Ренета Трифонова
Задължително ли трябва да се изповядаме при свещеника преди Причастие? Какво да правим, за да не се превърне изповедта във формалност? Какви събития в живота на мирянина трябва да бъдат освещавани с благословението на свещеника? Защо не трябва да бързаме с избор на духовник? Как да избегнем духовната „раздвоеност”? Интервю с епископ Панкратий, игумен на Валаамския манастир „Преображение Господне“.
Откриването не помислите и изповедта на мирянина
— Владико, днес може да се чуят различни гледни точки относно изповедта: често ли трябва да се изповядваме или рядко, редовно или само в случаи на тежки грехове… Какъв подход би бил най-верен според Вас?
— Аз мисля, че настъпи такъв период в живота на нашата Църква, когато тези въпроси са като изпитание в живота. Практиката на полувековната давност или Синодалният период вече е слабо приемлива ; днес хората се причастяват често, а и самият живот много се промени. Предишните подходи и решения вече не устройват хората, защото възникват нови, включително и в такива дискусии. Много добре е, че се правят обсъждания, че хората осъзнават, мислят, разсъждават.
Аз мисля, че в края на краищата тези въпроси ще намерят своето разрешение и се надявам, че те няма да бъдат „облечени” в някакви задължителни правила. Днес не е онова време, когато е съществувал един шаблон: причастяваш се и се изповядваш толкова пъти за толкова дни. Още повече, че строги канони за това не съществуват – има различни практики, различни обичаи. Трябва да бъде определена някаква степен на свобода по този важен въпрос и всеки човек с помощта на духовника да го разрешава по своему. А работа на мирянина е да си намери такъв духовник, който да му е нужен, за да може да му помогне.
— Трябва ли всяко причастяване да се съпровожда от предварителна изповед? Може ли да се причастяваме без изповед или пък ако изповедта е била няколко дни преди причастието?
— Според мен, ако човек не чувства някакви тежки грехове, които го принуждават да търси пълноценна изповед, не е задължително преди всяко причастие да се изповядва. Тайнството Покаяние е важно самостоятелно тайнство, „второ кръщение”, и е недопустимо да го свеждаме до някакъв задължителен придатък към Евхаристията. Изповедта често става формална, защото човек привиква към мисълта: изповедта е това, което аз ще кажа на отчето, а покаянието е това, което ще му разкажа. В най-добрия случай това може да се нарече откриване на помислите, а изповедта често е просто беседа. Горещо и дълбоко покаяние пред Бога няма, а може би човекът дори не обръща внимание на това.
Трябва да разбираме, че покаянието се случва не само в момента на изповедта. Покаянието е състояние на душата, решимост да скъсаш с греха и да промениш живота си и то може да се случи във всеки един момент. Често питат: какво да правя, у дома се каех, плаках, а като отидох на изповед, в сърцето ми нямаше нищо и изповедта ми беше съвсем суха? Нищо страшно няма. Слава Богу, че си се покаял у дома – Господ и това ще приеме.
Ако така чувстваме покаянието, то е разбираемо, че не е задължително преди всяко причастяване да отиваме на изповед при свещеника. Нищо страшно няма, ако се причастяваме три или четири пъти в месеца, а се изповядваме два пъти.
— Полезна ли е нашата традиционна практика изповедта да се състои като откриване на помислите?
— Аз въобще не мисля, че откриването на помислите винаги е полезно за миряните. Изповедта на мирянина и монашеското откриване на помислите са съвсем различни неща. Монахът в идеалния случай трябва да открива на своя духовен отец всички движения на душата си и за всичко да взема благословение. За мирянина това е невъзможо и дори вредно. Странно е, когато жените питат свещениците това, за което трябва да питат своите мъже: къде да отидат през годишния отпуск, да си купят ли тази или друга вещ, да имат ли още деца…
Такива важни събития може да се освещават с благословението на свещеника, но то не бива да е определящо и решаващо. Миряните сами трябва да решават въпросите, свързани със своя живот.
Аз съм против това, манастирското старчество да се разпростира сред миряните. То създава почва за такова опасно явление като младостарчеството или по-точно – лъжестарчеството. Мирянинът трябва да познава основите на своята вяра, да чете Евангелието, да живее според него и в своя духовен живот да се ползва от съветите на духовника.
За избора на духовен отец
— Как да намерим днес духовник?
— Така, както е било винаги. Ако няма духовник, не бива да се огорчаваме, а да се молим, за да ни срещне Господ с такъв свещеник, който действително да ни помага да отидем при Бога. Тук не трябва да бързаме, а да бъдем много внимателни. Днес действително са много случаите на лъжестарчество, когато духовникът се меси в целия живот на човека и това не зависи от възрастта и положението на свещеника. Духовникът въобще нищо не бива да решава в живота на своите духовни чеда, той трябва само да го предупреждава за грешки и грехове.
— Полезно ли е мирянинът да търси духовник в манастир?
— Ако духовникът е опитен – защо не. Може да имаш духовник в обител, да ходиш при него често или когато е необходимо, за да решиш някои сериозни лични проблеми в духовния си живот, а обичайните грехове да изповядваш при енорийския свещеник. Много хора намират възможност да побеседват с духовен отец писмено или по телефона.
— А въобще допустима ли е изповед по телефона? Митрополит Вениамин (Федченков) описва как тверският губернатор, виждайки от прозореца на своя дом, че зад него идват метежници, позвънил на архиерея и се изповядал по телефона…
— Ако покаянието се разбира не само като тези думи, които произнасяш по време на изповедта, а като готовност да се промениш, да оставиш греха и да отидеш при Христос, за да живееш по Неговите свети заповеди, по какъв начин технически ще се осъществи това, е второстепенен въпрос. Човек може да се покае у дома пред иконите, в метрото, разговаряйки по телефона или пишейки съобщение. Най-важно е това, което става в неговата душа.
Но не бива да считаме, че Покаянието като църковно тайнство може да се извършва по телефона. Тайнството има определено чинопоследование, извършвано от свещеник, то се явява завършване на това покайно дело.
Проблемът за изповедта при младите свещеници
— В нашата Църква има проблем, който се състои в това, че тези, които изповядват, поемат и духовното ръководство, а те са съвсем млади и все още неопитни свещеници.
– Завършил семинария като младеж, станал на 20 години, тъкмо се оженил и приел пострижение, получил сан – и започва да ръководи. А как ще ръководи, когато сам не познава нито духовния живот, нито житейските трудности?
В Гръцката църква има друга практика – определя се духовник, който изповядва. Над свещеника се извършва определен молитвен чин, и чак тогава той може да изповядва и да ръководи духовно други хора. Тогава пък се стига до друга крайност: изповедта се извършва рядко, което също е лошо.
Ако имахме достатъчно свещеници с духовен и житейски опит, такива проблеми нямаше да има. Бих казал, че не е добре духовникът да изповядва, ако е под 40-годишна възраст. Но не можем да си позволим това, духовниците не достигат, какво да говорим за тях…
– Как свещеникът трябва да учи своите духовни чеда да се каят?
– Не бива да учиш другите на това, което сам не умееш. За да научи другите да се каят, свещеникът трябва да се научи да принася покаяние. За съжаление, много свещеници, особено служещите в селски храмове, се каят и изповядват много рядко. Сякаш така е устроено: духовниците в епархията са заети, отците и те са заети…
Добре е в големите градски храмове – служат няколко свещеника и могат да се каят един на друг. Но и това не винаги е така, случва се те да не се доверяват много един на друг.
— Недоверието между събратя – това е лошо и не бива да го има, или е все пак нормално?
— Такъв е животът. Разбира се, по-добре би било да има доверие, но не винаги е така. Говоря от личен опит, затова е и нужен духовник – свещеник, на когото да се довериш.
Молитвата е труд
Покаянието учи на молитва. Ако човекът няма опита на реалния духовен живот, на молитвата и на личното предстоене пред Бога, то у него няма да има истинско, дълбоко и искрено покаяние. Молитвата, особено покайната, като че ли проправя пътя на душата към Бога. Една от най-важните молитви с покаен дух, особено за монашестващите, е Иисусовата молитва. На това ниво на духовно развитие, в което се намират по-голямата част от нас, самото предстоене пред Бога на практика не може да бъде друго, освен покайно.
— От друга страна, молитвата е дар свише …
— Молитвата е труд. „…царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат.11:12). Това означава, че Царството Небесно ще получи този, който е полагал усилия за придобиването му. Ето защо ние сме длъжни да се принуждаваме, дори и в началото с молитвата да ни е трудно. Разбира се, Господ по Своята милост дава благодат и молитва на молещия се, но той е длъжен сам да работи над своята душа. Само така човек се учи на покаяние. Ако той има разсеян живот, без молитва, може би веднъж, когато „гръм го удари”, ще се случи да дойде покайното и молитвено чувство, но това няма да е този дар, за който говорите.
Причащението — смисъл на Литургията
— Владико, как ще ни посъветвате да се готвим за Св. Причастие?
— Покайното чувство трябва да ни съпровожда постоянно и това мисля, че трябва да бъде нашето главно приготовление за Причастието. Ако ние постоянно се готвим за приемането на Светите Христови Тайни и ги приемаме толкова често, колкото можем, това ще бъде нашето правилно християнско устроение.
— Колкото и да е странно, и до днес се водят спорове не само за честотата, но дори и за дните, в които може да се взема Причастие: някои свещеници не причастяват възрастните през Светлата седмица, защото в тези дни не се пости…
— Не ходете при такива свещеници. Нека храмовете им да опустеят. Ако се намирате в пустинята, трябва да бъдете търпеливи. Или да искате. Искайте и ще ви се даде.
А ако свещеникът служи няколко пъти през седмицата? Той се причастява, тогава защо има други изисквания за поста към своите енориаши? Защо от тях изисква строго да постят една седмица, а сам той не пости? Защо за себе си прави изключение? Защо възлага на своите пасоми „непосилно бреме”?
Ако ние постим в сряда и петък, не е нужен никакъв допълнителен пост за приемане на Св. Причастие. Между другото, на Атон днес живеят точно така: постят в понеделник, сряда и петък, а се причастяват четири дни в седмицата – във вторник, четвъртък, събота (освен постните дни) и неделя. И това е съвършено правилно – хората живеят с Христа. Литургията е център на техния живот, около който е всичко останало, по друг начин би било невъзможно.
Разбира се, че мираните не могат да живеят като монаси. Но могат да се стараят в центъра на техния живот да бъде Литургията. Известно е мнението на много свети отци за това, че трябва по-често да се причастяваме. Това е разбираемо за всеки човек, който макар и малко, е запознат с този въпрос. Смисълът на Литургията е в това да се причастяваме, затова и Господ казва: пийте от Чашата всички – всички са поканени.
Друг е въпросът, че ние не винаги сме достойни да пристъпим към Чашата. Но не бива да преувеличаваме своето недостойнство. „Никой не е достоен” – така се казва и в литургийната молитва на св. Василий Велики. Но това не означава, че не трябва да пристъпваме към Тайнството. Ако не се причастяваме, няма да имаме Живот, няма да имаме Христос. Ние просто ще загинем. Това трябва да бъде напълно осъзнато от всеки християнин.
Случва се вярващите хора да се ограничават в причастяването един път в месеца или само на големи празници. Това не е много хубаво, аз мисля, че е правилно християнинът да се причастява със светите Христови Тайни на всяка възкресна служба, а да се готви за това през предшестващите дни – с молитва, внимателен живот, с покайно настроение. Но, разбира се, кога да се причастява, всеки християнин ще реши самостоятелно, след като се посъветва със своя духовник.
Трябва внимателно да следим какво се случва в нашата душа
— А какво да правим с нашата постоянна „раздвоеност”? В храма аз съм църковен човек, а в живота съм светски, в ежедневието ни превзема живота, суетата … Често се оказва така, че в нас съществуват двама различни човека – нещо като „лека духовна шизофрения”. Какво постоянното покайно състояние?!
— Спокойно. Случила се е някаква неприятност, лоша дума се е изплъзнала от устата ви, имате някакви помисли – веднага можете да се покаете. Заради това именно е нужен внимателен живот. Трябва внимателно да следим какво се случва в нашата душа. Тогава няма да имаме никаква раздвоеност.
Как живяхме през съветските години? При нас имаше още по-голям контраст между Църквата и обикновения живот. Но дори в тези условия ние се стараехме да определяме своя живот според вярата. Длъжни сме да живеем според вярата, според Евангелието, по заповедите, независимо от условията, в които животът ни протича.
Още повече, че сега суетността в никакъв случай не е по-малко, отколкото тогава. Всичко си е същото. И според мен, така е било винаги и във всяко общество. Да на би в древността да не е имало суета в бита и в нецърковния живот? Разбира се, че е имало и по същия начин е изкушавала хората. Но ние сме длъжни да търсим преди всичко Царството Божие, а останалото ще ни се придаде. Това трябва да бъде главното за християнина.
— Но в същите тези средни векове битът е бил устроен иначе, ритъмът на живот се е подчинявал на Църквата, макар и на нивото на пости и молитви: в даден момент всички отиват на служба, в определен ден всички сменят режима си на хранене … При това животът на човека не е бил толкова публичен – днес ползващите интернет са постоянно на показ. Лично при мен, например, когато пиша в блога си или в социалната мрежа, възниква проблем — аз се старая да бъда искрен, но все пак остава някакво усещане за показност, сякаш аз така искам да се покажа пред хората, така да изглеждам. Струва ми се, че при съвременния човек съществува това изкушението на лицемерието – не пряка лъжа, а някак тънка …
— Не мисля, че главното от изминалите времена се е променило много. Разбира се, ние понасяме огромни информационни товари и сме значително повече, отколкото са били нашите предци. Въвлечени в живота на света, ние можем да прекараме в тишина и уединение по-малко време, отколкото са прекарвали те. Но фундаменталната основа на човешкия живот в света е останала неизменна. Ние просто сме длъжни да следваме това, което ни е казал Господ: да отворим Евангелието и да действаме в съответствие с Неговите заповеди.
Как се създава църковна община?
— Другият проблем е, че се разпаднаха връзките в общността. Дори съвместната молитва – Литургията, се превърна в частно дело. Как да направим така, че хората да чувстват себе си като част от общността, като един от цялото?
— Това зависи от енорийския свещеник. Ако той е добър, ще има и активен енорийски живот, ще има християнско общение. За да достигне това, свещеникът трябва да се старае да живее като св. праведен Йоан Кронщадски, за да може неговото служение и неговото слово да събира хората.
Подходящи са и всички форми на енорийска дейност извън богослужението. Трапезата, пиенето на чай след службата – всичко това приближава свещеника до енориашите, създават се топли, човешки отношения, изгражда се доверие. Ако енорийският свещеник е и духовник за своите енориаши, по време на такива трапези може да беседва с тях за духовния живот (разбира се, не става дума за лични духовни въпроси, тук трябва да се намери време за разговор лице в лице). Много е лошо, когато свещеникът е недостъпен, тъй като той е пастир.
Проблемът е в това, че у нас храмовете са много големи, в това число и новите. В тях служат по няколко свещеника, идват много хора – как да има единство?! Старинните енорийски храмове са били много малки. Духовният отец е бил свещеникът, когото е познавала цялата енория и който е познавал цялата енория. Това е и основата за животът на църковната община.
Превод: Ренета Трифонова
Преводът е публикуван за първи път в „Задругата“
