Меню Затваряне

Мъченичеството на отец Димитър от Жиленци

Игумения Валентина Друмева

Свещеник Димитър Гогев Рублев е роден на 7 ок­томври 1907 г. в село Жиленци, Кюстендилско. Баща му Гоге Рублев бил среден земеделец. Майка му Цен­ка била също от Жиленци. Семейството се отличавало е голямо благочестие.

Отец Димитър имал един брат Васил. От малки били научени на труд. Селото било голямо – център на осем малки села – махали. Имало прогимназия. Димитър я за­вършил с успех, бил много ученолюбив. Искал да продъл­жи образованието си, но родителите му нямали средства да го издържат. Молел баща си да му разреши да отиде да учи в града, а той му казал: „Намери си средства и учи“.

Селото е горско в Осоговската планина. Взел Димитър коня и с два коша събирал дърва. Носел ги в Кюстендил на пазара и ги продавал. Събирал средства за учебници. Постъ­пил в гимназията в Кюстендил. Завършил я с успех. В село­то имало само двама младежи със средно образование.

Кметът му предложил да стане данъчен служител – бирник. Той отказал. Тази работа не била за него. Имал много милостиво сърце и жалел хората. Селяните били бедни и на него му било неудобно да им иска пари. Потър­сил друга служба, съответстваща на неговия нрав.

Като му предложили да стане учител, той не отказал. Ползвал се с добро име на честен и добросъвестен мла­деж. Във всичко селяните му гласували доверие.

Селото тогава било оживено с 600 къщи и 2000 жите­ли. Църквата „Свети Николай“, построена през 1893 г., била добре уредена, но нямало свещеник. Предложили му да учи за свещеник. Той не отказал, защото имал нагласа за духовно служение. Жителите на Жиленци и другите сел­ца събрали пари и го изпратили да учи. Завършил Со­фийската духовна семинария.

Задомил се за Виктория – Вита от същото село. След ръкоположението започнал да служи в родното си село, желан и уважаван от всички. Завеждал и махалите. Имал кабриолет, който селяните наричали „гарболет“ и обика­лял селата.

Развил широка духовна дейност. Организирал учени­чески хор. Самият той имал „прекрасен“ глас. Досега се помнят служенията и проповедите му, особено тържестве­ни по великденските празници.

Селяните сега казват за него, че бил „отворен човек“. Така окачествяват проповедническата му дейност. И в обикновени разговори с хората личали високата му духов­на култура, силна вяра и умение да доказва християнските истини във време, когато нахлували атеистичните идеи.

Имал две деца: Атанаска и Стойна. Когато убили баща й, Стойна, родена на 28.08.1944 г., била само на 14 дни. Тя не помни баща си. Разказва през сълзи за него това, което е слушала от майка си.

Нямало причини той да бъде убит, но времето било „сложно“ и много невинни хора погинали, без да имат ня­какви прояви срещу новата власт, утвърдена на 9 септем­ври 1944 г.

Отецът бил изключително добродушен по нрав. Учел хората да се обичат и да си прощават. Помни се досега случаят с две съседки, които се скарали за кокошки. Влез­ли кокошките на едната жена в градината на другата и направили пакост.

Отец Димитър разбрал за разпрата, за която научило цялото село. Отишъл при тях и докато не ги примирил, не си тръгнал. Платил загубите на ощетената съседка и две­те се опростили и примирили.

Работел той като духовен пастир с душите на хората. Умиротворявал скарани, събирал разделени. Но при уста­новяването на новата власт нравите станали груби до жестокост, особено спрямо духовенството и интелигенци­ята. А в селото отец Димитър бил „най-умен, най-високо издигнат светъл човек“. И пострадал само защото светел!

Отмъщенията взели връх, насочени най-често спря­мо невинни хора. От селото имало партизани. Димитър Каляшки бил нелегален. Той „бунел“ хората против власт­та. А брат му бил чиновник в общината. Кметът му казал: „Кажи на брат си да мирува, защото ще те уволня“.

В семейната среда било неспокойно. А Димитър една нощ си дошъл в дома. Съпругата на брат му, за да запази мъжа си от уволнение, издала своя девер. На 23 февруари 1943 г. бил пак у дома си. Снаха му Вера съобщила в полици­ята и къщата била обкръжена. Димитър бил убит в къщата.

Отец Димитър извършил църковно опело на убития. Погребали го в селските гробища. Много от партизаните не знаели, че в основата на тяхната идеология лежи безбожието. Те се борели за социална правда и толкова.

Отецът не се страхувал да го опее, защото жалел все­ки и искал с това да посее миротворство в селото. Всички го познавали и уважавали и непосредствено след устано­вяването на новата власт нищо лошо не се случило с него. Той не очаквал, че ще бъде обвиняван и преследван.

В село Куманово имало съслужение, но той не оти­шъл, защото имал малко дете и не искал да оставя презвитерата сама. Даже вечерта преди арестуването имал не­отложна работа и се прибрал в дома си към 2 часа след полунощ. Не се страхувал, не се криел.

В неделния ден извършил света литургия и след това трябвало да кръсти дете. Но внезапно в църквата влезли новите управници на селото. Наредили му „в името на за­кона“ да ги последва. Не разрешили да кръсти детето, а хората чакали.

Настъпил смут и лоши предчувствия разтревожили присъстващите. Отвели отеца в кметството. Там го под­ложили на големи унижения. Заставяли го с брадата си да мете тоалетните. Изливали нечистотии върху главата му, биели го. Вечер го изкарвали навън и го връзвали с глава­та надолу на едно дърво. Времето вече се застудило и той мръзнел с часове, леко облечен.

Когато го задържали, селяните се чудели как да съ­общят на презвитерата – родилка, а в дома дошли въоръ­жени хора да правят обиск. Заставяли я да каже къде е скрито оръжието. Единият от тях – Атанас, сочел шмайзе­ра си към новороденото дете. Не намерили нищо. Млада­та жена преживяла голям ужас.

Въпреки страха тя отишла в общината да потърси отеца. Новият кмет Здравчо, чийто баща бил ятак на пар­тизаните, се чувствал „силен на деня“ и безсрамно й ка­зал: „Ела да видиш попа как стои затворен в клетка като свиня“.

Успяла да го види през решетката. Той й казал: „Витче, иди си и гледай децата и дома, а на мене каквото Бог ми даде, това ще бъде“. Той съзнавал какво го очаква и не се самозалъгвал, че ще го пощадят.

С още четири души бил откаран в Кюстендил. През­витерата узнала за това. Отишла да му занесе дрехи и хра­на. Не й позволили да разговаря с него. Взели дрехите. Той се преоблякъл и върнал старите дрехи. Те целите били в засъхнала кръв.

Отец Димитър успял да сложи в дрехите си една бе­лежка. В нея пишело: „Витче, донеси ми одеяло, защото се говори, че ще ме местят някъде другаде“. Тя донесла одея­ло и го предала.

След три дни пак дошла. Надзирателят на затвора й казал, че вече е преместен, и повече до нея не стигнала никаква вест за него. Продължавала до го търси. Казвала: „Където не съм чула, че може да е, само там не съм отиш­ла“. Убили го. Къде е гробът му, не се знае.

За любимия и много уважаван отец Димитър или се мълчало от страх, или се шепнела истината тайно. А сла­вата на убийците се носела. За Димитър Каляшки се гово­ри, че бил много интелигентен младеж. Това било истина. Той завършил висше образование в София. И там се зара­зил от социалистическите идеи, които обещавали голямо благоденствие.

Разказват, че работел усилено, за да състави азбука на циганите. Искал бедните да благоденстват. Бил идеа­лист, вярвал в новата идея. Станал известен и със знания­та си и с предаността си към социалистическите идеи. Все­известно е между селяните, че цар Борис го съветвал да се откаже от политическите си идеи, но той не се съгласил. Предложил да му дава 40 лева на час, само да бъде „ми­рен“, но и това не помогнало.

Здравко Яначков и Йордан Васев, старци над 80-годишни, твърдят, че предателството на Каляшки извършил съпругът на сестрата на презвитерата. Той бил съсед и видял, когато Каляшки се прибрал в дома си. Но общото мнение остава, че го е предала снаха му Вера.

От селото имало и други убити, все от интелигенция­та. Селяните сега казват: „Избиха ги някъде по горите“. Това твърдят на основание на намерени кости в съседна­та гора. Но точно мястото никой не може да покаже.

И след изчезването му презвитерата все се надявала отецът да е жив и продължавала да го търси. По разказа на дъщеря й Стойна вечер все го очаквала и бдяла по цели нощи. Мислела, че ще почука на портичката. Но не се по­чукало.

Където питала, отговаряли й че е „изчезнал безслед­но“, и толкова. Никой не посочил причина за убийството му, освен тази, че е свещеник и „опасен“ за новата власт.

След 1990 г. презвитерата видяла на автогарата Геор­ги – братът на Каляшки, който бил председател на актив­ните борци против фашизма в България. Попитала го, защо името на отеца не е споменато в списъка на съдените от „народния съд“ и после избити. Той от висотата на голе­мия пост й отговорил: „Него пишещата машина го изпусна­ла“. Така отклонил отговора.

Децата на отец Димитър, които почти не познавали баща си, много страдали като „дъщери на предател“. Ви­ната на Вера, или евентуално на съседа им, била прехвър­лена на отеца. И хората, които всичко знаели в селото казвали помежду си негласно: „Предателите са живи, ви­новен е умрелият, който не може нищо да каже в своя за­щита“.

А децата му, които също нищо не можели да кажат, много страдали. Стойна завършила гимназия. Искала да следва, но и отговорили направо в очите: „Ние искаме да те унищожим, а ти искаш да ти даваме път в живота да се развиваш“.

Успяла все пак по молитвите на баща си да завърши строителен техникум. Тя твърди, че имала чувството ви­наги, че баща им е с тях и ги покровителства. Но тя не знае бащина ласка и затова, като говори, дълбоко се въл­нува и едва спира сълзите си.

Намерихме я на строеж извън Кюстендил. Много се зарадва, че се проявява интерес към съдбата на баща й. Разказваше по спомени на майка си така, като че ли е видяла всичко и го е преживяла, а тя била новородена то­гава. Твърди, че мъката на майка й чрез млякото, се е вляла и в нейната душа.

Тя има чиста и дълбока вяра. Гордее се, че е дъщеря на свещеник, оценката за когото била, че е „светъл чо­век“. Вярва, че в отвъдния свят ще види скъпия си баща и то в най-истинската, нетленна светлина на мъченик за вярата Христова.


По спомени на: Стойна поп Димитрова Рублева. Кюстендил, ул. „Калоян“ №9 и Здравко Яначков и Иван Дулбарев от село Жиленци, Кюстендилско, предадени лично на 27 август 2009 г.

Източник: „Български свещеници пострадали за вярата в най ново време”, Том 8

Posted in Мъченици и изповедници през атеистичния режим, Памет

Свързани публикации