Християнство.бг
Интервю на Маргарита Генчева с прот. Андрей Кордочкин за Християнство.бг
– Здравейте, много се радвам, че имам възможността да чуя вашата история. Първо, може да разкажете на нашите читатели за вашата църква в Испания, откъде сте и как успяхте да я построите?
– Да, дойдох в Мадрид с моето семейство, когато бях много млад свещеник, трябва да съм бил на 26 години. А параклисът в Мадрид тогава — по това време имаше общност, която нямаше църква.
Беше едно малко пространство на приземния етаж на голяма сграда с апартаменти. И преди това пространството беше „Плод-зеленчук“ и също място за международни телефонни обаждания, което бе пригодено като литургическо пространство. Преди мен там имаше свещеник за година и половина, който след това замина за Лисабон.
И всъщност заедно с това малко пространство, което може би беше около 40 квадратни метра, имаше една малка стая, в която живееше човек от България на име Стилиян. Роден е във Варна, работил е известно време в Съветския съюз, така че говореше малко руски. След това дойде в Испания и животът му не беше много успешен, живееше на улицата.
Свещеникът, който беше там преди мен, го опозна и по същото време го кръсти във фонтана в парка. И му даде това малко място в църквата. След няколко години той реши, че иска да стане монах.
Първо отиде в Русия, а после в Зограф на Света гора. Починал преди няколко години. Така че е интересно как за мен в началото на църковния ми живот в Испания също има някаква българска връзка.
Но този параклис беше доста малък, може би имахме 40 души за литургията, но повечето от тях бяха украинци. Въпреки това винаги имахме хора от Русия, Молдова, Грузия и други места. И после параклисът нарасна за около 10 години.
След като дойдох, успяхме да построим църква. И ако дойдох като единственият свещеник, когато си тръгвахме, имахме четирима свещеници и трима дякони. Когато дойдох, например, имахме само две деца в параклиса, и едно от тях беше дъщеря ми.
А когато си тръгвахме, имаше неделно училище с около 80 деца всяка неделя. Така че параклисът нарасна, но мисля, че това, което наистина направи ситуацията ни специална, е, че въпреки че канонично принадлежахме на Руската църква, етнически никога не сме били руска църква. Бяхме международна общност, но наистина основно украинци.
Така че, разбира се, това е нещо, което имаше голямо значение за мен да преживея по личен начин всичко, което се случи след 2022 г.
– Какво имате предвид?
– В смисъл, че виждах какво се случва в Русия не през очите на руската пропаганда, а през очите на моите хора в параклиса. И по някакъв начин очувствах, че войната се води срещу моя параклис.
Взех го много лично. Но мисля, че по някакъв начин, въпреки че не беше лесно, и имаше хора след войната, които напуснаха нашата църква, те напуснаха по различни причини, понякога по противоположни причини. Например, имаше украинци, които си тръгнаха, защото смятаха, че не могат да ходят в църквата на Московската патриаршия.
Но имахме и някои руснаци, които си тръгнаха, защото не се съгласяваха с това, което казвам и мисля. Но, разбира се, разделението не беше наистина етническо, защото в нашата църква имаше доста руснаци, които не подкрепяха Кремъл.
В същото време имаше много украинци, които доста подкрепяха Русия и смятаха, че Путин всъщност върши нещо добро на тяхната земя. Така че не беше просто национално разделение. Беше по-сложно.
– Успяхте ли да обедините тези хора?
– И да, и не. Някои хора си тръгнаха, но не мисля, че бяха много.
Но ако мислите за моята църква през 2022 и 2023 г., мога да кажа, че абсолютно определено бяхме единственото място в Мадрид, където можеше да се намерят руснаци и украинци заедно. Просто нямаше друго място, където те да бъдат под един покрив по собствено желание, освен може би в метрото.
– А не четохте ли молитвата, която Московският патриарх каза?
– Това е интересно. Молитвата, така наречената „молитва за Света Рус“, която беше въведена през септември 2022 г., беше задължителна. Тя стана задължителна във всички епархии на Московската патриаршия в Русия, но никога не стана задължителна в Западна Европа и извън бившия Съветски съюз. Трудно е да се каже защо.
Може би някои хора в Москва все още имат остатъци от здрав разум и разбират, че в Западна Европа това просто ще звучи твърде провокативно. Всъщност ние никога не бяхме задължени да я четем. В повечето наши параклиси четяха някаква молитва за мир и мислехме коя молитва да използваме. Лично аз намерих молитва от молебен, написана от бъдещия епископ, отец Йоан Шаховски, която е от около 1939 г.
Беше публикувана в Брюксел и всъщност беше посветена на началото на Втората световна война. Но когато разгледахме молитвата, сметнахме, че ситуацията е доста подобна. Така че основно я четяхме почти без никакви адаптации.
Но това беше възприето много различно. Цялостно хората го приеха добре. Но помня много ясно, че в един от… Защото аз също имах доста… Е, не много, но няколко общности и параклиси извън Мадрид, в други градове на Испания.
В един от градовете имах един руснак, който ми помагаше с пеенето и четенето. И всеки път, когато отивах да служа Литургия, той ми носеше тази молитва за Света Рус и я поставяше на олтара. А аз не я четях.
И помня, че след службата веднъж дойде при мен и каза: „Отче, всичко беше много добре, но направихте една грешка по време на службата.“ И аз попитах: „Каква грешка?“ А той каза: „Не се помолихте за тези, които са убити на украинска земя.“ И аз казах: „Да, и каква е грешката?“ Той каза: „Украйна не съществува. Нищо такова няма.“
Така че, знаете ли, не мога да кажа, че това, което направих, беше популярно за всички. Но изобщо нямахме голямо разделение в църквата, в смисъл, че може би няколко души си тръгнаха.
В същото време имахме много украински бежанци. Испания е приела една много… Искам да кажа, тя вече имаше голяма украинска общност преди започването на войната – сега не помня точните цифри, но общността вероятно се е удвоила, след като войната започна.
За мен това също беше много интересен опит, защото преди това, когато дойдох, повечето от нашите енориаши бяха от западните части на Украйна.
Западните части на Украйна, мисля, че икономически бяха в по-трудно положение, знаете, селски райони. И хората от западна Украйна имаха повече навици да пътуват на работа на друго място. Някои хора ми разказваха, че например по време на Съветския съюз бащата е ходил в Русия, на север, където се добива нефт и газ, защото работата е била тежка, но добре платена.
За тях беше обичайно един от родителите да отиде да работи някъде. И тези хора основно бяха от западните части на Украйна, които не са били в Съветския съюз преди Втората световна война и наистина са говорели украински.
Но когато войната започна, основната част, по-голямата част от бежанците, дойдоха от източните райони, от зоните на военни действия. Това са части, в които някои хора изобщо не говорят украински.
– Имате предвид Втората световна война или тази война?
– Не, тази война.
Защото тези източни райони наистина, или поне до скоро, са били рускоезични. Така че аз видях различни части на Украйна. И това, което видях през последните няколко години, е, че преди войната хората от различни части на Украйна понякога не… Как да кажа? Те гледаха един на друг като на много различни.
„Ти си оттам, аз съм оттук.“ Но мисля, че сега е нещо парадоксално, защото, въпреки че Путин отрича украинската идентичност, по някакъв начин той я е „създал“. Реалната обединена Украйна — всичко, което се случи след 2022 г., наистина обединява страната, защото опасността е една и съща както за тези, които живеят на Запад, така и за тези на Изток.
Да. Мисля, че е доста парадоксално: Украйна, която той се опита да унищожи, по някакъв начин… Е, не бих казал, че я е създал, но със сигурност войната оказа влияние върху единството на украинската нация и украинската идентичност.
– Какво бихте казали за тази руска пропаганда, прокремълска, в църквата, в Руската православна църква? Предполагам, че имате много приятели сред свещениците. Имахте ли трудности да разговаряте с тях, ако те са прокремълски настроени, а вие не сте?
– Мисля, че всъщност едно от основните последствия от войната върху руското общество е много драматичното разделение между хората. И това разделение е отчасти поколенческо. Мисля, че до известна степен е технологично – има хиляди и хиляди интернет ресурси, които са блокирани в Русия.
YouTube е блокиран. Всички социални мрежи са блокирани, като Facebook. Всички западни новинарски източници са блокирани.
Така че единственият начин да се пробие информационната блокада е да се инсталира VPN. И, разбира се, младите хора са много по-добри с VPN. Но не само технически – те просто имат по-голяма нужда да не бъдат изолирани.
Мисля, че именно заради този технологичен разрив има огромно разделение – казано просто – между децата и родителите. Родителите казват на децата: „Вие предадохте страната си, вие сте жертви на западната пропаганда.“ А децата им отвръщат: „Не, вие сте жертви на руската пропаганда.“
Но това разделение, разбира се, се отрази и на църквата и на църковната общност. И свещениците, в този смисъл, не са изключение. Например, познавам хора, с които… може би не бяхме близки приятели, но имахме добри отношения.
А сега ги гледам в интернет страниците им и виждам как в неделите, например, децата им плетат камуфлажни мрежи за руските войници. И разбирам, че няма да е лесно за нас да застанем заедно, да служим заедно и да почувстваме някакво единство помежду си, защото просто вече го няма.
И мисля, че има някои свещеници – не са много, а особено в големите градове е трудно – които все още не четат тази молитва. Има и такива, които я четат, но я приемат като „необходимо зло“. Те я четат, но смятат, че трябва да продължат службата си за своите общности и не искат да оставят хората си „сираци“, както се случи със свещениците, които бяха низвергнати или трябваше да отидат в изгнание. Но иначе пазят публично мълчание.
Не дават друг вид публична подкрепа. Но, разбира се, има и такива, които го правят. Така че мисля, че днес ние сме изправени пред това разделение. Ако това беше въпросът. И, разбира се, големият въпрос е как ще бъде устроен животът ни след войната.
Защото сега, например, дори и сега, не става дума само за свещениците – има определен брой хора, които спряха да ходят на църква, да участват в литургията. И тези хора казват: първо, не искаме да участваме в тази молитва за Света Рус, и второ, просто не чувстваме, както казваме в литургията, „да възлюбим един другиго, и в единомислие да изповядаме“.
Сега, разбира се, няма и не трябва да има пълно единомислие между хората в църквата. Това не е комунистическа партия. Нормално е хората да имат различни мнения, да имат различни възгледи – това е напълно естествено.
Но в някои моменти може да има, бих казал, едно етично разделение, което става критично. Има и миряни, които разбират, че не искат да бъдат част от това единство, или не искат да имитират единство, което просто не съществува. Така че мисля, че за много хора това наистина постави на изпитание тяхната вяра – не в смисъл на вярата в Бога, а в смисъл на това какво означава, когато казваме в Символа на вярата: „Вярвам в Църквата.“ Какво означава тази дума, когато виждаш, че църквата е общност, която не може да различи доброто от злото? Как можеш да вярваш в нея? Какво всъщност означава тази дума? И какво означава да принадлежиш към нея? Така че за много хора това беше криза, и разбира се, има определен брой хора, които сега са в Европа и отиват в православна църква, когато се уверят, тя не е към Московската патриаршия.
Но мисля, че за някои хора това също беше криза на това, което може да се нарече организирана религия – защото те виждат, че тя е просто човешка институция, която изобщо не отговаря на техните истински нужди.
– Да. А низвергнаха ли Ви или Ви изпратиха в изгнание?
– Не, не бях низвергнат. Мисля, че бях изключение в този смисъл, защото бях само временно отстранен за три месеца. Но тогава разбрах, че ако продължа, и това беше посланието на патриарха, в крайна сметка ще бъда окончателно низвергнат. Така че на практика имах избор – или да продължа и да чакам да бъда низвергнат, и после – както много други свещеници в Руската църква сега – да се обърна към Вселенската патриаршия и да бъда възстановен. Но реших да не го правя, защото разбрах, че дори когато бях отстранен за три месеца, това беше много голяма травма за хората в моята енория. Това е като – може би не е много добро сравнение – но представете си деца, на които бащата или майката са публично унижени.
За тях това не е полезно преживяване. И видях, че за мнозина от тях по някакъв начин беше по-трудно, отколкото за мен самия. И не исках да виждам това повторно.
Затова реших, че това вече няма да е доброволно, че вече не е мое решение. Защото всъщност преди това много хора ми казваха: „Трябва да напуснеш Московската патриаршия, трябва да отидеш в друга юрисдикция.“ А аз казвах: „Но защо да изоставя хората? Защо да изоставя общността, на която съм посветил почти 20 години от живота си?“ Така че реших, че няма да си тръгна доброволно.
Но когато получих това послание от патриарха, когато бях отстранен за три месеца, разбрах, че вече не е доброволно и че сега е мой ред да действам. Така че след известно време получих канонично писмо за освобождаване, отпустно писмо от моя епископ и бях приет от епископа на Вселенската патриаршия.
– Бихте ли обяснили разликата между истинското послание на Евангелието и Иисус Христос и това, което Московската патриаршия днес казва на хората, тоест на православните?
– Да. Благодаря ви, това е много добър въпрос. Бих казал, че има няколко неща. Първото е, че посланието на Евангелието е посланието на покаянието.
Това са думите на св. Йоан Кръстител, след това и думите на Христос. А този призив към покаяние означава, че всеки е призван да промени живота си според това, в което наистина вярваме. Но това, което виждаме днес, е, че Руската църква не проповядва покаяние на нашите хора, което, според мен, би трябвало да бъде посланието във всички страни, по всяко време – в Русия, в България, в Америка, в Европа, навсякъде.
Но това, което Руската църква проповядва днес, е самославие. Тя казва на хората: „Вие сте по-добри от другите, светът е развратен, а вие сте общността, която има така наречените традиционни ценности.“ Наскоро в Москва имаше голямо църковно шествие и основният лозунг беше: „Мы русские, с нами Бог.“
Ако наистина използваме евангелските образи – за да разберем какво се случва, си спомняме притчата за митаря и фарисея – „мы три фарисеи“. И тази молитва днес е молитвата на фарисея, само че колективна: „Боже, благодарим Ти, че не сме като другите хора – като французите, като нидерландците и като американците.“
Мисля, че това е първото разминаване между Евангелието и днешната идеология. Второто е, че въпросът е много дълъг и сложен – за християнството и войната. Ако погледнем богословието от първите векове и размишленията за това как християнинът се отнася към войната, по същество е имало два основни отговора.
Първият е радикалният пацифизъм, който казва, че убийството не е допустимо за християнина при никакви обстоятелства. Днес, разбира се, човек е свободен да приеме такова виждане, но това означава, че не може да бъде избирателен пацифист. Ако си пацифист, си пацифист.
Не можеш да го прилагаш избирателно – към една държава, а към друга не. Да бъдеш пацифист днес означава да кажеш, че руската армия и руските войници нямат право да използват оръжие, но също така и украинците нямат това право, ако са християни. Това би бил единият отговор.
Вторият е, че при някои обстоятелства има ситуации, когато християнинът трябва да използва сила и оръжие. И това не се отнася само за армията, но и, например, за хора, които работят в полицията. Могат ли тези хора да бъдат християни или не могат?
Това е позицията на повечето хора днес. Но тогава възниква етичният въпрос – как да съчетаеш необходимостта да убиеш и християнската заповед да обичаш? Как можеш едновременно да убиваш и да обичаш?
В християнството няма единен отговор на този въпрос. Но мисля, че трябва да признаем, че войната в крайна сметка не е нищо друго освен убийство, но в по-голям мащаб.
Аз бях много наскърбен. Например, можем да спорим дали християнин може или не може да използва оръжие. Но ако войник или полицай дойде при мен и каже, че е трябвало да отнеме човешки живот, аз бих признал правото на този човек да изпитва мъка за това, че е убил някого. И за мен това не е просто право, а по някакъв начин и задължение, защото иначе хората ще бъдат третирани като животни.
Дори убиването на животни може да породи чувство за вина. А наскоро четох интервю, първото интервю с главния руски свещеник, и когато го попитаха какво ще направи, ако войници дойдат при него със свито сърце, защото са убили някого, той каза, че те „нямат време да четат или да мислят за такива глупости“. Точно така се изрази.
И мисля, че това не е християнски подход и не е пастирски подход. А и в някои документи виждаме как се замества свещеното със светското. Например в „Указа“ на Всемирния руски народен събор се говори за хора, чийто смисъл на живота е да служат на „Руския свят“ – което за един християнин няма никакъв смисъл. Или се говори за „триединния руски народ“.
Много е интересно, че те използват догматичен тринитарен език по отношение на напълно светски реалности, опитвайки се да ги сакрализират. Когато говорим за това събрание на Всемирния руски народен събор в храма „Христос Спасител“ в Москва, аз прочетох някои от тези документи и си помислих, че са близки до нацистката идеология или до нещо фашистко – защото там се говори за „свещена война“, за „свещено пространство“.
– Това звучи като някаква държавна религия, нали?
– Да, да. Гражданска религия или политическа религия. Ако погледнем към концепцията за гражданска религия, тя всъщност е въведена от френския философ Жан-Жак Русо през XVIII век. Той говори за гражданската религия като за набор от вярвания, един вид набор от религиозни доктрини, които да обединяват всички хора в една страна, независимо от техните лични убеждения. И всъщност Русо смята, че християнството не е подходящо да бъде гражданска религия, защото то потвърждава, че Божието царство не е от този свят. В този смисъл християнинът никога няма да възприема държавата, земната държава, като върховен авторитет. Може да я уважава, но никога не я приема за окончателен авторитет.
Мисля, че именно за този документ говорим. Вие споменахте характеристиките на фашизма и нацизма. Разбира се, фашизмът в по-широк смисъл и нацизмът в по-тесен смисъл не са едно и също нещо, но според мен тази идеология носи белези и на двете. И факт е, че този конкретен документ, както и учението, което той изразява, на практика отрича етническата идентичност.
По същество това, което тези хора казват, е, че или украинската общност трябва да се откаже от своята идентичност, или просто няма право да съществува, защото е враждебна. В този смисъл може да се каже, че в днешната пропаганда украинците заемат същото място, каквото са заемали евреите в германската пропаганда. Те са един вид „анти-свят“, „анти-мир“, защото представляват опасност единствено поради самото си съществуване. Само защото ги има, те са опасни. Или поне – ако съществуват със своето самоопределение.
Затова мисля, че в този смисъл руската идеология е преминала от просто диктатура към фашизъм, а също така е приела и характеристики на нацизъм. Разбира се, трябва да използваме тези думи много внимателно, защото те носят силен емоционален заряд, но мисля, че можем да ги използваме. Проблемът е, че – казвал съм го и преди в интервю, ще повторя – често, когато разговарям с руснаци, те използват думата „фашизъм“, но не могат да обяснят какво всъщност означава.
Какви са характеристиките на това да бъдеш фашист? Например италианският учен Умберто Еко – може би сте чували името – има едно есе, което се нарича „Ur-Fascism“, „Вечният фашизъм“. В него той изброява 14 характеристики на фашизма. Разбира се, това не е единственият стандартен текст, може да се каже, че има повече или по-малко, но ако погледнете внимателно, ще видите, че днешната руска идеология действително притежава белезите на фашизъм.
Бих казал, че най-важните са следните: възприемането на живота като постоянна борба. Мирният живот просто няма смисъл, той не е истински живот. Това е изразен антилиберализъм и отрицание на всякакви индивидуални свободи и права.
Това е култ към войната. Култ към героичната смърт. И в крайна сметка – култ към държавата. Защото наистина фашизмът казва, че народът, държавата и диктаторът са едно. Един вид единство, в което човешкият живот има смисъл само ако принадлежиш към това единство.
И може би – ако му служиш. Да, и разбира се, ако му служиш, защото не е достатъчно просто да принадлежиш към него като гражданин. Трябва да го обожаваш. Това е форма на колективен нарцисизъм, който изисква потвърждение. А ако не го правиш… Разбира се, във фашизма несъгласието е равно на предателство. Ако не си съгласен, значи си предател.
И в крайна сметка това не е църквата, а държавата, която придава смисъл на живота и на смъртта на човека. Затова, например, има нещо много парадоксално – Путин изглежда доста заинтересован от различни технологии за удължаване на живота, от желанието да живее много по-дълго, отколкото живее сега. Това е нещо, за което наскоро дори е говорил с президента на Китай.
Но когато се обърна към руските войници в Кремъл, той каза, че руската национална идея е безсмъртието, и че хората стават безсмъртни чрез подвизите си в битка. Така че той има два модела на „вечност“ – един за себе си и друг за своите поданици.
Много интересно е, че веднъж – това е нещо, което малцина си спомнят – преди няколко години го попитаха за преподаването на старогръцки и латински в училищата. И той си спомни на латински една пословица, по-точно израз, който всъщност беше първото нещо, което му дойде наум: Ave Caesar, morituri te salutant – „Слава на Цезаря, осъдените на смърт те поздравяват“. Мисля, че има причина именно този латински израз, а не друг, да му се запечата в паметта.
И, разбира се, Църквата трябва да бъде в позиция да призовава към покаяние – не само него самия, но и всички, които споделят тази идеология, защото тя не носи освобождение. Мисля, че едно от основните неща, когато говорим за противоречието между руската идеология и Евангелието, е, че в Евангелието виждаме Христос, нашия Господ, който говори на хората и на своите ученици. Да, има известният момент, когато със сила изгонва търговците от храма, но като цяло той уважава свободата им, уважава избора им.
Има ситуации, когато той се обръща към някого – например богатия младеж – и човекът му казва „не“. И Христос му оставя правото да бъде свободен, защото този, който не е свободен, не може да обича.
Но това, което виждаме днес, е липсата на уважение към свободата и избора. И този език за „традиционните ценности“ – ако го преведем на човешки език – винаги означава оправдание на насилието. Това може да е семейно насилие, може да е вътрешнополитическо насилие и политически терор (защото знаем, че за Путин не е проблем да отнеме живота на хора, които смята за опасни за себе си), но това е и външно насилие – агресивна война.
В този смисъл доктрината за „Руския свят“ е претърпяла мутация през последните 30 години. Защото в началото тя е една изкуствена доктрина, появила се в края на 90-те години в отговор на разпадането на СССР, в отговор на разочарованието, което хората изпитаха. Тя беше начин да се говори за Русия независимо от политическите ѝ граници, защото толкова много етнически руснаци се оказаха в държави, които вече не бяха Русия – бивши съветски републики, но и други места.
Тоест това беше начин хората сами да се самоопределят като принадлежащи към Русия, ако желаят. Но днес доктрината е претърпяла такава мутация, че вече не човекът или общността решава дали принадлежи към „Руския свят“, а хората в Кремъл решават кой принадлежи и кой не. И са готови да използват сила.
И тъй като тази доктрина е толкова безформена – както един американски учен я нарича, плаващ означител – това означава, че във всеки отделен момент тя означава нещо различно. Днес Украйна е „Руският свят“, утре това може да е България или някоя друга държава. И няма абсолютно никаква граница – ако някой каже, че България е част от „руско-славянско-православния свят“, който сега е бил завладян и подчинен от НАТО и от глобалистките антихристиянски сили, и че българският народ трябва да бъде освободен – със сигурност ще има хора… Това е напълно възможен сценарий. Давам го просто като пример.
Ако това беше възможно с Украйна, не виждам защо да е невъзможно с балтийските държави. Или с Полша. Или всъщност с която и да е друга страна.
Може би най-доброто определение на „Руския свят“ е дадено от един от неговите архитекти – Александър Дугин. Той казва: „Границата на Руския свят е там, където ще ни спрат.“ Там, где нас остановят. Това е.
А един от архитектите на „Руската пролет“, който по-рано е работил за Кремъл, Владислав Сурков, още през 2014 г. в интервю заяви, че за тях доктрината за Руския свят е интересна, защото показва необходимостта от разширяване. А тази година, през 2025 г., той отново повтори: „Руският свят ще расте дотам, докъдето Бог пожелае.“
Проблемът е, че тези хора не само искат да вярваме, че Бог е зад тях, но мисля, че когато Путин каза, че е „Божия воля“ да нападне Украйна, той искрено вярва в това. Макар мнозина да твърдят, че когато Путин говори за религия, той е напълно циничен, атеист, който не вярва в нищо – аз не съм съгласен. Смятам, че той има много особени религиозни убеждения, които са доста примитивни и нямат нищо общо с християнството, но в тях е напълно искрен.
Мисля, че когато казва, че това е Божията воля и че той е „избраният инструмент на Бога“, за да свърши тази работа, той наистина вярва в това.
– Какво бихте казали на нашите читатели като послание – как да живеем в този свят на нови диктатури и нови империи, в който християнството се използва като политическо оръжие?
– Ами, мисля, че хората винаги – във всички векове – трябва да помним, че сме сътворени по образ и подобие Божие. Трябва да помним за свободата си, за достойнството си. Трябва да помним, че когато сме били кръстени, дори като бебета, ние сме изповядали Иисус Христос като наш цар и наш Бог.
Да изповядваш Христос като цар означава да признаваш Неговия абсолютен суверенитет и власт. Може би днес ние не усещаме тежестта на тази дума, защото малцина от нас живеят в реални монархии. Но да изповядваш Христос като цар означава, че всяка друга власт на земята има граници.
Ние можем да живеем в България или в която и да е друга страна и да спазваме законите ѝ дотолкова, доколкото те са разумни и имат смисъл. Но в крайна сметка никоя държава не е върховен авторитет за нас.
Имаше един руски философ в емиграция – Николай Бердяев – който каза нещо, което често си спомням, когато става дума за „империя“. Той каза: „Може би Бог не забелязва смъртта на империите, но винаги вижда смъртта на човека.“
В този смисъл християнството е в известен смисъл индивидуално, защото в Евангелието нашият Господ казва, че върховната ценност на земята е човешката душа. А човешката душа е нещо, което не загива, тя е вечна.
Знаете, Римската империя, Източната римска империя, Византия, Руската империя — всички тези образувания са временни, подвластни на разпад, и може би някои от политическите структури, които виждаме днес, след време ще изчезнат. И това не е нито добро, нито лошо, това просто е част от историческия процес. Не бива да се изкушаваме да го спираме с кръв. Но в крайна сметка трябва да помним, че в центъра на човешката история стои човешката душа, защото твърде често дори ние, православните християни, мислим в някакви геополитически категории, без да си даваме сметка, че всъщност именно индивидуалната човешка душа е важна.
Ако погледнем в Евангелието, ще видим, че по онова време геополитическата ситуация е била много сложна — нашият Господ е роден в земя, която е била под окупация; имало е напрежение, омраза, много лоши чувства. Но в действителност Той говори много малко за това, защото не вижда в държавата или в нацията някаква крайна необходимост. Той винаги е изправен пред нуждите на отделния човек — неговата болест, неговата скръб, неговата самота.
И мисля, че именно това е визията, която християнинът трябва да има. Трябва винаги да помним, че няма такава цел или обективна необходимост, която би могла да оправдае загубата на човешката душа — която можем да изгубим чрез грях или чрез морален компромис.
