Ренета Трифонова
Ренета Трифонова
Докато румънците строят катедрали, ние спорим за чистотата на Православието и мерим на собствените си везни чуждите грехове.
Преди една година написах кратък текст по повод освещаването на най-голямата катедрала в православния свят – Националната катедрала в Букурещ „Спасение на народа“.
През 1918 г., от благодарност към Бога за осъществяването на обединението на Румъния, румънците предприемат множество стъпки за издигането на катедралата. Всички усилия обаче се провалят заради икономическата криза, избухването на Втората световна война и последвалото установяване на комунистически режим в Румъния, продължил 45 години.
Освещаването на олтара на Националната катедрала се извършва на 25 ноември 2018 г. в чест на стогодишнината от Великото обединение на всички румънски провинции в една държава – Кралство Велика Румъния – през 1918 г. Първото благотворно последствие от това обединение е издигането на Румънската православна църква в ранг на патриаршия на 4 февруари 1925 г. Това решение е признато от Вселенския патриарх Василий III чрез Томос № 1579 от 30 юли 1925 г. Тогава църковният сайт „Базилика“ отбелязва:
„Присъствието на Негово Светейшество Вартоломей I, Вселенски патриарх на Константинопол, на освещаването на Националната катедрала в Букурещ през 2018 и 2025 г. показва, че Вселенската патриаршия исторически е насърчавала административната свобода и достойнството на православните църкви на различните народи, като същевременно е запазвала догматическото, литургичното и каноничното единство между тях.“
Макар да беше написан преди една година по друг повод, този текст стана особено актуален днес в контекста на нашите спорове и техните последици. А какви са те за нас?
Румънците построиха своята национална катедрала и я осветиха с участието на Вселенския патриарх Вартоломей. В тържествата по освещаването в Румъния са участвали над 8000 духовници и вярващи от епархиите на Румънската патриаршия. У нас всички свещеници, монаси и епископи в цялата страна са в пъти по-малко на брой.
Но това е само част от картината. Румънците развиват църковния си живот, прославят нови светци и събират десетки хиляди вярващи около светините си. Сред канонизираните от Румънската църква е и царица Теодора Българска – търновската царица, приела монашество и завършила живота си в благочестие. Пред мощите на света Петка в Яш, която ние изтъкваме като българка, както и пред мощите на преп. Димитрий Басарбовски, се стичат огромни множества румънски поклонници. Тържествата са толкова многолюдни, че трудно можем да си представим подобно стълпотворение дори на Великден или Цветница.
И какво правим ние?
Спорим какъв „еретик“ и „икуменист“ е Вартоломей, когото Румънската църква кани като централна фигура в освещаването на националната си катедрала, при това в страна с пълни храмове и стотици хиляди вярващи. Спорим за чистотата на Православието, а нямаме прославени съвременни светци. У нас монаси, които сами са се обявили за игумени на празни манастири и трудно намират дори певци за клироса, спорят кой с кого може да служи, кой е отстъпник и кой е предател. Спорим кога и колко често трябва да се причастяваме, докато храмовете ни са полупразни и отблъскваме дори малкото останали вярващи.
В същото време собствената ни патриаршеска катедрала чака подобаваща грижа. Стенописите ѝ са в тежко състояние, а споровете около името ѝ продължават. За възстановяването на храма, за съживяването на енориите, за духовното просвещение и за паметта на новомъчениците ни сякаш все не остава достатъчно енергия. За поредната битка за Православието обаче винаги се намират сили.
Не че Румънската църква няма проблеми. Но сравнението, което правя, поставя въпрос, който не мога да спра да си задавам:
Румънците по-малко православни ли са, защото са поканили Вартоломей и са съслужили с него?
Защото по нищо не личи да са по-малко православни от нас.
В Българската православна църква обаче съслужението със същия този патриарх се превръща в повод за обвинения в отстъпление от вярата. Стига се дотам, че свещеник отказва да служи със своя епископ заради съслужението му с Вартоломей в Рилския манастир. Личната преценка започва да се поставя над църковния ред, а несъгласието прераства в разрив между духовници. Някои от тях си присвояват правото да раздават присъди, сякаш могат да заемат мястото на самата Църква.
Особено тревожно е, че се позволява на хора със сектантско мислене да използват близостта си с някои митрополити, за да придобиват влияние и да разпространяват съмнителна литература, която обърква и отравя съзнанието на доверилите им се християни.
Добре е човек да се оглежда около себе си и да се сравнява с другите, за да разбере къде е неговото място в църковния живот и дали напредва, или се затваря в собствения си кръг и постепенно се радикализира. В този смисъл вижте какво казва един румънски епископ при освещаването на мозайките на катедралата:
„Всяка тухла, пръстта и глината, от които е построена катедралата, са смесени с кръвта на нашите мъченици.“
Ние дори мълчим за последните мъченици от времето на атеистичния режим – не обелваме и дума за тяхното прославяне. Вместо това сме съсредоточени върху собствените си мерки и теглилки, с които претегляме каноните според личното си усмотрение.
А всеки, който заговори за единството на Църквата, рискува да бъде обвинен в икуменизъм и модернизъм. Сякаш призивът към единство означава отказ от истината.
Когато ме питат за различни въпроси, свързани с вярата, често казвам: прочетете си катехизиса и Евангелието. Непознаването им превръща ревността към вярата и личните убеждения в основание за произнасяне на присъди над цялата Църква. Истината не се нуждае от пропаганда, клевети и самопровъзгласени съдници. Тя изисква знание, смирение, отговорност и църковно съзнание.
И колко болезнено е, че дори името и почитта към св. Йоан Рилски се използват като оръжие в тези спорове! Хора, наричащи себе си „ревнители“ на Православието, се позовават на Рилския чудотворец, сякаш той принадлежи на една група, която има право да съди всички останали, вместо да бъде почитан като светец на цялата Църква и на целия ни народ. Не можем да почитаме светеца с устата си, а същевременно да използваме името му, за да настройваме православните едни срещу други. Каква е тази ревност, която вместо да събира хората около Христос, разединява Неговото Тяло?
Неврокопският митрополит Серафим го каза с думи, които трябва да ни накарат не да спорим, а да плачем за греховете си:
„Православната църква е разбита на парчета.“
Това е страшно признание. Трябва да се запитаме как стигнахме дотук. Позволихме на гръмогласни групи, подхранвани от пропагандни послания и черно-бяло мислене, да задават тона на църковния разговор. Позволихме сложни богословски и канонични въпроси да се превръщат в лозунги, а братя по вяра да се гледат като врагове.
Докато румънците канонизират светци, ние спорим кой има право да се причастява и колко често. Докато те се събират на поклонение пред светините си заедно с десетки хиляди християни, ние спорим кой е достатъчно православен, за да бъде приет от другите. Докато те изграждат общи символи на вярата и националната си памет, ние сипваме сол в духовните си рани.
Има нещо дълбоко парадоксално в това да говорим непрестанно за чистотата на Православието, а да не успяваме да съберем хората около живи църковни общности. Да защитаваме истината, но да губим братолюбието. Да се позоваваме на светците, но да използваме имената им за разделение. Да настояваме за вярност към Църквата, а същевременно да подкопаваме доверието между нейните епископи, свещеници и миряни.
Румънският пример не доказва, че там всичко е съвършено, но ни напомня, че църковният живот е много повече от спорове и декларации. Той включва молитвата, богослужението, стремежа към святост, грижата за храмовете, почитта към светците и събирането на хората около Христос.
На спорещите чистоправославни препоръчвам да отидат един ден на литургия в някой малък румънски храм в най-близкото село, за да видят какво се случва там. А когато се приберат вкъщи и отворят компютъра, нека си направят равносметка как възнамеряват да борят враговете на Православието от клавиатурата.
И най-вече, нека се запитат какво сме изгубили по пътя, по който уж всички в Църквата вървим – доверието и чувството за общност. Нека се опитат да си отговорят на въпроса дали ще продължим само с болка да се възхищаваме на чуждите постижения и да тъгуваме за собствената си църковна действителност, или най-накрая ще проумеем какво е мястото ни в целия православен свят.
Много се пъчим с историческото си минало – с това колко стара е Църквата ни и колко древен е нашият народ. Но никога няма да достигнем нивото на другите поместни църкви, ако продължаваме да живеем в условията на това духовно разделение в България. Само ще цъкаме с език и с тъга ще гледаме успехите на другите. Положението ни няма да се подобри, докато поне малко не се вразумим. Хората са на светлинни години пред нас във всичко – те живеят в друг свят и в друга църква.
Дали се разбира това, което пиша – друга църква? Ако ви се струва, че греша, идете и вижте. Само през 2025 г. Румънската православна църква е изразходвала над 80 милиона евро за социални и милосърдни дейности и за подпомагане на пострадали от бедствия, без в тази сума да са включени всички благотворителни дейности на енориите и манастирите.
А в България, нагълтани с пропаганда и изпълнени с омраза към въображаемия враг на Православието, ние само пилеем времето, което ни е дадено на земята – като народ, като държава и като църква. Предлагам вместо да броим греховете на Вартоломей, да поплачем малко за собствените си грехове. Със сигурност ще има духовна полза.
