С вяра и надежда за България – за Съединението

Ставрофорен ик. Александър Лашков

Пътувайки из някоя от нашите планини и любувайки се на красотите ѝ, навярно сте забелязали на какви невероятни, стръмни и сякаш невъзможни за живот места са поникнали и израсли някои дървета. Сред голите скали, издигащи се отвесно към небето, тръгнали да растат първоначално не нагоре, а встрани, тези истински чудеса на растителния свят постепен­но издигат ствол към слънцето и се възправят все по-здрави и дръзки – като истински символи на всепобедната жажда за живот. Успели да промушат корени в скалните пукнатини, те растат и удивляват всички с чудното си появяване, с местопо­ложението си, с волята си за живот и с жизнената си сила, победила камъка и невъзможните условия.

Естествено, да се живее така е колкото трудно, толкова и опасно. Влагата много често е оскъдна, а ветровете шибат безмилостно, защото наоколо няма други дървета, които да правят завет. Оцеляването на такова място е истинско чудо. Някоя голяма буря току изпочупи клоните, понякога може почти да изкърти ствола, но идва пролет и от корените тръгва живителна влага, дървото укрепва, отново се раззеленява и пуска нови, още по-здрави клони.

Не прилича ли на такова дръзко и жилаво дърво нашата малка и свидна България, успяла да пусне корени тъкмо върху могъщата и твърда скала, наречена Византия? Допускал ли е някой някога, че малкото ханство, родило се в съседство с такава велика и силна държава, ще оцелее и ще устои на бурите и превратностите на историята, а от огромната империя, простираща се на три континента, ще останат само спомени, паметници и руини? Наистина България е била жестоко прекършвана до корен и за дълги векове е била смятана за мъртва, но те, корените, са оставали живи, животът в тях не е загасвал и дървото на родината ни отново е извисявало ствол и е разтваряло клони под слънцето. Ако се замисли човек по-дълбоко, не би могъл да си обясни погиването на двете могъщи империи – Византийската и Османската – и чудното оцеляване на малка България по друг начин освен с Божия промисъл, с Божията Воля и намеса. Защото всичко на този свят става по Божията воля. А тя е блага и премъдра. Бог е благоволил на тази земя да живее нашият народ и да я има нашата България. След като въпреки всички превратности и изпитания, тя още съществува, значи такава е Волята Божия, такъв е Божият промисъл.

Нека да бъдем благодарни за Всичко, което Бог ни е дал, включително и за изпитанията, които ни е пратил за поука. И нека да погледнем уверено към утрешния ден. България наисти­на е благословена и богохранима страна! Тя отново ще бъде процъфтяваща и уважавана държава. Ала трябва да захвърлим дъждобраните на неверието и скептицизма и да оставим благодатния дъжд на Духа да напои душите ни с вяра, надежда и любов. Добродетелите на нашия православен народ все пак са повече и по-силни от недостатъците му. Именно те са го запазили през вековете. Те са дали сили и порив на нашите предци да извършат и такова велико дело като Съединението на България; да го извършат на своя глава и да го защитят, въпреки несъгласието на всички велики сили. Нека се опрем на тези позабравени добродетели, на нашето пословично трудо­любие, на нашата предприемчивост и инстинкт за оцеляване и съграждане, да се прекръстим, да призовем Божието име и да запретнем ръкави. Ако ние направим това, което трябва и както трябва, Бог ще стори останалото.

6 септември 1997 г.

Източник: Блог на Александър Лашков: Пътят към храма