Християнство.бг
Най-старият член на ликвидираната тази година Московска хелзинкска група, бивш член на дисидентското движение, а сега клирик на Костромската епархия на Руската православна църква, отец Георги Еделщайн, е уникален човек в съвременната църква. Цял живот служи в отдалечени селски енории, пише книги, независим, суров в оценките си, изобличаващ престъпленията на авторитарната държава и на срасналото с нея църковно ръководство. Преди няколко години политикът и журналист Владимир Кара-Мурза направи документален филм за о. Георги Еделщайн, наречен „Дългът да не мълчиш“, който спечели награди на фестивала за правата на човека „Сталкер“ (тук).
Днес о. Георги поддържа кореспонденция с Кара-Мурза чрез Федералната служба за изпълнение на наказанията, все още служи в костромското село Карабаново и анализира днешното време. Преди дни той написа своите Няколко думи за неотдавнашната реч на носителя на Нобелова награда за мир Дмитрий Муратов на конференцията на Global Media Forum, който ежегодно се организира от Дойче веле в Бон. Публикуваме писмото с малки съкращения.
„Ще кажа две-три думи за себе си, за да е по-ясно това, което пиша. Аз съм почти на деветдесет и една години. Свещеник съм на Руската православна църква (Московска патриаршия). Ръкоположен съм през 1979 г. Моят духовен и политически наставник е руският мислител Иван Александрович Илин.
Дмитрий Муратов казва, че свещеник Йоан Ковал (когото патриарх Вартоломей възстанови в сан, виж тук) останал по-далеч от Църквата и по-близо до Бога. Ако има предвид Църквата като съвкупност от хора, които вярват в Иисус Христос, то членовете на Църквата са патриарх Тихон, митрополит Кирил (Смирнов) и стотици хиляди новомъченици и изповедници. Нейни членове са Алексей Навални и Владимир Кара-Мурза. Естествено, че о. Йоан Ковал никога не се отдалечавал от такава Църква. Единственото правилно определение за Църквата са думите, че Църквата е тялото Христово, в което всички ние пребъдваме.
Започвайки от 20-те години на миналия век, служителите на ЧК – ГПУ – НКВД – КГБ старателно сортираха духовенството на нашата църква. Най-сивите, слабохарактерни и най-подлите, безпринципни, корумпирани хора бяха издигнати на върха, в началството. Сегашното митрополит-бюро е плод от техния дългогодишен труд. Недопустимо е обаче една група комунистически поддръжници, колкото и многобройна да е тя, да се отъждествява с Христовата църква.
… Аз не съм за Путин и не съм против него. Според мен той е само един от лидерите на Съвета на депутатите. Още в детската градина ни учеха: „Сталин днес е Ленин“. Осемдесет и пет години по-късно уверено заявявам: Днес Путин е Ленин. У нас, между другото, в Костромска област, както и в целия сегашен „Съветски съюз“, хора от всички възрасти спорят за и против Сталин и Путин едновременно.
… Първойерархът на РПЦ-МП (името и фамилията са без значение) и неговият Св. Синод наредиха на всички духовници и всички православни християни да се молят за победа. В това няма нищо изненадващо. Това продължава почти сто години. През 1927 г. митр. Сергий и неговият синод пишат в Декларация за радостите: „Ние сме с нашия народ и с нашето правителство“.
Между другото, за властта. В най-тържествените дни на съветската история всички лидери на нашето правителство – Йосиф Сталин, Леонид Брежнев, Михаил Горбачов, Борис Елцин – стояха до Мавзолея на Ленин. През 21 в. Путин стои там. Мавзолеят на Ленин е крепостта на комунистическата държава, нейното начало и край. Роден съм и живях до деветгодишна възраст в Киев, на ул. „Ленин“, 24, ап. 16. Днес в цяла Украйна няма нито една улица или площад на името на Ленин, няма нито един паметник на основателя на съветската държава. А ние имаме десетки хиляди. Тук е фундаменталната разлика между Украйна и Русия. Ленин е нашето всичко.
… През последните седмици, казва Муратов, централните медии двеста пъти задаваха въпроса дали Владимир Путин ще натисне ядрения бутон. А кой връчи това куфарче на руските лидери? Ядрените оръжия – атомни и водородни бомби – бяха създадени в Съветския съюз и предоставени на разположение на генералните секретари. По нещо откраднали от САЩ нашите доблестни разузнавачи, нещо измислили нашите академици, три пъти герои на комунистическия труд, лауреати на Сталинска и Ленинска награда…
… Дмитрий Муратов се възмущава от сегашната съдебна система, в която на практика няма оправдателни присъди. Но това съветско правосъдие не започна вчера или завчера. Съдия Подопригоров (който осъди Владимир Кара-Мурза на двадесет и пет години затвор по делото за фалшификати и държавна измяна) ми изглежда обикновен служител на комунистическата юриспруденция. Той е като чиновник в кабинета на Феликс Дзержински, Николай Криленко, Андрей Вишински. А присъдите на Алексей Навални и Володя Кара-Мурза бяха постановени не в съдебната зала, а в Кремъл. На едно и също място, в Кремъл, са осъдени всички политически затворници – Зиновиев, Бухарин, Буковски, Щарански, Солженицин и т.н.
Политически затворници винаги е имало, има и ще има: както при националсоциалистическия, така и при комунистическия режим – ленински, сталински, путински.
Водя кореспонденция с Володя Кара-Мурза. За година и половина в ареста той нямаше право да се обажда на децата си (чак наскоро му позволиха). И на кого от политическите затворници е било позволено да направи това през предходните сто и пет години?! Така че комунистическата система остава фундаментално непроменена в продължение на сто и пет години. Нещо временно се променя в икономиката, нещо в юриспруденцията, нещо в агитацията и пропагандата. Но, както каза Ленин, синята линия не се различава от жълтата.
Бележка на редакцията: Откъде идва наименованието „Декларация на радостите“ на Декларацията на митр. Сергий?
„Подписалите „Декларацията“ заявяват, че „не на думи, а на дела трябва да покажем, че верни могат да бъдат не само хората, които са безразлични към православието, не само предателите му, но и най-ревностните му привърженици, граждани на Съветския съюз, верни на съветската власт, за които тя е скъпа, като истината и живота, с всичките си догми и традиции, с целия си каноничен и литургичен начин на живот. Искаме да бъдем православни и в същото време да признаем Съветския съюз за наша гражданска родина, чиито радости и успехи са наши радости и успехи, а неуспехите са наши неуспехи. Всеки удар, насочен срещу Съюза, било то война, бойкот, някакво обществено бедствие или просто убийство от задния ъгъл, се разпознава от нас като удар, насочен към нас. Оставайки православни, ние помним своя дълг да бъдем граждани на Съюза „не само поради страх от наказание, но и по съвест“, както ни учи апостолът (Рим. 13:5)“. Въпреки че става дума за идентичността на Църквата и гражданската родина, критиците на митр. Сергий променят тази фраза в израза: Вашите радости са наши радости, твърдейки, че авторите на „Декларацията“ приветстват успехите на съветската власт, включително успехите в изкореняването на Църквата“ (тук).
———-
Източник: Ахилла
