Християнство.бг
Христолюбив отговор към редакция „Христоносци“ и към всички, които приеха нейната публикация за истина
Братя и сестри в Христа,
Прочетохме внимателно публикацията, озаглавена Корпорация „Разкол“: архимандрит Никанор Мишков прати светски адвокати да съдят българския патриарх, както и оставените под нея коментари. Няма да отвръщаме на обидата с обида, на присмеха с присмех или на злословието със злословие. Свети апостол Павел ни призовава да стоим в истината с любов, а Божият служител — кротко да наставлява онези, които се противят.
Не твърдим, че всяка дума, изречена от Негово Високопреподобие архимандрит Никанор, е непременно безгрешна. Ако е произнесъл клеветническо или оскърбително слово, нека бъдат посочени точната дума, датата, пълният контекст, доказателството и нарушеното църковно правило. Нека бъде изслушан и нека понесе съответната отговорност за доказаното.
Но предполагаемата вина не отменя правото на праведен съд. Каноничният процес не е награда за безгрешни хора, а преграда срещу личната разправа, прибързаната присъда и човешката страст.
1. Никой не е изпращал „светски адвокати да съдят Българския патриарх“.
Това внушение е фактически невярно. Няма предявен иск пред държавен съд срещу Негово Светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит Даниил. Подадена е вътрешноцърковна жалба до Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия.
Тъкмо чл. 95, т. 19 от Устава на Българската православна църква – Българска патриаршия изрично предоставя право наложеният архиерейски аргос да бъде обжалван пред Светия Синод. Член 197 от същия Устав изключва обжалването пред държавен съд.
Следователно обръщането към Светия Синод не е бунт срещу Църквата, а следване на установения от самата Църква ред. Ако упражняването на право, дадено от Устава, бъде наричано „разкол“, тогава би трябвало да обявим самия Устав за разколнически – което е очевиден абсурд.
Адвокат Пламен Борисов не съди Църквата и не присвоява властта на църковния съд. Той оказва правна помощ при формулирането и подаването на документи, подписани и поддържани лично от Негово Високопреподобие архимандрит Никанор. В самата жалба не се налага едностранно светско процесуално представителство, а се иска компетентният църковен орган да уточни допустимия обхват на правната помощ съобразно чл. 43–44 от Правилата за църковните съдилища.
Самите църковни правила познават участието на лица с правни познания, включително на православни юристи в предвидените от тях случаи. Следователно юридическата помощ не е по естеството си „еклисиологична подигравка“. Църквата решава; юристът само помага въпросите да бъдат изложени ясно.
И свети апостол Павел се позовава на своето римско гражданство и на правото си да бъде съден по установения ред, а по-късно заявява: „Към кесаря се отнасям“ (Деян. 22:25; 25:11). С това свети апостол Павел не престава да бъде апостол, нито заменя Христовата правда със светско законничество.
2. Правосъдието не е неканонично.
В публикацията думите „безпристрастност“, „отвод“, „право на защита“, „доказателства“ и „мотиви“ са представени като чуждо на Църквата светско нашествие.
Но Сам Господ Иисус Христос казва:
„Не съдете по лице, но съдете с праведен съд“ (Йоан 7:24).
И още:
„Нима нашият закон осъжда човека, преди да го изслуша и узнае какво върши?“ (Йоан 7:51).
Принципите на правосъдието не са неканонични. Те са въплътени и в собствените правила на Българската православна църква – Българска патриаршия. Приетите от Светия Синод в пълен състав Правила за църковните съдилища постановяват независимост и безпристрастност на съда, равна възможност на страните да изложат и защитят позициите си и отвод при наличие на интерес или други обстоятелства, пораждащи основателно съмнение в безпристрастността. Въпросът за отвода се разглежда без участието на лицето, чийто отвод се иска. Уставът също познава замяната на член на синодалния съд при заинтересованост, както и възможността заседанието да бъде председателствано от друг писмено определен митрополит.
Още правило 5 на Първия вселенски събор изисква наложеното отлъчване да бъде разгледано съборно, за да се провери дали не е последица от малодушие, разпра или неудоволствие на епископа. Сердикийското правило 14 по гръцката номерация настоява на прибързано отстранения клирик да не бъде отказвано изслушване и архиереят да приеме търпеливо съборната проверка на своето решение.
Следователно принципът, че никой не бива да решава собственото си дело – nemo iudex in causa sua – не е модерна прищявка и не е отрицание на архиерейската власт. Неговата нравствена същност е залегнала в древната съборна традиция и в действащите църковни правила.
Искането Негово Светейшество Българският патриарх и Софийски митрополит Даниил да не участва в подготовката, председателстването, обсъждането и гласуването единствено по жалбата срещу издадения от самия него акт не е искане за отстраняването му като архиерей, не е отказ от неговия сан и не е опит за „обезглавяване“ на Светия Синод.
То е искане за индивидуално разглеждане на отвода от компетентния църковен орган. Светият Синод остава способен да заседава и да реши спора под председателството на друг митрополит по реда на Устава.
Отводът не унижава съдията; той пази съда.
Когато бъде приложен основателно, отводът защитава:
– обвинителите защото решението им няма да бъде помрачено от възражение за предварително формирана воля;
– членовете на Светия Синод – защото ще могат свободно и по съвест да преценят доказателствата;
– Негово Светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит Даниил – защото няма да бъде поставян в невъзможното положение едновременно да е издател на обжалвания акт и участник в разглеждането на жалбата срещу него;
– авторитета на Църквата – защото решението ще бъде възприето като действително съборно, безпристрастно и канонично.
Властта не отслабва, когато сама се подчинява на правилата. Тогава тя придобива нравствена сила.
3. Каноничното и светското правосъдие не са враждебни светове.
Европейската правна култура не е създадена в отрицание на християнството. Corpus Iuris Civilis е събран и кодифициран в християнската Източна Римска империя от императорска комисия, включваща видни юристи и професори от Бейрутската и Константинополската правна школа.
В средновековна Европа общата правна традиция – ius commune – се изгражда чрез продължителното взаимодействие между римското и каноничното право. Именно каноничното право допринася съществено за развитието на писменото производство, изслушването на страните, доказването, обжалването, защитата и безпристрастността на съда.
Това не означава, че светският процесуален закон трябва да замени свещените канони. Означава, че мотивираното решение, правото на изслушване и безпристрастният съд не са „адвокатски трикове“, а принципи, които Църквата познава и от собствената си традиция.
Правосъдието не е светско изкушение. То е канонично задължение.
4. Аргосът не е безсрочна „предпазна мярка“.
Публикацията твърди, че аргосът бил само профилактично „духовно лекарство“, което можело да бъде подновявано до приключване на делото, без да се посочват конкретни факти.
Но текстът на Устава говори друго.
Член 95, т. 19 нарича аргоса „наказание“, изисква да има провинение, допуска налагането му след бащинско увещание и когато естеството на провинението и предотвратяването на обща съблазън налагат непосредствено и бързо архиерейско въздействие. Максималната продължителност е 15 дни и е предвидено изрично обжалване пред Светия Синод. Уставът отделно урежда временното отстраняване до приключване на църковното дело – в чл. 95, т. 18, по определение на Епархийския съвет. Съдебният аргос също е отделно наказание, налагано от църковен съд.
Следователно тези различни институти не могат да бъдат смесвани според удобството на момента.
Заповеди № 134/28.07.2026 г., № 138/10.08.2026 г. и № 146/26.08.2026 г. образуват непрекъсната поредица от три максимални 15-дневни аргоса – общо 45 дни. Това обстоятелство само по себе си не предрешава жалбата, но задължително поражда въпроси:
– Ако всяка заповед се основава на ново провинение, къде е посочено конкретното ново деяние?
– Ако основанията са едни и същи, не се ли заобикаля 15-дневният предел?
– Защо във всяка следваща заповед е необходим отново максималният срок?
Заповед № 146/26.08.2026 г. не посочва конкретно изказване или деяние, неговата дата, доказателството за него и причината да е необходимо максимално наказание. Публикация, направена след издаването на заповедта, не може със задна дата да достави липсващите фактически основания.
Ако поведението на Негово Високопреподобие архимандрит Никанор действително представлява непосредствена съблазън, то трябва да бъде назовано точно. Душата на всеки човек е неповторима, но именно затова духовното лекарство трябва да бъде индивидуално обосновано и съразмерно, както изисква и чл. 192 от Устава.
5. Безпристрастността и последователността не превръщат Светия Синод в светски съд.
Искането за анонимизирана практика не е искане да бъдат разкривани изповедни тайни или чужди лични грехове. То цели да се установи как в сходни случаи е прилаган един и същ уставен текст. Анонимизираната практика не налага механично еднакви наказания. Тя позволява да се провери дали различното третиране има разумни и канонични основания.
Самите Правила за църковните съдилища препращат при празноти към практиката на другите поместни православни църкви и към принципите на правосъдието. Следователно интересът към църковната практика не е пародия на административното правосъдие, а средство срещу произволното и противоречиво прилагане на правилата.
6. Прошката, медиацията и amici curiae – служение на мира, а не „правен шантаж“.
Представянето на поканата за взаимна прошка и медиация като „корпоративна сделка“ или „правен шантаж“ преобръща смисъла както на Евангелието, така и на самото правосъдие.
Прошката, медиацията и участието на независими съветници изпълняват различни функции, но са обединени от една дълбоко християнска цел: спорът да не се превръща във вражда, търсенето на истината – в борба за лично надмощие, а съдът – в средство за възмездие.
Прошката освобождава сърцето от мъст.
Прошката не означава обявяване на неправдата за правда. Тя не заличава фактите, не отменя необходимостта от покаяние, не освобождава от възстановяване на причинена вреда и не представлява признание на недоказана вина. Човек може да прости на своя брат и едновременно да поиска истината да бъде установена, неправилният акт да бъде поправен и каноничният ред да бъде спазен. Прошката е отказ от омраза и от желание за лично отмъщение, а не отказ от правдата.
Сам Господ Иисус Христос поставя помирението преди принасянето на дара пред светия олтар: „Иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (Мат. 5:24).
Затова готовността за взаимна прошка между страните не е търговия с Църквата. Тя е признание, че и най-тежкият църковен спор се води между хора, които остават призвани към покаяние, милост и мир. Различието в църковното служение и йерархичната степен не се заличава. Но пред Христовия съд и архиереят, и клирикът са призвани да изследват съвестта си, да прощават и да търсят помирение.
Медиацията възстановява прекъснатия разговор.
Медиаторът не е съдия. Той не налага решение, не отменя архиерейската власт, не преговаря с догматите и не поставя участниците на еднаква йерархична степен. Неговата задача е да помогне на страните отново да се чуят; да отделят установимите факти от личните подозрения; да различат каноничния въпрос от натрупаната човешка обида; и доброволно да потърсят решение, което запазва истината, църковния ред и достойнството на всички.
Сам Господ Иисус Христос ни дава последователен път за разрешаване на спора: първо разговор насаме, след това участие на един или двама свидетели и едва накрая отнасяне на въпроса до Църквата (Мат. 18:15–17). Целта не е братът да бъде победен, а да бъде спечелен.
Свети апостол Павел също пита защо между християните да няма мъдър човек, способен да помогне за разрешаването на спора между братя, вместо те веднага да се изправят един срещу друг като непримирими противници (1 Кор. 6:1–8).
Особено силен пример е Посланието до свети апостол Филимон. Свети апостол Павел би могъл да заповяда, но предпочита да помоли „заради любовта“. Той застава между свети апостол Филимон и свети апостол Онисим, призовава първия да приеме втория не като роб, а като възлюбен брат, и дори предлага евентуалният дълг да бъде вменен нему (Филим. 8–18).
Това е същинско християнско посредничество: не принуда, а любов; не прикриване на дълга, а поемане на отговорност; не победа над човека, а възстановяване на братството.
Правило 9 на Четвъртия вселенски събор също показва, че участието на трети, избрани лица при разрешаването на спор между клирици не е чуждо на каноничната традиция. С разрешението на архиерея спорът може да бъде отнесен до съд, избран от двете страни, а спорът на клирик със собствения му епископ подлежи на съборно разглеждане.
Това правило не е тъждествено със съвременната медиация, но ясно опровергава твърдението, че всяко посредничество и всяко търсене на съгласувано решение представляват „каноничен абсурд“.
Медиацията не предпоставя признание на вина и не води до отказ от права, докато страните не постигнат изрично, свободно и канонично допустимо съгласие. При неуспех правото на вътрешноцърковна жалба и на защита се запазва.
„Приятелят на съда“ служи не на страна, а на истината.
Тук следва да бъде направено важно разграничение. Правилната форма е amicus curiae в единствено число и amici curiae в множествено число – „приятел“ или „приятели на съда“.
Amicus curiae не е медиатор и не представлява самостоятелен извънсъдебен способ за помирение. Той участва, когато вече е необходимо произнасяне, и подпомага решаващия орган с познания, канонични аргументи, исторически сведения или гледна точка, които страните може да не са представили достатъчно пълно.
В класическата си функция приятелят на съда:
– не е страна по спора;
– не представлява обвинението или защитата;
– не постановява решение и няма право на глас;
– не замества компетентния църковен орган;
– представя независимо и необвързващо становище в помощ на справедливото произнасяне.
Действащият Устав не урежда изрично самостоятелен институт amicus curiae. Затова той не може да бъде налаган като безусловно процесуално право. Но може да бъде предложено, със съгласието на компетентния орган, становище от уважавани православни канонисти, богослови или други независими специалисти, изпълняващи функция, сродна на amicus curiae.
Тяхната задача не би била да „съдят“ Светия Синод, а да му послужат с познание – да изложат относимите канони, да посочат практиката на другите поместни православни църкви, да разграничат духовната от имуществената и процесуалната страна на спора и да предупредят за въпроси, които партийната полемика може да е скрила. Това е съвместимо със съборния дух на Църквата. Мъдрият съдия не се страхува да чуе компетентен и безкористен съвет. „При много съветници има безопасност“ (Притч. 11:14).
Ако предложението за взаимна прошка и медиация бъде прието, съдебното противопоставяне може изобщо да бъде избегнато или спорът да бъде значително стеснен. Ако произнасянето остане необходимо, участието на независим amicus curiae не добавя още един противник, а още един компетентен глас в служба на истината, църковното единство и общото благо.
Прошката лекува сърцето.
Медиацията възстановява разговора. Amicus curiae подпомага съвестта на решаващия орган. Тези средства не отслабват справедливостта, а я очистват от мъстта, личната неприязън и непълното познаване на фактите. Те предпазват обвинителите от подозрение за предрешеност, Негово Високопреподобие архимандрит Никанор – от присъда на тълпата, Негово Светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит Даниил – от въвличане в лично противопоставяне, а Светия Синод – от решение, постановено без всички необходими гледни точки. Това не е „корпоративна техника“. Това е усилие правният спор да остане подчинен на Христовия мир.
7. Отпустителното свидетелство не е бягство от отговорност.
Предложението за братска среща, взаимна прошка, медиация и канонично разрешаване на спора не заличава истината, не отменя отговорността и не съдържа признание на недоказана вина. То е покана раната да бъде лекувана, преди да се превърне в по-дълбоко разделение.
Отпустителното свидетелство не е адвокатско изобретение. То е изрично познат канонично-административен институт по чл. 138 от Устава. Компетентният орган може да уважи или да откаже молбата съобразно приложимите предпоставки, но следва да се произнесе по нея. Искането за произнасяне по подадена молба не е изнудване, а очакване установеният от Църквата ред да бъде приложен.
Издаването на отпустително свидетелство не заличава евентуална имуществена или дисциплинарна отговорност. Ако съществуват финансови нарушения, нека бъдат доказани чрез надлежна проверка и съответното производство. Ревизията не е присъда, а недокументирана сума не е автоматично доказателство за лично присвояване. Самият Устав свързва пълната имуществена отговорност със съдебен ред и акт за начет.
До постановяването на надлежно решение никой няма право да обявява човек за „крадец“, „разколник“ или „разпоп“. Аргосът не е низвержение, а обръщането към Светия Синод не е отделяне от църковното единство.
8. Послушанието не е отказ от канона.
Монашеското послушание е велика добродетел. Но то не означава, че даденото от Устава право на жалба е грях или че всеки въпрос към административен акт е нападение срещу Църквата.
Член 81, ал. 2 от Устава постановява, че епархийският митрополит управлява епархията си съгласно свещените канони, Устава и решенията на Светия Синод. Това не принизява архиерейската власт, а определя нейното канонично съдържание.
Архиерейският подпис заслужава почит, но самият Устав подлага определени архиерейски актове на съборен преглед. Ако всяко обжалване беше непослушание, правото на жалба нямаше да съществува.
Да се оспори конкретен акт не означава да се отрече Църквата. Църквата не се изчерпва с една административна заповед, както и любовта към Църквата не се доказва с безусловно одобрение на всяко човешко действие.
9. Урокът на църковната история.
Църковната история ни учи да не смесваме външната форма на една присъда с непогрешимостта на нейното съдържание.
През 403 г. свети Йоан Златоуст е осъден и отстранен от Константинополската катедра от местния Събор „при Дъба“, съставен предимно от негови явни противници. Свети Йоан Златоуст не отхвърля църковния съд. Той настоява обвиненията да бъдат ясно посочени, да бъде изслушан от по-голям събор и явните му врагове да не бъдат едновременно обвинители и съдии. За ясно обвинение, безпристрастен състав и право на изслушване настоява и Негово Високопреподобие архимандрит Никанор.
Следва заточение. Първото решение скоро е отменено от по-широк събор, но след ново порочно производство, свети Йоан Златоуст отново е отстранен и изпратен на заточение, където умира. По-късно името на свети Йоан Златоуст е възстановено в църковните диптиси, светите му мощи са тържествено върнати в Константинопол, а днес Църквата го почита като един от Тримата светители и отслужва светата Литургия, носеща неговото име.
По подобен начин свети Максим Изповедник е съден като смутител на църковния и гражданския мир, измъчван и изпратен на заточение, но неговото изповедание впоследствие е потвърдено от Шестия вселенски събор.
Тези примери не доказват, че Негово Високопреподобие архимандрит Никанор е светец или че автоматично е невинен. Те доказват нещо друго: и църковната санкция може да бъде неправедна, ако липсват компетентност, безпристрастност, ясно обвинение, изслушване и мотивирано произнасяне.
Единството на Църквата не изисква съучастие в неправдата. Човек може да остане в църковно общение и едновременно да откаже да подпише несправедлива присъда.
10. За плодовете на публикацията и коментарите.
Сам Господ Иисус Христос казва: „По плодовете им ще ги познаете“ (Мат. 7:16).
Под публикацията се появиха определения като „крадлив разпоп“, „изчадие сатанинско“, самочинно искане за „анатема… и за децата“ и пряка закана, че на Негово Високопреподобие архимандрит Никанор ще бъдат „осигурени“ тояга и насилие.
Това ли са плодовете на защитата на православната вяра?
Свещ. Писание учи, че синът не носи вината на бащата (Иез. 18:20). Свети апостол Павел заповядва: „Благославяйте, а не кълнете“ (Рим. 12:14). Апостолско правило 27 осъжда духовник, който прибягва до побой, защото Господ не ни е научил да удряме. Самият Устав поставя заплахата и насилието над свещенослужител сред светотатствените деяния.
Кръстът не се защитава с тояга. Православието не се пази чрез проклятие над деца. Частен коментатор във Facebook няма власт да произнася анатема, низвержение или присъда за кражба.
Затова призоваваме редакция „Христоносци“ да отстрани и недвусмислено да осъди проклятието над деца и пряката закана за физическо насилие. Не заради принадлежност към някакъв „лагер“, а заради собственото християнско свидетелство на страницата и душите на самите коментиращи.
11. Въпросите, на които обидите не отговарят.
Нека редакцията и всички, които подкрепят публикацията, отговорят спокойно и по същество:
1. Кое точно деяние, извършено кога и доказано с какво, е основание за Заповед № 146/26.08.2026 г.?
2. Ново ли е това деяние спрямо основанията на предходните две заповеди, или е същото?
3. Как три последователни максимални аргоса, общо 45 дни, се съвместяват с 15-дневния предел, без да бъдат посочени отделни провинения?
4. Защо жалба, изрично позволена от чл. 95, т. 19 от Устава, се нарича „разкол“ и „война срещу Църквата“?
5. Защо искане за отвод, познато на собствените правила на Църквата, се представя като „клинична мегаломания“?
6. Защо предложението за прошка и медиация, следващо евангелския път на помирението, се нарича „правен шантаж“?
7. Кой влязъл в сила църковно-съдебен акт е установил, че Негово Високопреподобие архимандрит Никанор е разколник, низвергнат клирик или присвоил църковно имущество?
8. Как проклятието над деца и заканата с тояга свидетелстват за православна ревност?
Тези въпроси не са ултиматум. Те са молба истината да бъде отделена от внушението, доказателството – от обидата, а канонът – от човешката страст.
Нашата кауза
Нашата кауза не е победа над Църквата. Не е унижаване на Негово Светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит Даниил. Не е обявяване на Негово Високопреподобие архимандрит Никанор за безгрешен.
Нашата кауза е Българската православна църква – Българска патриаршия сама да разреши спора чрез своя компетентен, безпристрастен и съборен орган, по свещените канони, Устава и правилата, които сама е приела.
Ако Негово Високопреподобие архимандрит Никанор е съгрешил, нека конкретното прегрешение бъде доказано и нека той се покае. Ако даден административен акт е издаден без достатъчно фактически основания или извън каноничната мяра, нека бъде поправен. Ако и ние сме употребили несправедлива дума, нека имаме смирението да я оттеглим. Ако обвинителите са заменили доказателствата с гняв, нека намерят сили да поискат прошка.
Молим се Бог да укрепява Негово Светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит Даниил в мъдрост, търпение и архипастирска любов; да просвети членовете на Светия Синод за справедливо и безпристрастно решение; да даде на Негово Високопреподобие архимандрит Никанор смирение там, където е сгрешил, и сила там, където е несправедливо обвинен; и да очисти всички ни от злобата, гордостта и желанието да съдим, преди да сме изслушали.
Жалбата до Светия Синод не е напускане на Църквата. Тя е обръщане към съборната съвест на Църквата.
Истината не се бои от доказателствата.
Властта не се унижава от безпристрастността.
Църквата не се раздира от справедливостта.
„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9).
Проверими основания:
Устав на Българската православна църква – Българска патриаршия (https://bg-patriarshia.bg/statute) – чл. 81, 95, 138, 183, 190, 192, 197 и 219.
Правило 5 на Първия вселенски събор и правило 9 на Четвъртия вселенски събор (https://bg-patriarshia.bg/universe-sum).
Апостолските правила (https://bg-patriarshia.bg/apostol-decree).
Правила за църковните съдилища, приети от Светия Синод в пълен състав с протокол № 13/12.04.2011 г. – чл. 2–4, 39–44 и 73.
Свещеното Писание – Новият Завет (https://bg-patriarshia.bg/bible-new-testament-1).
Официално житие на свети Йоан Златоуст (https://bg-patriarshia.bg/saint-ioan-zlatoust).
Официално житие на свети Максим Изповедник (https://bg-patriarshia.bg/…/zhitie-na-sv-prepodobni-maksim…).
История на византийското право и съставянето на Corpus Iuris Civilis (https://www.cambridge.org/…/A59990CF659483C1AE246EA1A83ED00A).
Римското и каноничното право в традицията на ius commune (https://www.jura.lmu.de/…/research-center-for-ius-commune…/).
Понятие и функция на amicus curiae (https://www.law.cornell.edu/wex/amicus_curiae).
