От патриаршеския престол към смирението на Атон

Паникос Николау, богослов и иконограф

На 24 август, което по стария църковен календар се пада на 11 август, светата обител „Дионисиат“ на Света Гора Атон тържествено и с особено благоговение почита паметта на един от своите велики светци – свети Нифонт II, патриарх Константинополски.

Житието му е забележително не само защото той бил удостоен с патриаршеското служение, но преди всичко заради начина, по който носел теготите на високия църковен сан и накрая познал една от великите истини на християнския живот: че истинското величие не се състои в земната чест, а в смирението и свободата да се отречеш от всяко човешко превъзнасяне.

Роден в Пелопонес и получил при св. Кръщение името Николай, свети Нифонт приел монашески постриг и впоследствие дошъл на Света Гора. Духовните му дарования не могли да останат скрити. От тишината и безмълвието на монашеския живот той бил призван към архиерейско служение – първоначално като Солунски митрополит, а през 1486 г. бил възведен на Константинополския патриаршески престол.

Патриаршеското му служение протекло в изключително смутни и тежки времена. Великата Христова Църква се намирала под османско иго, а църковното управление нерядко било изложено на политически натиск, противоборства, човешки страсти и различни интереси. Свети Нифонт се стремял да възстанови реда, благочинието и правдата в живота на Църквата, но това му струвало немалка лична цена. Той познал както честта на патриаршеското служение, така и горчивата болка от това да бъде низложен* от патриаршеския престол.

Рядкото изображение, представено по-горе, съхранява паметта именно за този болезнен период от живота му, като изобразява свети Нифонт в часа на неговото низложение¹ от патриаршеския престол. То представлява силно напомняне за преходността и крехкостта на човешката слава. Свещените одежди, престолът и почестите на сана могат да обкръжават човека днес, а утре да му бъдат отнети.

Престолът можел да бъде отнет от Нифонт, но духовното достойнство на душата му – не.

И може би именно тогава започнала най-прекрасната страница от неговото житие – когато земните титли и почести вече били останали зад него.

След като познал честта на високото църковно служение, изгнанието и човешкото неблаговоление, свети Нифонт се завърнал на Света Гора, в светата обител „Дионисиат“. Там, според преданието, запазено в житието му, той скрил своето предишно високо достойнство и се присъединил към братството не като някогашен патриарх, а като смирен монах.

Бившият Константинополски патриарх приел най-ниските и смирени послушания. Грижел се за животните, събирал дърва за огрев и пребивавал безмълвно сред братята. Онзи, който някога председателствал Великата Христова Църква, вече не търсел нито първенство, нито човешка почит.

С времето братята узнали кой всъщност е техният смирен и мълчалив събрат. Бившият патриарх вече не можел да остане неизвестен и братството го приело с почитта, подобаваща както на неговото патриаршеско достойнство, така и на светостта на живота му.

В образа на един патриарх, който се връща от гората, носейки дърва на рамо, има нещо дълбоко евангелско. Може би този образ ни говори за истинското християнско пастирство повече, отколкото образът на патриарх, седнал на своя престол.

Житието на свети Нифонт ни напомня, че истинското пастирско служение в Църквата не се измерва с престола, на който човек седи, с титлата, която носи, или с влиянието, което има. Неговата истинска мярка се открива тогава, когато всичко това бъде отнето.

Може ли онзи, който е заповядвал, да стане послушник? Може ли онзи, когото са почитали, да приеме неизвестността? Може ли онзи, който е бил поставен пръв, доброволно да стане последен?

Свети Нифонт познал и величието, и немощта на земните човешки устроения. Познал теготата на високото служение, болката от противоборствата и непостоянството на човешката слава. Но на всичко това той не отговорил с озлобление. Нито унижението, нито изпитанията угасили любовта му към Църквата.

Напротив, той се върнал към простотата и чистотата на Евангелието.

Идеалът, към който се стремял, в крайна сметка не бил нито престол, нито сан, нито земна чест.

Това бил Самият Христос.

За свети Нифонт смирението не било слабост, а свобода.

След като веднъж заемал патриаршеския престол, той вече не се нуждаел от него, за да знае своето призвание. След като бил почитан, можел да приеме неизвестността. След като бил началник, можел да стане послушник. След като бил наричан патриарх, можел отново да живее като смирен монах.

Но неговото смирение в никакъв случай не бива да се разбира като малодушие или бездействие. Свети Нифонт бил мъж на духовна крепост и смелост. По време на патриаршеското си служение той се стремял да укрепва църковния живот въпреки тежките обстоятелства и натиска, на който бил подложен.

Смирението не му попречило да говори и да действа, а го освободило от стремежа да поставя запазването на собственото си положение над благото на Църквата.

Именно това съчетание от духовна смелост и смирение прави свети Нифонт толкова близък и до съвременния човек.

Във всяко поколение хората търсят добри пастири и достойни духовни наставници. Ние естествено търсим разум, способност за управление, красноречие, сила и прозорливост. Но свети Нифонт ни призовава да погледнем по-дълбоко.

Може ли един духовен пастир да пребъдва в мир, когато е неразбран? Може ли да различи защитата на Църквата от защитата на самия себе си? Може ли да приеме загубата на положение, без да изгуби своето упование в Бога?
Може ли да понесе отнемането на честта без ропот и озлобление? И след като е облякъл одеждите на честта, може ли все още смирено да носи дърва?

Свети Нифонт прекарал последните години от земния си живот в манастира „Дионисиат“, където се преставил в Господа през 1508 г. След смъртта му неговата святост била почетена, а паметта за него завинаги останала неразривно свързана със светата обител, която приела патриарха отново в своето братство като смирен монах.

И тъй, когато камбаните на „Дионисиат“ възвестяват паметта на свети Нифонт на 24 август, те почитат не само един прославен Константинополски патриарх, а човек, който е открил нещо по-висше от църковното преуспяване и земната чест: че величието в Църквата се състои не в заеманото място, а в смиреното служение на Христос и на Неговата Църква.

Пътят му го отвел от манастира към епископското служение, от Солун към Константинопол, през почест и унижение, през патриаршеско служение и низложение и накрая обратно към тишината и безмълвието на Светата Гора.

В очите на света това би могло да изглежда като низхождане, но на езика на Евангелието то било възхождане.

Нека свети Нифонт, патриарх Константинополски и смирен монах на „Дионисиат“, бъде за всички нас пример и вдъхновение – а особено за архиереите и пастирите на Църквата – да подражаваме поне на частица от неговия свят и добродетелен живот: на неговата смелост без гордост, на служението му без привързаност към земната чест, на достойнството му сред унижението, на послушанието му след почестите и на любовта му към Църквата дори сред страданията.

Нека онези, на които е поверено високо църковно служение, помнят чрез неговия пример, че всеки земен престол е временен, всяка човешка почест е преходна и всяко земно достойнство отминава.

Това, което остава, е душата, застанала пред Христос.

Нека свети Нифонт научи всички нас – пастири и пасоми, духовници и миряни – да търсим не положение, а призвание; не човешко признание, а истина; не себе си, а Христос.

И да помним винаги, че най-сигурният път към висините е пътят на смирението.

Източник: Orthodox Times

–––––––––––––––––––

1. Низложение е отстраняване на духовно лице от заеманата църковна длъжност или служение. В случая: свети Нифонт е отстранен от Константинополския патриаршески престол. Низвержение е по-тежък каноничен термин, означаващ лишаване от духовен сан, изключване от клира на Църквата. ↩︎