Меню Затваряне

Църквата и младите

Ангел Димитров

Църквата е Тялото Христово. По думите на св. Павел в нея има много служения, като всеки от членовете ѝ изпълнява своето задължение според мярата на дара Христов. Тази мяра на Неговия дар се осъществява чрез нас не автоматично, а според нашето желание да съгласуваме своята воля с Неговата воля, да принесем възможностите си в жертва на всесъжение, за да може непотребното от всичките ни страсти, мечтания и своеволия да изгори, като в нас очистено остане единственото потребно.

Този процес има двойна функция. От една страна, колкото повече се освобождавам от всичко, което не може да послужи на Господа и ме отдалечава от Него, толкова повече в мене се изпълнява Неговата воля, освещава се името Му и се явява Царството Му. Това е едната страна, и тя е с поглед откъм Бога. От другата страна нещата стоят така, че колкото повече аз се приближавам до Него, или по-точно казано Той ме приближава към себе си, аз намирам самия себе си. Защото след като Той ме е сътворил, след като непрестанно Той ми дава битие и живот, то обръщането към Него не е обръщане към нещо външно, а обръщане към Този, от Когото е моето собствено начало. И колкото повече аз съм с Него, толкова повече откривам самия себе си. Като разбира се, не откриването на себе си е смисълът на общението с Бога, но това самопознание, случващо се в любовта Му, следва някак естествено.

И така, Църквата е живото Тяло на Христа, в което всеки, търсейки Него, намира и себе си, и намирайки себе си, все повече търси и се приближава до Него. Неговата любов, Неговата истина, Неговата светлина, в която виждаме светлината — те ни подкрепят и издигат, в тях откриваме живота си нов и променен, смислен, истински. „За първи път се чувствам наистина жива“, ми каза една приятелка след присъединяването си към Църквата. Така че ние можем да кажем: Църквата е срещата на човека с Бога, на всеки човек, във всяка негова възраст.

Защото Онзи, Който му дава битие чрез любовта Си, не гледа на него от времето, а от вечността. А ако ние гледаме на себе си през вечността, променяме с Неговата помощ себе си във времето. И това е Църквата от гледна точка на християнското учение, известено от Св. Дух. По-сложно е да се говори за същото това учение, но вече като прието от човеци.

Често може да се чуе, предимно от невярващи хора, че Църквата, или въобще религията, не е за млади хора. Тя отнемала радостта им, правила ги затворени и скучни, откъсвала ги от реалността. По-страшно е, когато към това се добави и апатията, незаинтересоваността, „професионализма“ на свещеника, в чиято енория е отишъл „прокуденият“ от анти-религиозно настроените си родители, приятели и т.н. човек. В живота на току-що повярвалия църковната общност има изключителна роля. Не само психологически (всичко има психологическа страна в този живот), но дори в реда на Божията благодат — Църквата е Неговото Тяло, което не може да пренебрегне никой, който се приближава до Него.

Гостоприемството е апостолска заповед, а спасяването на души е свято задължение. Затова незаинтересованата енория към някого, който хлопа на вратите ѝ, не само престъпва заповедта на св. Павел, но и проявява пълно безразличие към Господа, Спасителя на всички. Свещеникът тук играе, разбира се, огромна роля. Отново, в реда на благодатта, той е не само отец на всички в някакъв спиритуалистичен смисъл. Чисто практически той трябва да търси душите, да се грижи за тях, да се моли за тях. Той изслушва изповедите и дава опрощение, той причастява верните с Животворящите Тайни. Той би трябвало и да копнее все повече хора да пристъпват към Чашата на спасението. И още повече когато това се отнася до някой, който сега започва живота си.

Какво по-красиво, по-нежно, по-светло, по-радостно има от това, някоя душа да намери своя Господ и Спасител, душа, която чрез това намиране ще изживее един смислен, дълбок и красив живот? Още повече, когато тази душа все още не е загрубяла, не е потънала в цинизма на всекидневието, на работата, на постоянните грижи. Защото до един определен период щастливата грижа на душата е да се завръща към себе си, търсейки се. Св. Августин плаче в „Изповеди“-те си: „Късно те намерих, Красота тъй древна и тъй млада“.

А защо не сега, защо не колкото се може по-рано, обединени от любовта към Господа, да помагаме Красотата Му да бъде намерена? Или в нея някой да се задълбочи, след като я е намерил? И тази помощ е съвсем конкретна – персоналната заинтересованост. И без това в света никой не се грижи много-много за нас, камо ли да се грижи за душата ни, че защо тази пълна апатия към най-дълбинните сфери на нечие сърце да се проявява и в Дома на Господнята любов, Неговата Църква? Никой не би могъл да дава готови съвети, защото подстъпът към всяка душа е изключителен, индивидуален. Но можем да удържаме думите на Джовани Боско: „Не трябва само да ги обичаме. Трябва да знаят, че ги обичаме.“

Източник: Вяра и Дело, брой 1 (21), година VI, февруари, 2020 г.

Posted in Дякония и мисия, Публицистика, Съвременност

Свързани публикации