалистите, които с помощта на папата се стремят да доведат Антихриста на власт над света. Русия е „богоизбран народ“, и сега тя защитава Всевишния, който е един и за християните, и за мюсюлманите.

Да обърнем внимание на важни детайли, а именно на „Иблис“ (едно от имената на дявола в исляма) в поста на Медведев и разсъжденията за Всевишния на чеченския командир Апти Алаудинов в статията на Ильницки. Още през 2010 година Путин, позовавайки се на някои „теоретици на християнството“, говори, че православието е по-близо до исляма, отколкото до католицизма. По подобен начин се изказва и патриарх Кирил, казвайки: „От гледна точка на традициите и нравствения морал ние с исляма сме по-близо, отколкото с редица западни християнски общности“. Реториката за борба с Антихриста вече се споделя и от мюсюлманските лидери. Рамзан Кадиров призова да се „дешайтанизира“ Украйна. „Ние не отнемаме Украйна от никого, тя винаги е била част от Русия. Ние връщаме Украйна и освобождаваме нейния многострадален народ от ЛГБТ и друга сатанинска нечистота“, заяви върховният мюфтия на Русия Талгат Таджуддин.

Мюсюлмани има много и в страната, и в армията. Борбата с Антихриста трябва да мобилизира всички.

„Катехон“ вече не е християнско понятие.

„Доскоро в СССР!“

Може да се предположи, че конспирологичната теория за Русия като „удържащата“ се е родила в предчувствието за революция — „местния апокалипсис“, запазила се е в руската емиграция, върнала се е в Русия след перестройката и е завладяла умовете на религиозните и политическите лидери. Това би означавало, че не разбираме нищо от случващото се. Всичко е много по-лошо.

Има много важен маркер, по който „настоящият“ катехон се различава от „миналия“. Това е отношението към съветския период от историята.

Задграничната църква е била изцяло антисъветска. Съветската власт се е определяла като „сатанокрация“, а Московската патриаршия — като неин инструмент. Сегашните адепти на „катехона“, напротив, призовават за канонизация на патриарх Сергий (Страгородски), подписал знаменитата „Декларация“ за лоялност на църквата към съветската власт.

Самата идеология на „катехона“ днес предполага пълно и окончателно примирение на православието и съветския комунизъм под знамето на победата в рамките на новата „гражданска религия“.

Да се обърнем към примера на Сергей Кургинян — известен политолог и чест гост на телевизията. През 2013 година той заяви, че Русия е „удържащата“, без която светът ще рухне. Той поздрави своите читатели за Нова година с думите: „Доскоро в СССР! И ще се срещнем отново във великата Родина“. Функцията на катехона не е само да предотврати глобалния апокалипсис, но и да върне назад локалния апокалипсис — разпадането на СССР. През 2014 година Кургинян каза, че „комунизмът е една от катехоническите ипостаси на Русия“: „Време е това да бъде признато преди всичко от нашето официално православие, защото това много би напреднало великото дело на диалога между православието и комунизма“. Същата мисъл прозвуча и през 2015 година: „Всички ние (кои „ние“? — А.К.) очакваме нашата Църква да признае, че Съветският съюз е бил катехон и удържа силите на злото във Великата отечествена война… движението, което представлявам, обединява светски и религиозни хора… нежеланието да се търси синтез между религиозни и светски идеологии беше дълбока грешка“.

Катехонът се представя като социално и идеологическо „лепило“, без каквито и да било религиозни конотации. Тази „гражданска религия“ предполага вяра в катехона, но същевременно може да не вярваш нито в Христос, нито в Антихриста и изобщо да не се обременяваш с религиозен светоглед. Същият покровителствен тон прозвуча у Кургинян през 2017 година: „Съветският съюз по време на войната с фашизма също е бил катехон. Чакаме това [признание] включително и от официалните православни кръгове“.

Чакането не беше дълго. Според заместник-председателя на Световния руски народен събор и основател на телевизионния канал „Цариград ТВ“ Константин Малофеев, за обикновения народ справедливост е възможна само при автократор, какъвто е бил Сталин. На 15 август 2023 година във Велики Луки беше осветен паметник на Сталин. Свещеникът, който извърши „тайнството“ каза, че „църквата пострада в годините на управлението на Йосиф Висарионович, но благодарение на това имаме много новомъченици и изповедници“. Видеозаписът от това събитие се разпространи по целия свят.

Мурманският и Мончегорски митрополит Митрофан (Баданин) в книгата си с интригуващото заглавие „Тайната на великата война“ говори за това, че Сталин е бил богоизбран „удържащ“, сменил Николай II. Всъщност храмът на Въоръжените сили стана видимо изразяване на катехоническата доктрина. Понятието „удържащият“ сега се разпростира в пълна степен върху съветската епоха: Андрей Громико е наричан съветски катехон, постсъветската епоха се нарича „посткатехоническа“, а Александър Проханов свързва „удържащата“ роля на Русия с ядреното оръжие и саровските разработки. По-късно мисълта, че ядреното оръжие е създавано в обителта на преподобния Серафим „по неизказан Божи промисъл“, беше повторена от патриарх Кирил, а съвременният материал за „атомното православие“ беше достатъчен за едноименното изследване на Дмитрий Адамски.

Чебурашка, пратеник на Иблис

И така, кой измисли съвременния руски катехон? В известен смисъл той се е измислил сам. Долинска-Ридзек в своето прекрасно изследване „Антихристът в постсъветска Русия: трансформации на идеомита“ пише, че антихристът „е неотменима част от образите на руската култура. През историята той не само е бил важна част от историософските концепции, като „Москва — Трети Рим“ или „Света Рус“, но и е служил като конституиращ Друг и последен враг, в борбата с който се е изграждала руската национална идентичност“.

Руският проповедник и изследовател на катехона Вардан Багдасарян пише, че руснаците винаги, във всеки исторически момент, са били убедени, че живеят във времена на апокалипсис (включително светския апокалипсис) и се намират в епицентъра на Армагедон, и че „всяка епоха в развитието на руската историософия създава своя антихрист, който има малко общо със звяра от „Откровението на Йоан Богослов“. Ако това е така, тогава автор на сегашния катехон е епохата след разпадането на СССР — преживяването на местния апокалипсис. Кой не помни сравненията на Чернобил с „трева от пелин“ от книгата Откровение?

Въпреки това, доктрината не е анонимна. Съобщенията, че Кремъл се консултира с Дугин, Багдасарян и Проханов, са невъзможни за проверка, но аз бих отличил едно име сред тези трима.

Изказвайки се на 30 септември 2022 г., Путин говори за покушенията на „колективния Запад“ срещу „нашите философи“. Месец преди това изказване беше убита дъщерята на Александър Дугин, Даря, като се предполага, че мишената е бил самият той. Логично е да се предположи, че именно Дугин Путин нарича „наш философ“.

Анализът на трудовете на Дугин е сложна задача, отчасти защото техният брой (публикувани) приближава 90, а отчасти защото, както отбелязва Виктор Шнирелман, мислите и концепциите му често си противоречат, като борбата с демокрацията и либерализма е една от малкото константи в тях.

Катехонът е една от основните му теми. Тя се разкрива сравнително просто: Русия е Третият Рим и затова тя е катехонът. Ако Русия не се справи с мисията на катехон, може да няма никакво бъдеще. Затова сега тя се намира в смъртна схватка с Антихриста. „Днес се сблъскват две идеи, две войнства, защото ангелите са умовете и духовете. Ангели и демони, а бойното поле е Украйна! Ние сме Света Рус, както казва Светият Патриарх, и срещу нас се изправят силите на абсолютното, световно историческо зло. Затова все по-често говорим за Армагедон, за края на времената и за Апокалипсиса. Това всичко се случва пред очите ни. Ние участваме в последната, може би предпоследната, но в много важна битка“ (ср. тук).

Най-важната характеристика на дугинския катехон, според мен, е неговата секуларност. В този смисъл той е близък до Кургинян.

Дугин съобщава, че Сталин „тайно живее във всеки от нас“, в неговото квазирелигиозно представяне на катехона няма нищо, което да попречи статията „Катехон и революция“ да бъде публикувана на сайта на Комунистическата партия на Руската федерация (КПРФ). В това се състои радикалната разлика между настоящия катехон и традиционната православна конспирология:

Руският Архангел, външното изразяване на който бяха руските граници, а вътрешното съдържание – религиозната общност на руския народ-богоносец, беше последното препятствие за „сина на погибелта“. В това се състоеше есхатологичната мисия на Русия, която дори под червения флаг, под игото на материалистическите доктрини, създадени от „пазачите на кладенците на Запада“, предпазваше човечеството от последната фаза на неговата история. Дори червеният звяр на комунизма беше звяр именно на Изтока, чудовищната усмивка на нисшите пластове на Душата, но все пак именно Душата, жива, вибрираща, страстна, дълбока, помазана от руската тайна, руската благодат, изпила живата вода на Възкресението“.

Дугин без съмнение е оригинален мислител по отношение на епатажа. Например, неговото твърдение, че Чебурашка е демонът на Луната, който се нарича Шердбаршемотшертатан, определено не е плагиатство.

Що се отнася до псевдонаучните изказвания на Дугин, винаги може да се зададе въпросът: кои книги са го впечатлили? Според мен радикалната секуларизация на катехона го прави по-близък до Карл Шмит, отколкото до която и да е интерпретация на катехона в православната традиция.

Това не е откритие на Америка. Самият Дугин е запознат с трудовете на Шмит от началото на 1990-те години и тогава започва да ги рекламира на руския читател. Шмит смята, че съвременната политика използва секуларизиран език на богословските представи. Той пренася катехона в областта на политическата философия – там, където се намира и „удържащият“ на Дугин.

Както отбелязва Николетти, за Шмит райхът като царство е динамична сила, която остава аналог на Идващото Царство, едновременно сдържаща „тайната на беззаконието“ и възвестяваща идването на окончателното Царство и даваща му място в света. У Дугин подходът е сходен.

Путин не е цар, и Русия не е царство, но за Дугин това не е важно. Важни са властта и държавата като такива, защото те са свещени по своята природа.

Дугин се възхищава на властта като такава. „Държавата е идея. Това е епифанията на Бога в света. А властта е преобразуваща мистерия. Обърнете внимание на корена ieros в думата „йерархия“ – свята власт. Във властта човек се движи към Небето“, казва Дугин. В това сакрализиране на държавата той е много по-близо до Илин, а чрез него до Хегел, отколкото до православното богословие, което изобщо малко се интересува от духовната природа на земните институции. При Шмит и при Дугин секуларното се сакрализира, а свещеното се профанизира. Граница между царството на Бога и царството на кесаря няма, тя е отменена. Властта на катехона е властта на Бога.

Войната ни е майка

Благодарение на Шмит Дугин е пренесъл от нацистка Германия в съвременна Русия не само „катехона“, но и представите за света като цяло: противопоставянето между приятели и врагове като основа на политическия живот, концепцията за суверенитета и в крайна сметка войната като смисъл на човешкия живот като такъв. Иранските учени Е. Кулаи и С. Анвари заключват, че и двамата писатели „синтезираха национализма и религиозността, за да изградят националната политическа теология за консолидиране на държавата и усилване на националната мощ“.

Концепцията за катехона на Карл Шмит е тясно свързана с неговата концепция за суверенитета: „Суверенен е този, който взема решение за извънредното положение (Ausnahmezustand).“ Това напълно съответства на възгледите на Дугин за суверенитета. „Суверенната държава прави това, което иска. Суверенитетът премахва идеята за международно право“, казва той.

„Специфичното политическо разграничение, до което могат да се сведат политическите действия и мотиви, е разграничението между приятел и враг“, казва Шмит. Както политическият живот е невъзможен без врагове, така и политическото съществуване на човека — единственото му реално съществуване — също е безсмислено без врагове. Врагът е „другият, чуждият, и за неговото същество е достатъчно, че в особено интензивен смисъл той е нещо друго и чуждо, така че в екстремния случай са възможни конфликти с него“. Ако Шмит е бил католик, то как за него необходимостта от врага и омразата към него се съчетава с християнството? Никак. Евангелието, според Шмит, не учи на любов към политическите врагове.

В своята книга „Руската война“ Дугин директно цитира това твърдение и го развива. „Двойката „враг“ — „приятел“, която е както външна, така и вътрешна политическа необходимост за съществуването на политически пълноценно общество, трябва да бъде хладнокръвно приета и осъзната“. Човешкото битие без врагове (или по-скоро без техните образи) е безсмислено, защото без образа на врага нямаш образ на самия себе си: „Ние се нуждаем от собствен автентичен образ на реалността — руски образ. И изграден върху него образ на войната, образът на себе си, образът на приятелите, образът на врага“. Доктрината за „руския свят“ няма смисъл без постоянен враг. Не е случайно, че за Дугин най-ужасният кошмар е загубата на колективните идентичности — това би означавало край на разграничението приятел — враг, край на войната и на самия живот. „Аз“ — това е най-страшната дума.

В крайна сметка и Шмит, и Дугин обявяват войната за смисъл и основно съдържание на човешкия живот. И двамата се опияняват от войната.

„Свят, в който е напълно премахната и изчезнала възможността за такава борба, окончателно умиротворената земя, би бил свят без разграничаване на приятел и враг и вследствие на това — свят без политика. В него може би щеше да има много интересни противоположности и контрасти, всякакъв вид конкуренция и интриги, но нямаше да има никакво противопоставяне, на основание на което от хората би се изисквало саможертва и биха били упълномощени да проливат кръв и да убиват други хора“, — пише Шмит.

Тази нормализация на войната е характерна и за Дугин. Той едновременно нормализира и сакрализира войната. В своята книга „Руската война“ той говори за това, че преживяваните по време на война човешки страдания са не повече от родилни мъки, в които се ражда нов живот, а самата война не е по-малко нравствена от който и да е друг аспект на човешкото съществуване. Нямаме избор — да се борим или не. Изборът е само дали да победим, или да загубим. „Войната е нашата майка“, — пише Дугин. Наистина, за някои войната е като родна майка.

Възхищението на Дугин от германските националсоциалисти няма граници. Заедно с Карл Шмит той цитира Ернст Юнгер, когото също нарича гений.

Ето превода на предоставения отрязък:

„Да, това е жажда за кръв. Тя е подправена с ужас, но това е опиянение. Такава неутолима жажда за кръв. Разкъсва войника, покрива го с надигащи се червени вълни, когато въздишащите облаци на гибелта плават над полетата на жестоки битки. Човекът, който никога не е се борил за живота си, не може да вкуси тези цветове. Странно нещо, но появяването на враг на хоризонта донесе, заедно с най-големият страх, облекчение от най-тежкото, почти непоносимо очакване. Екстазът от кръвта прелива над войната, като червеното платно на мрачен галеон. Безкрайността на нейното желание слива жаждата за кръв с пламъка на любовта“.

Във фашизма има ясно разбиране за живота като борба и война; другите изпитания, според неговите идеолози, са второстепенни, защото не поставят човека пред избора между живот и смърт.

Въпреки това, както отбеляза Умберто Еко, „понеже врагът трябва — и ще бъде — унищожен, значи, ще настъпи последната битка, в резултат на която това движение ще придобие пълен контрол върху света. При такова „цялостно решение“ се предполага настъпването на епоха на универсален мир, Златната епоха. Това обаче противоречи на тезата за постоянна война и нито един фашистки лидер все още не е успял да разреши произтичащото от това противоречие“.

Да припомним няколко други маркери на фашизма, предлагани от Еко в знаменитото му есе „Вечният фашизъм“:

  • Култ към традицията и неприемане на модернизма (това е основата на дугиновия светоглед);
  • Несъгласието като предателство;
  • Национализъм;
  • Идеята за всеобщ заговор и реториката за „обсадената крепост“;
  • Култ към героизма и смъртта;
  • Култ към мъжествеността (безмилостно преследване на всякакви неконформистки сексуални навици – от целомъдрие до хомосексуализъм);
  • идеята за народа като монолитно единство, изразяващо колективна воля чрез лидер.

В светлината на тези характеристики възникват въпроси не само за Дугин. Ако сред читателите на „Новая газета“ има руски войник или офицер, бих искал да му задам въпрос.

  1. Как се чувствате от факта, че главният идеолог на СВО учи, че „Евангелието и Mein Kampf са еднакво верни и истинни“ и се възхищава как „на Изток, в Русия, се надига фашизмът, безграничният и червен фашизъм … безграничен фашизъм, като нашата земя и червен като нашата кръв”?
  1. Случаен ли е патосът на главния му кумир Иван Илин: „Фашизмът е стихията на националния плам, патриотичната страст и изключителността; гори, вдига шум, разпространява се бурно и пали огньове на националните олтари”? Сигурни ли сте, че пъзелът пасва?

Съзерцатели на руини

Да обобщим. Доктрината на катехона в наставленията на ВРНС и в съвременния руски официален дискурс е инструмент за конструиране на колективна идентичност и мобилизация чрез създаване на образ на врага и неговата демонизация (Шмит — Дугин). Освен това, тя е важен елемент на гражданската религия като синтез между съветската доктрина и православното християнство (Кургинян — Дугин). Тя допринася за наратива на суверенитета (Шмит — Дугин) и директно сакрализира както руската власт, така и СВО.

Митът за Катехона/Третия Рим намира своето изражение в международната политика. „Вътрешната изключителност на политическия мит за Третия Рим предполага образ на Русия като самодостатъчна империя, която не се нуждае от спазване на международните политически и правни норми. Русия по своята същност е добра, Западът е зло. Според Дугин (и Холмогоров), Русия поради своята роля на катехон може и трябва да прави всичко, което ѝ се иска“ (J. Østbø. The New Third Rome. Readings of a Russian Nationalist Myth). Точно така е разбирал суверенитета на катехона Шмит, а Дугин в книгата си „Руската война“ направо се позовава на понятието за истинско решение (Entscheidung) на Шмит като изход от ситуация, която вече не може да бъде разрешена с обичайните правни норми.

Дж. Хел в статията „Катехон: имперската теология на Карл Шмит и руините на бъдещето“ си спомня сцена, описана във „Всеобщата история“ на Полибий: Сципион при вида на окончателната гибел на града Картаген, победен от него, заплакал, осъзнавайки, че и Рим някога ще бъде разрушен. Според нея катехон е „част от имперското въображение на европейските (пост)римски империи, преследвани от знанието, че всички империи свършват с руини“. Това е „сценарият на съзерцателя на имперските руини“. Нейните думи се отнасят напълно и за съвременната руска доктрина на катехона. Тя е призвана да помогне да се справи с травмата от разпадането на СССР и да преодолее страха, че по-нататъшният процес е необратим. По този начин новата триада на конспирологията, национализма и милитаризма, обединена в понятието „катехон“, е израснала от фрустрация, несигурност и страх. Това е страхът пред „другия“, който за Шмит олицетворявали САЩ, Великобритания и Съветска Русия, а за Дугин — „Западът“ и „англосаксонците“. Ако трябва да бъдем по-точни, това е страхът пред бъдещето като такова. Ако бъдещето и промените са синоними на деградацията, остава само апокалиптичният език. Обезценяването на бъдещето в този сектантски светоглед прави лесна стъпка използването на ядрени оръжия, обожавани от привържениците на катехона.

Накрая бих искал да разкажа за художествения филм „Руска симфония“ от 1994 година.

Няма да го хваля или критикувам, а ще разкажа само за една сцена. По сюжета Русия потъва под водата. Мъртвите изпълзяват от гробищата към живите (как да не си спомним Михаил Епщайн и темата му за „танатализацията“ в съвременната руска култура). За последната битка с Антихриста излиза обединеното руско войнство — руски витязи в шлемове, армията от 1812 година, белогвардейци и съветски офицери. Свещеникът произнася вдъхновяваща реч:

„Ей, славяни! Да се помолим за нашето поругано Отечество! Да се помолим за православния народ! Да се помолим за руската идея, защото руската идея е идея за духовна битка със световното зло, и няма друга идея за руския човек, и в тази идея за него е всичко: и Божието оправдание, и неговото осъждане, и цялата тайна на руската история, и великият огнен кръст до последния ден на изпълнението на сроковете. Братя и сестри възлюбени! Да не се срамуваме от нашето призвание за вселенската битка на народите, да станем, живи и мъртви, за последния бой за съдбините на Отечеството за разрушаването на световното зло, да се сбъдне Божият замисъл за Руската земя, за нашето Отечество!“

„Къде режисьорът и сценаристът Константин Лопушански би могъл да чуе това през 1994 година? — помислих си аз. — Все още нямаше нито „Цариград“, нито Малофеев, нито Дугин, нито дори ChatGPT“.

Войската излиза на Куликовото поле, зрителите удобно се настаняват на трибуните. Антихристът наистина се появява на полето, но съвсем не там, където очакваха да го видят.

––––––––––––––

Превод: Маргарита Генчева

Източник: Бог войны и демоны. Как идеологи придумали битву России с Антихристом — Новая газета (novayagazeta.ru)


[1] Авторът не уточнява за какъв очерк става дума, но вероятно това е Политика между времената: теологично-политически тълкувания на възпиращата сила (katechon) във Второто послание на Павел до солуняни [de Wilde, M. (2013). Politics Between Times: Theologico-Political Interpretations of the Restraining Force (katechon) in Paul’s Second Letter to the Thessalonians. In W. Blanton, & H. de Vries (Eds.), Paul and the philosophers (pp. 105-126, 541-547). Fordham University Press.] Повече за автора тук (бел. ред.).

Posted in Публицистика

Вижте още: