Меню Затваряне

Размисли за Бога

Никола Владимиров
Никола Владимиров

Никола Владимиров

Много хора, когато чуят думата „Бог“ мислят, че разбират какво означава тя. Когато чуят за Бога, те си представят върховно същество, което живее високо в небесата, наблюдавайки всяко действие на всеки човек, гледайки с неодобрение техните дела на земята, след което хвърля непослушните в Ада, а послушните приветства в Рая. На тези хора трябва да им се каже, че това не е християнският Бог и никой от християните не вярва в него.

Преди няколко години бе публикуван речник1Jordan, Dictionary of Gods and Godesses., в който са събрани сведения за 2500 божества (разбира се, боговете, в които са вярвали и вярват хората, са значително по-голям брой). Целта на речника е не толкова да се даде точен брой на боговете, колкото да се достигне разбиране за божественото. Във всяка религия има различни богове2Трябва да се отбележи, че тук става на въпрос само за религиите, в които има някаква форма на божественост. и оттам идват различията между религиите, а именно различното им схващане за божественото. Относно божественото проф. Градев казва: „За едни то е изпълващо природата безлична свръхестествена сила, за други е идващият на среща с човека личен Бог“.3Владимир Градев.Това не е религия. Communitas. Още Епиктет заявява, че има различни възгледи за божественото: „За боговете едни казват, че няма божие начало , а други, че има , но че то е пасивно , без грижа и промисъл за големите небесни събития, но не и за случващото се на земята.“4Епиктет. Диатриби. Жанет 45. Извън определената религия понятието за Бог става субективно. Затова когато човек не се интересува от религията и отрича съществуването на Бог трябва да му се зададе следния въпрос: „В кой точно Бог не вярвате?“.

Всеки език има определена дума за Бог, която ни води към понятието за Него. Обаче думата за Бог е най-трудна за разбиране в речниците. Гръцката дума за Бог Θεός  първоначално е прилагателно, а след това в последствие се превръща в съществително. Тя буквално може да се преведе като „тук е бог“. Аристотел казва, че веднъж Хераклит е бил посетен от чужденци докато се е топлел край огнището в кухнята. Хераклит ги поканил с думите: „Влезте, тук също са боговете“. Следователно според древните елини божественото е това, което е тук и сега: опитът, чувството за божественото присъствие. Гръцките богове, както казва проф. Градев, са „теофании: надхвърлящи човека, но вплетени в природата, явяващи се в света сили, те определят и формират съществуването“.

В индоевропейските езици думата за Бог идва от корена div, deivo, който препраща към светлината, великолепието на деня, както и към отворения към светлината живот, както е писано в XXII глава на „Това не е религия“. Именно от този корен идват имената на ведическите богове: deva, deivos, dyaus, тоест блестящ, светъл, небесен. Дори името на гръцкия бог Зевс идва от същия корен, който по-късно на латински става deus. За разлика от човека, който е земен, роден от земята (латинската дума за човек е homo, която идва от humus, което ще рече земя), бог е противоположен, защото е небесен и светъл, отвъд човешката природа. Думата „Бог“ винаги ни кара да свържем божественото с небесното, невещественото, духовното, висшето, онова, което е противоположно на земното, вещественото, плътското, нисшето. В „Това не е религия“ се казва: „Хората възприемат небето над главите си като всевиждащо и всезнаещо, то съди техните дела, от него зависи случващото се на земята. Това е първото и най-разпространено свхващане за божественото: Бог се открива като небесен и светъл в шумерския Ан, в китайския Тиан, в тюрския Тенгри.“. Светите отци казват, че Бог е това, което човек не е. Той е онзи, Всевишният, святият. Задачата на религията е установяването на връзка именно с Бог. През цялата човешка история са възникнали най-различни вярвания и дефиниции относно божественото.

Бог може да изчезне от живота на хората по два начина. Според епикурейците боговете са ефирни същества, които живеят в блаженство между световете, не се мешат в човешките животи. Единственото нещо, което най-много биха направили за хората, е да пратят съновидение на някого. През времето на модерната епоха хората започват отново да възприемат подобно учение за Бог, а това учение е именно деизмът, който възниква през XVII в. в Англия, където трае повече от 150 г. Според деизма Бог е абстрактен, лишен от личност създател на природните закони и като часовникар създава техния механизъм, но без да се намесва след това в света. Бог щом е всевишен и отвъд човешкия живот, следователно хората за Бог са както са за нас бактериите – толкова дребни и незабележими, че ги смятаме за по-нисши от нас. Той е далечен, отсъстващ в човешките животи и света, тъй като те нямат значение за него. Човешката съдба по никакъв начин не го интересува. Тази представа за Бога, разбира се, по-късно води до атеизма.

Вторият начин е когато Бог до такава степен бъде схванат като иманентен, че накрая не се прави разлика между природа и Бог. Йерофаничното не се разграничава от профанното, защото профанното се слива с йерофаничното. Цялото битие става свято, защото всичко съществуващо е божествено. Думите на Спиноза „Бог или иначе казано природата“ 5Спиноза. Етика. Иток-Запад. са най-прости, но и най-точни за обяснението на пантеизма. Именно това е учението на пантеизма – схващането, че Бог съвпада с абсолютно всичко в битието. Понятието за пантеизъм идва от гръцките думи πάν (всичко) и Θεός (Бог). „Бог е всичко и всичко е Бог“ казват пантеистите. Действително пантеизмът приема, че дори противоположни неща реално са измерения на бога и в крайна сметка няма нещо, което е лошо или добро, всичко се събира до едно пълно съвършенство, което е просто блаженство – чисто съществуване и нищо повече. Това не може да бъде разбрано от хората, затова и не се опитват да го обяснят. От тази гледна точка богът не страда, а просто съществува във всички възможни начини на съществуване – един от които ние наричаме страдание. Обаче в хиндуизма се разбира, че никой не може да се асоциира с такъв бог, заради което и започва да се разделя религията на по-малки божества, които са израз на единствения бог, който единствен бог сме всички.

Разбира се, това е един от проблемите на пантеизма, а именно че реално абсолютно всичко може да бъде обяснено така, без да имаме истинска причина да мислим, че е така – просто го приемаме за даденост. Не е въпрос на разумните да го разберат, а просто да го приемат. С други думи: пантеизмът обяснява всичко, без реално да обяснява каквото и да било. Също така, ако всяко нещо е бог, нищо не е бог. Пантеизмът в същността си се доближава до атеизма. Ако всички сме богове, то със същата сила можем да наричаме себе си и просто хора, което не променя поведението ни в света. В същността си пантеизмът не позволява познаване на бога, защото няма нищо за познаване.

От казаното следва да заключим, че „Бог“ е обширно понятие, поради което не може да се даде точно определение извън съответната религия, затова и Йозеф Рацингер, познат като папа Бенедикт XVI, казва: „Бог винаги е безкрайност по-голям от всички наши понятия и всички наши образи и имена“.6Йозеф Рацингер. Въведение в християнството. Communitas.В своя диалог „Хармид“7Платон. Диалози. Наука и изкуство. 1979 г. Платон изследва следния въпрос: „Какво е разумност?“. В диалога се дават най-различни определения за това що е разумност, но всички те се провалят в опита си да обяснят разумността. Накрая Сократ заключава, че въпреки неспособността на хората да дефинират разумността, поради някаква причина излиза, че хората все пак знаем това, което се оказва, че не знаем. По същия начин не можем да дадем точна дефиниция за истината, святото, красивото, религията, любовта, но все пак вътрешно, в душата си, знаем какви са значенията на тези понятия. Според Платон често се случва да не можем да изразим словесно най-важните за нас неща. Определението е невъзможно не защото тези думи са лишени от смисъл и разумност, но понеже думите „изразяват идеи, които са отвъд границите на понятията“.8Невъзможността за дефинирането на понятия като „разумност, любов, красота“  е разгледано в III глава на „Това не е религия“.  В нея авторът заключава: „Те са , значи, свръхрационални, отвъд обхвата на мислите и думите и не могат да бъдат постигнати единствено аналитично, по пътя на разума само.“ Същото се отнася и за Бога. Щом е толкова непосилно за хората да се дефинира разумността, истината, любовта и прочие, то колко непосилно е да се определи що е Бог?

Но защо хората знаем какво е истина и разумност, но не и Бог? Това е така, защото хората имат опит с останалите думи, за разлика от Бог. Човек постоянно се сблъсква с истината и разума, красивото, но с Бог е по-различно. Затова по необходимост Бог ни се е открил чрез своя Син, Иисус Христос (за когото ще стане дума малко по-напред), за да може да опознаем Бог и да знаем кой е и какъв е. Без богооткровение можем да стигнем рационално до това, че Бог е действително съществуващ (както ще споменем по-напред), но е неспособно за човешкия разум да опознае Божия характер и същността му.Но ето, някои ще кажат че не само в християнството има богооткровение, но и в исляма, индуизма и т.н. Тогава как да сме сигурни, че християнският Бог е истински, а не някой друг?

Какъв е Бог?

Християните вярваме в един Бог, който е безначален, несътворен, нероден, нетленен, безсмъртен, вечен, безкраен, неописуем, неограничен, могъщ, безтелесен, непрехождащ, неизменен, невидим, светлина, трансцедентен, отвъд времето и пространството, необятен, притежаващ цялата пълнота на безкрайния живот9Т.е. симултантност на всички модификации на съществуващото, максимална събраност на битието., както е писано в осма глава на „Точно изложение на православната вяра“. Бог е субстанциално съществуващото10Субстанциално съществуващото е неродено и неизменящо се, събрано в едно вечно „сега“ тоталност, както е писано в Платоновия Парменид., затова е и вечен. Бог по необходимост трябва да е нематериален, защото съответства на неизменното. Материалните неща са подложени на някаква промяна, защото материята е онова, което постоянно „тече“, както казва и Аристотел в „Метафизика“.

Бог е съвършеното битие, което е създало частичното битие. Бог трябва да е трансцедентен, отвъд битието. Свети Тома от Аквино твърди, че Бог е свръхбитие, което е отвъд самото битие, създател на частичното битие, докато при майстер Екхарт Бог11Майстер Екхарт. Проповеди и трактати. София, УИ „Св. Климент Охридски“. 1995. не може да се каже, че е битие, защото Бог е онова, което е повече от най-великото битие. Ако е повече от съвършеното битие, то какво е битието отвъд съвършеното битие? Бог наистина Е, но Той не е нищо от всичко, което съществува.12Някои биха се объркали тука. Искам да кажа, че нищо в творението не е подобно на Бога, затова и Бог не е нищо от това , което съществува – няма нищо общо с което и да е битие. Бог е начало на битието, но Той сам не е битие. Как тогава въобще знаем кой е Бог и че съществува? В съществуването на Бог се убеждаваме на първо място, разглеждайки мирозданието: “Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията.” (Римл. 1:20).

Отец Станислав Тишкевич в своя кратък катехизис казва: „Съзнавайки, че ние не можем сами себе си да създадем, и наблюдавайки небето, земята и всички одушевени и неодушевени твари, тяхното удивително количество, разнообразие, красота, благоустройство и целесъобразност, ние заключаваме, че съществува Върховно Същество, безкрайно съвършена Първопричина, премъдър Творец и Владика на всичко съществуващо“. 13Вж. Una fildes. Краткий катехизис.

Също така, когато човек върши добро, съвестта го радва; когато пък се предава на грехове и страсти той усеща объркване, страх, разкаяние. Това показва, че моралът не е субективен и следователно има върховно и правосъдещо Същество, защото без Бог моралът би бил субективен, илюзорен, фалшив, а не обективен. Това същество е именно Бог.

Освен това не е известно нито едно човешко общество без религия. Още гръцкият историк Херодот посочва, че няма нито едно племе или народ и държава, които да са без някаква форма на религия. 14Херодот, История, София, Издателство на НБУ, 2010. B Древността този консенсус се е считал за най-убедителното доказателство за съществуването на боговете, както отбелязва проф. Владимир Градев в „Това не е религия“. Това посочва, че природата на човека е религиозна. Психологът Карл Юнг в своята книга „Архетиповете на колективното несъзнавано“15Карл Юнг. Архетиповете на колективното несъзнавано. Lege Artis. казва, че човекът е homo religiosus, което ще рече, че самата психика на човека е религиозна, която борави с архетипове. Религиозността остава в сила и в епохата на модерността. Макар и често невидима, продължава да е все така влиятелна, защото „едно общество от атеисти незабавно създава своя религия“ отбелязва Балзак.16Balzac, Le Catechisme social. Пример за това безсъмнение е комунистическата идеология, както показва руският философ Николай Бердяев със своето твърдение, че атеизмът не е рационализъм, а друг вид религиозно убеждение.17Николай Бердяев. Извори и смисъл на руския комунизъм.Христо Ботев. 1994.

Професор Градев във втората глава на своята книга казва: „Човечеството носи в своите културни, социални и психични хромозоми особен религиозен код и не случайно антропологията, социологията, психологията и психоанализата започват още с възникването си да изследват религиозния феномен. И без преувеличение може да се каже, че homo religiosus е една от най-сигурните дефиниции на човека“. Също така Карън Армстронг в „Историята на Бог“ казва: „Наистина има основания да се твърди, че homo sapiens е и homo religiosus”. Мнозина изследователи на религията са търсили отговора как възниква идеята за божественото в човешката култура. След като възниква теорията на Дарвин за произход на видовете мнозина учени, които биват повлияни от еволюционната теория, заявяват, че първобитната култура е била лишена от божества, говорейки за нейния период като дълъг, предбожествен, предрелигиозен период. Според тях вярата в Бог е била предшествена от вярата в мана – тайнствена, действена свръхестествена сила, както и от анимизма, където се вярва в съществуването на духове, които са обвързани с нашия свят.

Но Мирча Елиаде в своя трактат по история на религиите, както вече споменахме по-рано, казва: „понятието мана, макар и да се среща извън Меланезия, не е универсално, а следователно едва ли е възможно да смятаме, че то представлява първоначален етап на всяка религия. Представата за маната като за безлична сила е погрешно.“, както и: „Далеч не във всички религии срещаме мана и дори там, където тя наистина присъства, не може да се смята нито за единствената, нито за най-древната форма на религия.“ Хогбин, в своята книга „Мана“ казва: „Маната…не е универсална, а следователно да се приема за основа, върху която може да бъде построена общата теория на религиите, е не просто невярно, а дълбоко погрешно“; „Представата за маната като за безлична магическа сила е напълно неоснователна. И да се строи върху този фундамент теория за някакъв си дорелигиозен етап на историята (когато уж господствала само и изключително магията) ще бъде груба грешка. Впрочем подобна теория се опровергава и от обстоятелстото, че не всички народи ( и главно – не всички първобитни народи) имат представата за маната, както и от факта, че магията – макар в една или друга степен да се среща навсякъде – винаги присъства само в ролята на допълнение към религията. Нещо повече: далеч не навсякъде в духовния живот на „примитивните“ общества преобладава именно магията, докато в по-развитите общества тя нерядко достига господстващо положение“.18Елиаде, Мирча. „Трактат по история на религиите“. София. Изток-запад. 2012. стр. 19.

Следователно е немислимо да се допусне, че маната и анимизмът са началото на човешката религиозност, камо ли да се каже че съзнанието на човека е еволюирало от религиозно към атеистично. Културата и религията и в най-ранната си форма са били комплексни. В края на XIX в. Ендрю Ланг отхвърля прилагането на еволюционната теория в историята на религиите, като казва че дори и в най-първобитните племена е присъствала вярата във върховно същество, от което зависи цялото битие.19The Making of Religion. Както се спомена по-рано, това същество винаги се е свързвало с небето, а небето е символ на трансцедентността, всезнанието и всемогъществото.

Познанието за Бога

Познанието за това, че Бог съществува е известно само по себе си. Известно само по себе си е познанието, което ни е вътрешноприсъщо по природа. С това твърдение е съгласен и св. Йоан Дамаскин като казва: „на всички люде е вътрешноприсъщо познанието за съществуването на Бога“. Известно от само себе си се нарича и онова, което се познава тутакси, когато бъдат познати термините, а това Аристотел приписва на първите принципи на доказателството, както пише в първа книга на „Втора аналитика“. Поради тази причина св. Тома от Аквино пише във втори въпрос от „Сума на теологията“: „защото като се знае какво е цяло и какво – част, със самото това вече се знае, че всяко цяло е по-голямо от своята част. А като се разбере какво означава названието „Бог“, тутакси се разбира, че Бог съществува“.

Бог наистина е по-голям от онова що може да бъде мислено, а онова, което е само в интелекта, е това, което е и в действителността, и в интелекта. А ако се приеме, че Бог се съдържа в интелекта, то тогава би трябвало да следва, че Бог съществува и в действителност. А че има неща известни сами по себе си е безспорно, защото кой разумен човек би приел, че не съществува истина? Фактът, че истината съществува, е известен от само себе си, както твърди и св. Тома: „понеже който отрича, че тя съществува, тъй като ако истината не съществуваше, щеше да е истина, че истината не съществува“. А християните вярваме, че Бог е и истината, съгласно с казаното в Йоан 14:6: „Аз съм пътят и истината и живота“. Затова е редно да се приеме, че Бог съществува.

Също така всяко естествено или вродено желание съответства на някакво обективно състояние на нещата, което го изпълнява. Например гладът съответства на храната, а жаждата на пиенето. Всеки човек притежава в себе си естествено вродено желание за съвършено удовлетворение, съвършен мир и радост. Нищо на света не може да изпълни тези желания. Следователно вроденото желание за тези неща трябва да съответства на някаква обективна свръхестествена реалност, което я изпълва изцяло. Именно тази свръхестествена реалност хората наричат Бог. Макар че този аргумент често бива отхвърлян от критиците, казвайки неща от вида на „Ами виж, желанието за нещо не значи, че е реалистично възможно, защото мога да искам да имам милиони, но това не ме прави милионер. Мога да искам да летя като супермен, но това не значи че мога да летя като него.“ Може да се каже, че отвхърлянето на аргумента идва от влиянието на Фойербах и Фройд. Нека се върнем в началото на XIX в. по времето на бащата на атеизма като пълно отрицание на Бог Лудвиг Фойербах, който казва че религията е жалко предприятие за поддържане на човешките фантазии и желания. Фройд също ползва подобен аргумент, казвайки че хората сме заблудени от детинските фантазии за Бог, защото искаме справедливост, щастие и мир, но светът не може да ни го даде и затова сме създали религията и идеята за Бог.

Именно затова Фойербах и Фройд казват, че е време да пораснем, да се събудим от тези инфантилни фантазии и просто да си водим живота. Тези възгледи са проникнали масово в съвременната култура. Именно поради тази причина аргументът за желание бива отхвърлен от атеистите, сещайки се за думите на Фройд и Фойербах. Но дали е възможно да се покаже аргументът като разумен днешно време? Аргументът зависи от разликата между два вида желания. Първото е естественото, което е вродено в нас докато другото е, така да се каже, изкуственото, психологически измисленото, ако може така да се нарече. Например аз мога да имам желание за най-новия модел спортен автомобил. Такова желание не е естествено вродено, а изкуствено поставено от някоя рекламна кампания за автомобили. Мога да желая нов елегантен костюм, виждайки някой влиятелен човек да го носи. А мога да кажа и като критиците, че искам да летя като супермен. Именно тези желания не са естествено вродени, а са изкуствени, психологически измислени, което означава че не доказват нищо за обекта си. В някои случаи обаче обектът съществува, поради което имам желание да притежавам нов кюстим, нова кола и пр. Но в други случаи обектът не съществува. Но нека се върнем към естествените, вродените желания. Аз копнея за храна. Дали този копнеж доказва, че храната съществува?

Именно гладът доказва съществуването на храната, както жаждата доказва, че съществува питието. Копнежът за знание е вроден в човека, но този копнеж доказва ли, че наистина има истина? Безспорно и това е така. Но тук възниква въпросът „Защо?“. Това е така, защото самият орган на копнежа участва в неговото осъществяване. Това, което имам  предвид, е че стомахът и цялото устройство, което причинява глада, е създаден за храна. Стомахът е немислим без храната. Самата идея за стомаха и глада са немислими, ако храната не съществува. Същото се отнася и за жаждата и ума. Умът притежава копнеж към истината. Той е ориентиран и дори сега участва в истината и я търси. Ето защо вродените и естествените желания доказват съществуването на тяхната обективна съотносителност. И тук въпросът става „какъв вид желание е копнежът за Бог?“ Това е копнеж за безусловното, защото не е желание за определено добро или конкретна истина или определена красота, а за крайна, неограничена истина, доброта и красота. Това е копнеж за тези качества в тяхната правилно безусловна форма.

Това показва, че Фойербах и Фройд не могат да бъдат прави, защото безусловното само по себе си не може да бъде ограничено просто до субективното. В момента, в който кажа, че е просто субективно, то аз казвам че не е безусловно. Следователно аргументът на Фойербах и Фройд не може да се получи по отношение на желанието за безусловното. Този копнеж дори сега участва в безусловната реалност, която търси. Гладът за Бог наистина доказва, че Бог съществува, както гладът за храна доказва, че храната съществува. Именно затова както човек изпитва жажда за вода и нужда от храна, така и човек изпитва жажда за Бог – именно защото водата, храната и Бог са нещо действително съществуващи.

Онова, що съществува, може да е известно само на себе си, но не и на нас, както и известно само по себе си на нас. Известно само на себе си са числата, защото макар числата да не могат да се видят в битието, нито и да се усетят сетивно, чрез разума можем да разберем, че числата са истина. Числата са сред най-силните доказателства за съществуването на трансцедентното. Без числата не бихме могли да строим. Те присъстват в битието, но не може да се открият в него. И така, ако на някои не им е известно защо има числа, то това знание би било известно само на себе си, но няма да е известно на ония, които не разбират числата. Затова някои неща са общоразбираеми и сами на себе си известни само на мъдрите. Следователно Бог съществува. Но понеже не знаем какво представлява Бог, то на нас ни е неизвестно само по себе си. Затова сме принудени да го доказваме чрез неща, които са ни по-добре познати, а именно чрез следствията. Повечето хора казват, че Бог не съществува, защото ако е безкрайно благото, то тогава не би имало зло.

Но тъй като в света е налично злото следователно според тях Бог не съществува. Защото, ако Бог съществуваше, нямаше да може да бъде открито зло. Освен това според тях природните създания се въвеждат към един принцип, какъвто е природата, а намеренията се възвеждат към друг принцип, какъвто е човешкият разум, което би означавало, че можем да допуснем, че Бог не съществува. Такова допускане е, разбира се, погрешно. В „Енхиридон“ св. Августин казва следното: „Понеже Бог е във висша степен благ, той по никой начин не би допуснал някакво зло в делата си, щом е дотолкова всемогъщ и благ, че и от злото да стори добро“. Злото съществува не заради Бог, а заради свободната воля, с която ни е дарил. Бог е благ и добър, което означава, че ако решим да сме далеч от Бога, следователно се отделяме от неговата благодат и ние започваме да подлежим на тление, цялата ни природа се разпада, поради което вършим и обратно на Божията воля, а именно зло.

Според Рене Декарт съществуването на Бога е също толкова логично и саморазбиращо се, както са математическите истини. В своето Пето размишление той пише, че концепцията за съвършено същество, на което му липсва съществуване, е като да си представиш триъгълник, сборът от чийто вътрешни ъгли не е 180 градуса (той е държал много на схващането за вродените идеи, пример за които са законите на математиката). И тъй, понеже имаме идеята за върховно съвършено същество, трябва да заключим, че то съществува.

Гръцкият философ Аристотел в своята книга „Физика“ привежда аргумента за движението, което св. Тома Аквински развива хилядолетие по-късно. Св. Тома излага пет философски аргумента за съществуването на Бога, които са известни като петте пътя. Първият гласи следното: Всяко нещо, което се движи, бива задвижвано от друго. Сетивата ни и съвременната наука са категорични, че има движение. Всяко движено бива задвижвано от друго. А това нещо, което задвижва, но не се движи, е Бог, който е неподвижно движещото. Движението не е нищо друго освен привеждане на нещо от възможност в действителност, което е нещо способно единствено на нещо съществуващо. По необходимост трябва да има неподвижно движещо, в противен случай бихме отишли до безкрайност, защото в такъв случай не би имало първодвигател, както и следващи двигатели, защото ако няма първодвижещо нещо, то това движещо не би могло да придаде движение на други неща, което означава, че без първодвижещото те не биха съществували.

Вторият аргумент гласи, че не е възможно дадено нещо да е действуваща причина на самото себе си, тъй като то би съществувало преди себе си, а такава мисъл би била абсурдна. Древногръцкият философ Левкип казва: „Никога не възниква нещо без причина. Всичко си има определено основание и става по необходимост“.20Диоген Лаерций. Животът на философията. Планета 3.

Затова не може да съществува материя от само себе си. Атеистите поради тази причина казват, че материята е вечносъществуваща. Обаче не е възможно и редът на действуващите причини да отива в безкрайност. Защото в реда на действуващите причини първият член е причина за средния, а средният  – причина за крайния. Без причина няма и следствие. При безкрайността не би имало първа действуваща причина. Борбата между атиезма и теизма се върти около това – дали материята е вечна, или Бог я е създал. Дори и да предположим, че материята е вечна, то тя не би могла да приведе цели галактики и планети, структурирани по невероятно точен начин, защото тя би се нуждаела от разум, за да стори такова нещо. Но понеже материята не е разумна, то тя не би могла и да породи на случаен принцип цели галактики, както и цяла планета, изпълнена с разнообразен живот, сътворени по такъв начин, че всеки орган да има определена функция. Тук можем да се съгласим с думите на немския философ Готфрид Лайбниц, който казва: „Защо има нещо, а не нищо? Последното основание на нещата се намира в една субстанция, която е необходима.(…) Същество, което има основанията на своето си съществуване в самото себе си“. 21Вж. The philosophical works of Leibnitz.

Философът Ричард Суинбърн пък казва: “Има доста голяма вероятност, че ако има Бог, той ще направи нещо със съвършенството и сложността на една Вселена. Много малко вероятно е една Вселена да съществува безпричинно, по-скоро е вероятно един Бог да съществува безпричинно. Съществуването на Вселената… може да се направи разбираемо, ако предположим, че тя е предизвикана от Бог”. Антропологичният принцип свидетелства, че за възникването на нашия свят е необходимо за материята да притежава редица базисни качества. Нека да допуснем, че са възможни безкраен брой качества, то тогава това би означавало, че вероятността материята да е с точно необходимите от тях е математически нулева. Освен това, ако материята притежава безброй качества, то някои от тях ще бъдат излишни и биха могли да нарушат равновесието в атомите. От което следва, че те трябва да бъдат превърнати в нищо. А ако материята не притежава някое качество, което е безусловно необходимо за нейното структуриране и функциониране, то тогава би се наложило то да бъде сътворено от нищо. Затова трябва да допуснем, че материята е била сътворена от нищото с нужните и качества. А сътворението от нищо подлежи само на Бог.22Много атеисти заявяват, че Бог не е всемогъщ, защото няма как да наруши законите на логиката. Според тях, ако поставим въпроса „може ли Бог да създаде камък, който да не може да повдигне?“, би се получило така, че и при двата отговора Бог не е всесилен. Но Бог може да постави камък върху главата на човек и да рече, че няма да го премести от главата му вовеки. В такъв случай Бог, който е поставил камъка, ще може и да го повдигне, премести, но и „няма“ да може, тъй като Бог никога не нарушава думата Си. Това е относително решение на проблема, защото за абсолютното би трябвало да бъдат изпълнени едновременно две напълно противоречащи си условия. Изискването е да бъдат нарушени законите на формалната логика, според които не е възможно две противоположни съждения (дали Бог може или не може да премести камъка) в едно и също време и отношение да бъдат истинни. Има обаче някои неща, които Бог може, но не може да извърши. затова може би по-скоро можем да кажем, че Бог не може да лъже, защото това е логическа безсмислица, но може да заблуждава – все пак обаче не иска да го прави. Лъжата по дефиниция е нещо обратно на Бога или по-скоро – несъществуване на истината.Разликата между лъжа и заблуда е, че някой може да се заблуди от истината. Затова и впрочем по-сериозният проблем е заблудата. Сатана не е просто “баща на лъжата”, а “баща на заблудата”, защото ползва истина, за да те заблуди, както се опитва да прави с Иисус в пустинята. Следователно трябва да допуснем, че материята по необходимост трябва да е била приведена в битие от всемогъщ, съзнателен Творец, а не поради чиста случайност.  

Според третия аргумент в света има неща, които могат да съществуват или да не съществуват. От абсолютното несъществуване не би могло да се премине към съществуване, защото този преход се осъществява само чрез нещо съществуващо. Съществуващото може да има своята необходимост или от себе си, или от нещо друго. Ако е второто и тук редът на необходимо съществуващите неща не може да отива в безкрайността. Следователно е нужно да допуснем съществуването на нещо необходимо само по себе си, което именно е първопричината за всички останали необходими неща, а именно Бог.

Според четвъртия аргумент в съществуващите неща е установима разлика по степен. Например можем да определим дадено нещо като повече или по-малко топло, като повече или по-малко съвършено и т.н. Но „повече“ и „по-малко“ може да има единствено там, където характеризираните по този начин неща отстоят на различно разстояние от една абсолютна мяра, която съдържа въпросното качество в съвършенство. Необходимо е следователно да допуснем реалността на нещо най-добро, най-истинно, най-възвишено, а значи и безусловно съществуващо – и това превъзходно битие е Бог.

Петият аргумент гласи, че неразумните твари действат според някаква цел. В сходни ситуации те постъпват винаги по един и същ или почти по един и същ начин, като техните действия почти винаги са насочени към най-доброто за тях. Но целенасочеността на дадено действие предполага някакво предварително целеполагане, което несъмнено не може да бъде дело на лишени от разум и знания същества. Следователно по необходимост трябва да допуснем наличието на разумно същество, което задава целта на съществуването – именно Бог.

В своя втория си том на „Историко-философски изследвания“ проф. Цочо Бояджиев казва следното за петте пътя: „Петте пътя ни отвеждат единствено до знанието за това, че Бог съществува. Що се отнася до Божията същност, то тя може да бъде постигната или чрез чисто апофатични изказвания (Бог е нетелесен, несъставен, неподвластен на времето), или чрез т.нар. аналогични понятия“.

Обаче трябва да се отбележи, че макар изложените аргументи да са логични, те остават доказателство само и единствено в сферата на философията. Досега никой не се е опитвал да включи и науката в доказателството за Бог. Обаче през 2017 беше публикувана книгата на биолога и богослов Валентин Велчев, наречена „Великият Дизайнер“. В своята книга авторът оборва чрез научни доказателства тезите изложени от Хокинг и Молодинов в тяхната книга „Великият дизайн“, както и съвременните еволюционисти, които твърдят, че вселената може да се създаде без да е необходим Бог, като използват за своя основа еволюционната теория, при която възникването на битието може да се случи без намесата на Бог, а изцяло на случаен принцип. Валентин Велчев оборва тези твърдения, като използва не само логиката, но и математиката както и емпиричната проверка при доказването на Бог. През XX в. Ричард Суинбърн написва три книги за непротиворечивостта на теистичната вяра, която е принос към теологията. 23Става дума за следните книги: „Непротиворечивостта на теизма“; „Съществуването на Бога“ и „Вяра и разум“. Според него никой от философските аргументи поотделно не потвърждава съществуването на Бога, но ако ги съберем и добавим към тях реда във Вселената и природата, религиозния опит, чудесата, наличието на високо развит човешки интелект и т.н. , християнската вяра в Бог става по-вероятна от неговото отрицание.

Именно това успява да направи авторът на „Великият дизайнер“. Той успява да създаде теорема за съществуването на Бога, която развива в първата част от своята книга. Според нея излиза, че дори световете да са брезкрайност на степен безкрайност ∞, а те не може да са повече24Велчев казва следното: „За едно от най-големите числа, използвани до момента в строгите математически доказателства се счита числото на Греъм. Веднага обаче можем да получим по-голямо число от него, като прибавим единица. Някой може да възрази, че ако към ∞ прибавим 1, също ще получим по-голямо число. Но това не е така по простата причина, че безкрайността в основата и безкрайността в степенния показател нарастват неограничено, т.е. обхващат и изпреварват каквото и да е било прибавяне на числа. В такъв случай спокойно можем да заявим, че величината ∞ е най-голямото число“., пак не се оформя каквато и да било вероятност да възникне подреден и устойчив свят, или поне от същия тип вселена като нашата, тоест с материя, пространство и време. Авторът в доказателството си по-нататък пише: „От факта, че този свят, който е подреден и устойчив, съществува, следва, че няма как той да се е появил случайно“. Също така в увода на книгата си той отбелязва, че единствено разумът е способен да създава неща, чиято вероятност за поява е едно върху безкрайност на някаква степен, което представлява и „демаркационната линия между него и слепия случай“ според думите му. Според теоремата не е възможно случайно да се появи и високоорганизирана структура като носител на разума (пример за това е известният „мозък на Болцман“). Следователно разумът може да съществува независимо от каквато и да било материална конструкция. Едно от следствията на теоремата е, че Бог може да сътвори безкрайно количество от подредени и устойчиви светове и нито един от тях не може да се образува случайно.

От това следва, че Бог не е идентичен с материята, от което следва, че Бог е трансцедентен, извън и независим от пространствено-времевия континуум. Обаче според създателя на теоремата изниква въпроса дали изчисленията от посочената теорема не се отнасят и за Бог, което би означавало, че Бог не би могъл да възникне случайно или да съществува вечно. На този въпрос авторът казва следното: „За решението на това затруднение спомагат две обствоятелства: а) Бог е трансцедентен, т.е. непознаваем в Себе Си и напълно различен от каквато и да била материя. По такъв начин теоремата става неприложима към Бога. б) Нещата в случая са асиметрични – светът не е необходим за съществуването на Бога, но Бог е безусловно необходим за битието на света“. Следователно, ако теоремата се отнася и за Бог, доказвайки, че няма Бог, тогава би трябвало да няма абсолютно нищо. Фактът, че нашият свят съществува и е подреден и устойчив доказва, че по необходимост съществува Бог. От теоремата се разбира, че материята не може да бъде първична, защото за нея е неспособно да се организира в нашия свят.

Освен това по-горе споменахме, че материята не може да е вечна, понеже математически е невъзможно да притежава единствено необходимите качества. Затова първичен остава само и единствено Бог. Някои обаче биха възразили, че авторът на „Великият дизайнер“ не би имал право да говори за научно доказателство за съществуването на Бог, защото науката се доверява само на емпирично проверими факти, а понеже Бог е трансцедентен, не би могло да се установи неговото наличие по пряк път. Обаче оксфордският професор по физико-химия Питър Аткинс в книгата си „Десет големи идеи на науката“ казва, че науката ще трябва да промени своя критерий за приемливост. Изказването му е свързано с кварките25Кварки в ядрената физика се наричат вид елементарни частици, считани засега за неделими или „най-елементарни“. Кварките се комбинират, за да образуват съставни частици, наречени адрони, най-стабилните от които са протоните и неутроните, компоненти на атомните ядра.[1] Те никога не се наблюдават директно, нито се откриват изолирано; могат да бъдат открити само в рамките на адроните, които включват бариони (като например протоните и неутроните) и мезони., тъй като нито един от тях никога не е бил наблюдаван отделно. Учените въпреки това са все по-уверени в тяхното съществуване, защото при кварките имаме верификация чрез следствия, а не чрез експерименти, верификация по косвени доказателства, а не въз основа на пряк опит.

От казаното дотук трябва да заключим, че ако няма Бог, който да нарежда вселената, то не бихме имали никакво основание, че науката е вярна. Това се нарича проблем на индукцията и според Хюм излиза, че реално науката ни казва нещо като „можем да очакваме Х обстоятелства от Х обстоятелства“. Но реално човек не би имал причина да смята, че това е така. Всички вътрешно вярваме, че вселената следва някакви закони, които я правят познаваема и повтаряема. Това е напълно логично, ако допуснем, че има Бог. Ако няма Бог и всичко подлежи на случайност, то тогава не бихме имали основание да смятаме, че като хвърлим монета ще падне ези или тура, защото монетата би могла да се превърне във пеперуда. Много атеисти твърдят, че науката подкопава Бог, но за да “опровергава” Бог, тогава цялата наука трябва да се базира на някакви предефинирани процеси. В интерес на истината философът Франсис Бейкън е осъзнал точно това: ако има Бог, всичко около нас има логична причино-следствена връзка и можем да очакваме, че вселената е познаваема и има правила, които следва.

По този начин излиза, че науката е рационална само при наличието на наредител. Обаче много от съвременните атеисти заявяват, че вселената ни не е съвършена, а че е сравнително хаотична и безредна. Но нека да видят какво мисли физикът Пол Дейвис. В своята книга „Какво се е случило преди Големия взрив?“ той казва следното: „Науката се базира на схващането, че вселената е напълно рационална и логична. Атеистите твърдят, че законите (природните) съществуват без причина и вселената е изцяло абсурдна. Като учен, аз не мога да приема това. Трябва да има някаква неизменна рационална основа, на която е изградена логичната подреденост на вселената“. От това следва да заявим, че най-убедителното доказателство за Бога е чрез следствията когато се обединят с философските доказателства.

И така, като заключение трябва да кажем, че Бог е нещо различно от битието и затова е непознат, защото е отвъд него. Блажени Августин казва: „Седя на прага и гледам към звездите и ги питам дали те са моя Бог, а те ми отговарят, че не са и да търся по-нагоре. Питам и звездите над тях, отговаряйки ми със същото“. Всяко нещо свидетелства, че има нещо над нас. Св. Августин казва и следното: „Щом си представиш Бог, то знай тогава, че това не е той. Той е повече от всичко, което може да се помисли“. Св. Тома казва, че неверниците, когато критикуват Бог, то те първо трябва да обяснят какво е „Бог”, защото някой може да не разбира, че то обозначава нещо, което е по-голямо от което не може да бъде мислено. Но дори и да разбира споменатото, а именно нещо по-голямо, от което не може да бъде мислено, от това не следва, че той разбира, че Бог съществува в природата на нещата, а не само в интелекта. Това, че Бог съществува и в действителността не може и да бъде доказано, ако не се предположи, че в действителността съществува нещо, по-голямо от което не може да бъде мислено, а отхвърлящите съществуването на Бога не правят такова допускане.

Затова по необходимост Бог е над ума, поради което е отвъд него. Бог е Docta Ignorantia.26 „Научено незнание“ (лат. ез). Бог е над ума, защото е отвъд ума. Следователно не можем да спекулираме върху същността на Бога, защото единствено чез Божие откровение можем да разберем за същността на Бог. Тогава как може да се заяви, че Бог не може да е три ипостасен, както твърдят мюсюлманите и свидетелите на Йехова?


  • 1
    Jordan, Dictionary of Gods and Godesses.
  • 2
    Трябва да се отбележи, че тук става на въпрос само за религиите, в които има някаква форма на божественост.
  • 3
    Владимир Градев.Това не е религия. Communitas.
  • 4
    Епиктет. Диатриби. Жанет 45.
  • 5
    Спиноза. Етика. Иток-Запад.
  • 6
    Йозеф Рацингер. Въведение в християнството. Communitas.
  • 7
    Платон. Диалози. Наука и изкуство. 1979 г.
  • 8
    Невъзможността за дефинирането на понятия като „разумност, любов, красота“  е разгледано в III глава на „Това не е религия“.  В нея авторът заключава: „Те са , значи, свръхрационални, отвъд обхвата на мислите и думите и не могат да бъдат постигнати единствено аналитично, по пътя на разума само.“
  • 9
    Т.е. симултантност на всички модификации на съществуващото, максимална събраност на битието.
  • 10
    Субстанциално съществуващото е неродено и неизменящо се, събрано в едно вечно „сега“ тоталност, както е писано в Платоновия Парменид.
  • 11
    Майстер Екхарт. Проповеди и трактати. София, УИ „Св. Климент Охридски“. 1995.
  • 12
    Някои биха се объркали тука. Искам да кажа, че нищо в творението не е подобно на Бога, затова и Бог не е нищо от това , което съществува – няма нищо общо с което и да е битие.
  • 13
  • 14
    Херодот, История, София, Издателство на НБУ, 2010.
  • 15
    Карл Юнг. Архетиповете на колективното несъзнавано. Lege Artis.
  • 16
    Balzac, Le Catechisme social.
  • 17
    Николай Бердяев. Извори и смисъл на руския комунизъм.Христо Ботев. 1994.
  • 18
    Елиаде, Мирча. „Трактат по история на религиите“. София. Изток-запад. 2012. стр. 19.
  • 19
  • 20
    Диоген Лаерций. Животът на философията. Планета 3.
  • 21
  • 22
    Много атеисти заявяват, че Бог не е всемогъщ, защото няма как да наруши законите на логиката. Според тях, ако поставим въпроса „може ли Бог да създаде камък, който да не може да повдигне?“, би се получило така, че и при двата отговора Бог не е всесилен. Но Бог може да постави камък върху главата на човек и да рече, че няма да го премести от главата му вовеки. В такъв случай Бог, който е поставил камъка, ще може и да го повдигне, премести, но и „няма“ да може, тъй като Бог никога не нарушава думата Си. Това е относително решение на проблема, защото за абсолютното би трябвало да бъдат изпълнени едновременно две напълно противоречащи си условия. Изискването е да бъдат нарушени законите на формалната логика, според които не е възможно две противоположни съждения (дали Бог може или не може да премести камъка) в едно и също време и отношение да бъдат истинни. Има обаче някои неща, които Бог може, но не може да извърши. затова може би по-скоро можем да кажем, че Бог не може да лъже, защото това е логическа безсмислица, но може да заблуждава – все пак обаче не иска да го прави. Лъжата по дефиниция е нещо обратно на Бога или по-скоро – несъществуване на истината.Разликата между лъжа и заблуда е, че някой може да се заблуди от истината. Затова и впрочем по-сериозният проблем е заблудата. Сатана не е просто “баща на лъжата”, а “баща на заблудата”, защото ползва истина, за да те заблуди, както се опитва да прави с Иисус в пустинята.
  • 23
    Става дума за следните книги: „Непротиворечивостта на теизма“; „Съществуването на Бога“ и „Вяра и разум“.
  • 24
    Велчев казва следното: „За едно от най-големите числа, използвани до момента в строгите математически доказателства се счита числото на Греъм. Веднага обаче можем да получим по-голямо число от него, като прибавим единица. Някой може да възрази, че ако към ∞ прибавим 1, също ще получим по-голямо число. Но това не е така по простата причина, че безкрайността в основата и безкрайността в степенния показател нарастват неограничено, т.е. обхващат и изпреварват каквото и да е било прибавяне на числа. В такъв случай спокойно можем да заявим, че величината ∞ е най-голямото число“.
  • 25
    Кварки в ядрената физика се наричат вид елементарни частици, считани засега за неделими или „най-елементарни“. Кварките се комбинират, за да образуват съставни частици, наречени адрони, най-стабилните от които са протоните и неутроните, компоненти на атомните ядра.[1] Те никога не се наблюдават директно, нито се откриват изолирано; могат да бъдат открити само в рамките на адроните, които включват бариони (като например протоните и неутроните) и мезони.
  • 26
    „Научено незнание“ (лат. ез).
Posted in Апологетика, Богословие

Вижте още:

error: Content is protected !!