Ренета Трифонова
Не можем да не признаем, че за голяма част от „църковните хора“ виртуалната реалност е важен компонент от църковния живот. Поне откакто има социални мрежи и откакто те станаха част от проповедта и живота на Църквата. Сайтове, страници, профили – мисията се развива отдавна и във виртуалната реалност, при това – доста активно. Всеки храм има своя страница, общува с християните чрез нея и неусетно социалните мрежи станаха част от църковния и енорийски живот, а Христовото слово стига до по-голям кръг от хора. Но като всяко нещо, което човекът използва чрез своята воля, тези мрежи освен източник на полезна информация, могат да бъдат и източник на измама и манипулация, която днес се превърна в откровена разрушителна пропаганда, разделяща църковната общност и която започна от едно определено събитие.
От този момент, социалните мрежи станаха място на виртуални боеве и разпри. Днес старите спорове за „турското робство“, за нашия произход и за социалистическото ни минало, изглеждат като невинни и кротки дискусии на фона на днешните тревожни дни на повсеместна и яростна пропаганда от всички страни. Това сериозно събитие, което последва цяла вълна от други събития и разделения, беше предшествано и съпътствано от жестока пропагандна война, доведе до … война, насилие и смърт, а подкрепата на тази война е възможно да доведе и до разкол в Православната църква. И тъй като това събитие сложи началото на войната, насилието и смъртта, най-добрият начин да бъде предадено времето от неговото начало до днес, е този на Габриел Гарсия Маркес – чрез възприемането на сегашното от перспективата на миналото, дадена на свой ред от бъдещето[1]. Да си припомним как сте стигна до това, което щеше да се случи.
1. Убийството на отец Павел Аделгейм (2013 г.)
Събитието, което предзнаменуваше всичко, което щеше да се случи, беше едно загадъчно убийство на свещеник в Русия – отец Павел Аделгейм, когото наричаха „последният свободен човек в Руската църква“[2]. Отец Павел говореше свободно и конкретно назоваваше проблемите в църквата и държавата, които засягаха вярата на хората и техните права. Той предупреждаваше, че общество, което е изоставило милосърдието в името на благоденствието, е изоставено от Бога[3]. Пишеше за дискриминацията на клириците в РПЦ[4] и за възраждането и границите на Църквата[5]. Беше смел проповедник и не се поколеба дори за защити девойките от „Пуси Райът“, които в един момент се оказаха най-опасните врагове на Руската федерация. Тялото му беше открито с прободни рани от нож близо до храма в Псков. Това беше знаково убийство, чиито извършител беше изпратен в психиатрия и никой повече не спомена за него. Така замлъкна един от най-значителните и смели проповедници днес.
Последвалите събития показаха, че там, на североизток, където започна онова, което щеше да се случи, има много свободни хора като отец Павел Аделгейм, особено сред свещениците. Имената на тези от тях, които търсеха свободата и справедливостта, 10 години по-късно щяха да бъдат сложени от православните зилоти в списъци за „отстрелване“ на всички клирици, които казват истината и следват Евангелието. Годината беше още 2013-та, вече бяха излезли досиетата на нашите митрополити[6], но църквата ни все още се занимаваше с проблеми като стария календар, икуменизма, богослужебният език и обикновените местни църковни „неразбории“. А те, макар и важни за църковния живот, не можеха да предизвикат някакво голямо разделение.
2. Окупацията на Крим ( 2014 г.)
Спокойствието в социалните мрежи изведнъж свърши няколко месеца по-късно, в началото на 2014 г., когато президентът на Руската федерация Владимир Путин нападна и окупира украинския полуостров Крим. Социалната мрежа изведнъж се превърна в антисоциална, защото вместо да създава приятелства, тя започва да създава умишлено разделение. Невинните картинки в профили и страници бяха заменени от географски карти и снимки на танкове, разрушения и жертви. Изведнъж християните изоставиха Евангелието и се превърнаха в пропагандатори. Дотогава много сред нас не бяха се замисляли за политическата и идеологическа манипулация, наречена пропаганда, и че тя неминуемо е свързана с вредата от зилотизма и „православното“ талибанство. След ситуацията в Крим обаче, особено след падането на онзи „Боинг“ с над двеста души на борда от „погрешно“ изпратена ракета, нямахме друг избор, освен да си отворим широко очите и да не ги затваряме повече. Положението беше сериозно, особено след Майдана в Киев, който според пропагандата не е израз на свободната воля на украинските граждани, а на „преврат от външна държава“. Днес това повтаря и разпространява с окръжни писма до свещениците дори един наш архиерей[7].
Преди да продължим с това, което щеше да се случи, може би е редно да си припомним какво точно се разбира под тази често употребявана дума „пропаганда“. Пропагандата е съзнателно представена манипулирана информация с цел заблуда на обществото, вид послание, което цели да въздейства на мнението и поведението на хората и облагодетелства този, който я разпространява. За да въздейства, тя трябва да бъде предложена по такъв начин, че да бъде приета за истина.[8] Подобно е описанието на Гарт Джоует и Виктория О΄Донъл в „Пропаганда и убеждаване“ (2014): „Пропагандата е умишлен, систематичен опит за оформяне на възприятията, манипулиране на познанията и директно поведение за постигане на отговор, който подпомага желаното намерение на пропагандиста“.[9] Действието на тази пропаганда може да обхваща всякакви общности, включително и църковни такива, източникът и целите да бъдат едни и същи, а най-добрата платформа за нейното „усвояване“ са безспорно – социалните мрежи.
3. Посещението на патриарх Вартоломей в България и началото на бежанската криза (2015 г.)
През февруари 2015 г. беше убит Борис Немцов – знаково убийство за Руската федерация, с което беше „отстрелян“ един от най-големите критици на руския вожд – Немцов открито се противопоставяше на окупацията на Крим. Часове преди смъртта си в радио-интервю Немцов призова за спиране на руската война с Украйна: „Необходима е политическа реформа в страната. Когато властта е концентрирана в ръцете на един човек, който управлява еднолично, всичко завършва с абсолютна катастрофа“[10], предсказа Немцов. Убийството му беше знаково за зараждането на тъмната и клокочеща лава от насилие, която още не знаехме, че щеше да ни залее.
Междувременно военните действия в Сирия продължаваха и възходът на Ислямска държава беше вече налице. През септември 2015 г. към Европа тръгнаха бежански потоци, вследствие на Гражданската война в Сирия. Те предизвикаха бежанска криза, която щеше да ескалира и отново да се завърти през пропагандната машина.
В такава обстановка, ноември 2015 г. патриарх Вартоломей пристигна на посещение в България. Това предизвика както положителни, така и отрицателни реакции, не ни подмина и рехав протест на „чистоправославни“ люде, които бързо смениха „Богородице Дево“ с викове „Анаксиос!“[11]. Подобно поведение пред архиерей на друга поместна църква, с която сме в общение, остана без коментар от повечето от нашите духовници, но определено беше зле режисиран сценарий, който щеше да има продължение[12]. През същата 2015 г. у мнозина наблюдатели на църковния живот се появиха тревожни съмнения, че предстои голямо разделение в Църквата, което наистина щеше да се случи. И продължението на „предизвестения скандал“[13] наистина не закъсня.
4. Критският събор (2016 г.)
В началото на 2016 г. папа Франциск се срещна с Руския патриарх Кирил в Хавана, но недоволните от Вселенския патриарх отминаха тази важна среща с мълчание, сякаш тя никога не беше се състояла. По-важно беше да се втълпи пропагандният наратив за „икумениста и еретика Вартоломей“, който 7 години по-късно щеше да се повтори в по-сериозен формат, но без особен успех[14]. Папа Франциск и руският патриарх се срещнаха в кубинската столица Хавана и подписаха историческа съвместна декларация, в която изразиха съжаление от загубата на единството между християните, като пожелаха то да се възстанови[15]. Тази среща беше икуменическа, макар и подписаната съвместна декларация да нямаше богословски характер, но никой от бъдещите пропагандатори не провидя икуменизъм в нея. Пропагандният наратив за икуменизма трябваше да се наложи в обратна посока – към Всеправославния събор, който се подготвяше на о-в Крит и който Православната църква отдавна очакваше. Пропагандата се насочи към него с твърдения, които точно според определението за пропаганда, бяха предложени и целяха да въздействат по такъв начин, че да бъдат приети за истина. Тази пропаганда беше повтаряна дори от преподаватели в богословски факултети, които от висотата на богословския си капацитет не можеха да обяснят защо една поместна църква не трябва да участва в събор, след като нейните членове изповядват Христовата църква в Символа на вярата като съборна. Това не можеха да обяснят и високопоставени и уважавани духовници, които се скриха зад отрицателната конотация на етикета „икуменически“, както можеше да се очаква у нас. Не дадоха обяснение и защо след като в този събор участват само православни църкви, с които сме в евхаристийно общение, е толкова осъдително да се видиш с братята си на събор, който освен историческо, би трябвало да бъде и радостно събитие за Христовата църква.
Тези от нас, които искаха БПЦ да участва в събора, не можеха да разберат логиката на нейното отсъствие, просто защото нямаше такава. По-важното беше, че настъпилото разделение между нас също не беше логично, то нямаше сериозен фундамент, който да го предизвика. То беше чисто и просто… наложено разделение. А беше наложено, защото църквата ни трябваше да бъде слаба, разделена, разкъсвана от междуособни и междуличностни спорове, духовниците трябваше да се подозират и да враждуват, да доносничат помежду си, а миряните – да се държат като врагове един с друг. Всъщност, точно такава беше картинката: ние уж бяхме църква, а не се държахме като църква. В резултат на пропагандните внушения, ние вече бяхме разделена, враждуваща църква. Ако въобще може да има такава общност на вярващите в Христос. Скоро стана ясно, че повечето от нас не си спомнят какво изобщо означава Църква.
5. Бежанската криза (2015 – 2017 г.)
Междувременно се задълбочи пламналата бежанска криза и спорът за събора в Крит премина в ново разделение и по отношение на бежанците. Според проевропейски настроената част от християните, ние не можехме да върнем хората, тръгнали към нашите граници и да не им помогнем, защото така повелява Евангелието, а антиевропейски настроените казваха – бежанците да се връщат там, откъдето са дошли. Сред духовниците имаше различни мнения: един наш митрополит публично призова България да не приема повече бежанци[16], друг призова заедно с извънредното тревожно обръщение на Св. Синод – които вече сме приели, да им се обърне внимание, но да не се приемат повече, защото „ще се промени въобще нацията просто като българи“[17] (каквото и да означаваше това). Друг митрополит излезе с обръщение, в което изказа загриженост и напомни за Евангелието: „И днес чуваме призиви от разни общественици и православни духовници, убеждаващи българската власт да постъпва дискриминационно спрямо прииждащите към родината ни емигранти, но същевременно трябва да се замислим, дали след като се отъждествяваме като „християни“, сме достойни следовници на Христа, Който бе най-гонен от човеците“[18]. Стигна се до един особен случай – римокатолическият свещеник о. Паоло Кортези реши да приеме и подслони бежанско семейство от Сирия. Това предизвика такъв гневен протест сред местните жители, че свещеникът беше принуден да напусне енорията си и да се оттегли временно в Италия, докато се успокоят страстите. Тогава излезе текстът: „Когато защитаваш истината, Бог винаги е на твоя страна“[19]. Всеки, който защити отец Паоло, попадна под ударите на различни обвинения и внушения, че който не е против бежанците, иска да се обединява с римокатолиците, които щели да разрушат нашата църква, а бежанците щели да завладеят държавата и да ни превърнат в мюсюлмани… С една дума – загрижените за бежанците бяха „предатели“. Осъществяването на евангелската притча за добрия самарянин се превърна в предателство и липса на патриотизъм. Появиха се отнякъде „динковците“ с огромните златни кръстове на дебелите си вратове, започнаха да ловят бежанци на границата, да ги връзват жестоко и да ги снимат и показват в медиите. Тези хора бяха „патриоти“ – освен кръстове, те размахваха и трикольори, татуираха по прасците си Левски и Ботев, говореха за „отечеството“ и „майка България“. Големите златни кръстове на мускулестите им вратове явно оправдаваха всякакво беззаконие и „динковците“ станаха герои заради страховете, с които пропагандата хранеше умовете на хората. Насилието вече си проправяше път съвсем официално – през социалните мрежи, през медиите, беше показвано и тълкувано като геройска постъпка и справедливо възмездие за „нахалните“ бежанци, които дръзваха да потърсят помощ от нас. Накрая се оказа, че бежанците не само не харесваха България, но искаха час по-скоро да я напуснат. Дори те разбираха и усещаха, че страхът, насилието и изолационизма, който така харесваше на българите, рано или късно щеше да се превърне във … фашизъм. Предизвестен, очакван и търсен.
6. Истанбулската конвенция (2018 г.)
„В края на 2017 г. вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Каракачанов стана първият изразител на невярното твърдение, че в Истанбулската конвенция се прокарва приемането на еднополови бракове. В действителност документът е посветен на защитата на жени от домашно насилие“ – с такива бележки в текстовете си започнаха да публикуват материали различни български медии. В самото начало на 2018 г., докато още не бяха утихнали споровете за бежанците, върху България падна сянката на „знаменитата“ Истанбулска конвенция, с нейното обществено „обсъждане“ в Аулата на Софийския университет, придружено с крясъци и викове, които наподобяваха тези от протеста срещу патриарх Вартоломей. Но този път виковете бяха по-силни, крясъците – по-остри и психотични, а брожението ставаше опасно. Чашата още не беше преляла, когато отнякъде се появи думата „джендър“. Митичният джендър застрашително разпери сянката си над България като древен археоптерикс и днес, години по-късно се подиграваме с тази дума, защото много хора и досега не разбират какво точно означава тя. Етикетът „джендър“ внесе известно разнообразие сред родния пропаганден фолклор – той успешно измести добрия стар етикет „соросоид“. България беше оставена в ръцете на една патриотична организация, която заради участието си в управлението беше добре дошла в телевизионните студия и медиите и, надълго и нашироко се грижеше българите да не попаднат под зловредното влияние на джендъра. По нейния пример различни политически партии – от крайнодясното до крайнолявото влязоха в този антиджендърски наратив, но политическият популизъм не успяваше да вдигне изборните проценти. „Православният език“ на популизма – също[20]. Всички политически субекти, които използваха риториката против „джендърите“ и „либерализма“, стопиха политическата си подкрепа. От такова идеологическо говорене изгубиха не само партиите, изгубвайки своите избиратели, но и християните.
В същото време, докато българите разнищваха значението на думата „джендър“ и се обвиняваха в „либерализъм“, за „капак“ руският патриарх Кирил дойде в България и се накара на българския президент Румен Радев, разочарован, че „ролята на Русия в Освобождението се размива“[21]. Полицията се погрижи да „респектира“ някои българи с посещения у дома им и да забрани изявите им в интернет. Всичко това отминаваше, докато дойде новината, че Вселенският патриарх подготвя Томос за автокефалията на ПЦУ.
7. Автокефалията на ПЦУ и Стратегията за детето (2019 г.)
Началото на 2019 г. дойде с Томоса за автокефалия, който патриарх Вартоломей даде на украинците. Окупацията на Крим вече беше факт, една част от християните я оправдаваха и казваха, че Крим е руски, а Украйна няма право да има автокефалия (сиреч че Украйна е руска територия). По-добре е да не си спомняме споровете, преминали в открити вражди и доказвания един на друг, че Украйна е самостоятелна държава със стар народ, който иска да бъде независим. Всякакви примери от нашата история, включително и от нашата автокефалия, станала възможна след толкова много църковни борби, дори след десетилетна схизма, бяха безполезни. Не чуваха, не виждаха, не разбираха. А може би не искаха да чуят, да видят, да разберат.
В същото време се появи проект за Националната стратегия за детето (НСД) 2019-2030 г., разработена на основание чл. 1, ал. 3 от Закона за закрила на детето от работна група с мандат от Националния съвет за закрила на детето. В тази работна група участваха представители на всички заинтересовани страни (държавни институции, неправителствени организации, академична общност и др.), а стратегията беше предложена за публично обсъждане[22]. Документът беше създаден още през 2000 г., обновен през 2008 и 2018 г., а промените в него целяха затваряне на всички домове за деца и по-добра координация в грижата и закрилата за децата[23]. Св. Синод излезе със становище по Стратегията, но след бурна обществена реакция и изявление на митр. Наум[24], становището беше свалено от сайта на Синода, който обяви, че тази позиция не е съгласувана с патриарх Неофит и е лична позиция на митрополит Гавриил (а накрая се оказа, че становището е писано от служителка в синодната канцелария).[25]
Политическата обстановка даде тласък на такава мощна и яростна пропаганда, каквато едва ли се е срещала досега в най-новата ни история. И тази пропаганда стана основата, която щеше да се роди вълна от насилие. Започна борба на много фронтове – групи в социалната мрежа с десетки хиляди души организираха протести, на които се говореше, че норвежци ще отвличат българските деца, а след това ще ги дават на норвежки гей-двойки за осиновяване[26]. Появи се поредица от пропагандни клипове и публикации, които по-късно журналисти разкриваха като копирани от руски пропагандни медии. Целият арсенал на пропагандата се изля върху тази Стратегия, стигна се дотам, че родителите от ромските махали на Сливен и Ямбол, подплашени, хукнаха да прибират масово децата си от училище, защото бяха чули, че „държавата ще взима децата на хората“.[27] По улиците се развяваха пропагандни плакати, наподобяващи грижата за работническо-селското семейство през 50-те години на ХХ век, точно копирани от стари нацистки плакати от началото на Втората световна война. Бяха сменени само надписите: антисемитският надпис на стария нацистки плакат: „Евреите не са като вас! Изтрийте ги от лицето на света“, протестиращите смениха с „Да запазим децата от разврата“.[28] Влязохме в новините дори на френските млади националисти.[29] На същите протести се появиха и плакати с т.нар. „Ювеналната юстиция“, копирани от руските пропагандни медии.[30] Обясненията на юристи по темата[31] нямаха никакво значение, протестите продължаваха да бъдат изкуствено поддържани чрез страховете на хората. Пълзящият страх и ревът на тълпата роди бъдещото реално и виртуално насилие, което щеше да рисува еврейски звезди по витрините на магазините – точно като в онази Кристална нощ през 1938 година.
8. Пандемията (2020 г.)
Тогава дойде пандемията. Пропагандата вече не просто лъжеше хората, че ще им вземат децата, не. Тя убиваше. Бавно и методично тровеше умовете на хората, докато те сами престанат да се грижат за живота си и умрат заради това, че са ѝ повярвали. И ако пропагандата преди разваляше приятелства, сега тя вече отнемаше човешки живот. Днес можеше да говориш с приятел по телефона, а на другия ден да разбереш, че вече е тежко болен, в интензивното или в … моргата. Така умряха много хора на Църквата – духовници и миряни, които с едно трезво разсъждение и малко повече разум можеха още да са сред нас. Пандемията стана катализатор на явление, което придоби застрашителни размери. Хора на науката и културата, които би трябвало да знаят как да търсят източници и да проверят информация, потънаха в конспиративните теории, така обилно разпространявани в мрежата. Интелигентни на пръв поглед хора, с усет към истината, приемаха, че вирус няма, а самолети ги пръскат от небето и ги заразяват с болести. В същото време хората умираха бързо, страшно, нелогично и нелепо. Ваксини, вируси, причастни лъжички… Тези обаче, които споделяха фейкове и вярваха на конспирации, бяха основно същите, които наричаха Вартоломей „еретик“, Критския събор – „икуменически“, за които Украйна беше руска територия, които не искаха бежанците в България, плашеха с „джендърите“ и с „норвежците“, а сега говореха, че вируси няма и пандемията е световна конспирация, която цели да ни вкара чипове в тялото… Конспирациите станаха по-многобройни от вирусите, а пропагандата идваше от едно и също място. Накрая тя се „материализира“ – в парламента влезе българска партия, чиито членове и симпатизанти публично твърдяха, че вирус няма и че пандемията е измислена, докато собствените ѝ водачи бяха ваксинирани.
Началото на пандемията беше ознаменувано и с още едно събитие, което българите не отчетоха подобаващо, макар медиите да съобщиха с подробности за него – Русия издигна свой „военен храм“. Всъщност свое военно капище, което смеси кръстовете и петолъчките на място, където се отслужваше св. Евхаристия[32]. Не подозирахме, че това е предизвестено начало на смърт, разрушения, погубени животи и съдби, на много кръв и сълзи, оправдани от… новото „богословие“ на войната. А не подозирахме, защото широко затворените ни очи не виждаха очевидното.
9. Войната. „Предатели в расо и без расо“ (2022 г.)
Едва ли някой днес е мислел, че ще преживее война, която започна почти веднага след затихването на пандемията. Ако вирусът беше невидим и за някои не беше сигурно, че съществува, независимо от смъртта, която причини, войната беше истинска и видима – с много насилие, кръв и жертви. С много разрушени съдби и отвлечени деца, масови гробове, унищожени храмове и цели градове. Под знака на термини като „денацификация“ (а всъщност нова съветизация) цели общности изчезваха от картата на Украйна. „Денацификаторите“ бяха решили да ги изпепелят, да ги изтрият от лицето на земята[33]. На практика властта в Русия просто убиваше, „чистеше“ от лицето на земята „грешните“ украинци, а църквата ѝ я подкрепяше. И нашите братя и сестри от онези „невинни“ спорове за бежанци, джендъри и вируси, за пореден път се наредиха на опашката за пропагандата, отровила и убила толкова много хора. Тя беше вече наркотик, от който умовете и сърцата им имаха нужда, а тези, които ѝ вярваха се превърнаха в нейни потребители. Светът за тях беше невъзможен без опиата на пропагандните внушения – те даваха сигурност в „истината“, че живеем в една голяма конспирация и нищо не зависи от нас. Свободата на тези хора беше вече отнета – първо в техните умове, а след това и в техните сърца. А тези, които не влизаха в тази „схема“, бяха врагове.
Войната изкара на повърхността като мръсна пяна един „феномен“, който мислехме, че сме забравили и никога повече няма да се случи: списъци с врагове за „отстрелване“, подобни на онези, които нацистите правеха с евреите, а комунистите – с интелигенцията и „враговете на народа“. Църковни публицисти в Русия изготвиха списък на „предатели в расо и без расо“[34], който постоянно се актуализираше и попълваше според това кой свещеник, монах или обикновен мирянин ще си позволи да твърди, че руската „специална военна операция“ в Украйна е жестока война и че тя няма нищо общо със заповедите на Евангелието. В този списък попаднаха свещеници като Йоан Бурдин, Андрей Лоргус, Владимир Зелински и много други, някои от които бяха арестувани и низвергвани от сан заради позицията си.[35] Но дори и такива абсурдни списъци не се сториха на мнозина сред християните знакови за абсурдното положение, в което изпада една православна църква, подкрепяща войната. Очите им бяха широко затворени, а идолът на пропагандата – новият Ваал, беше издигнат високо и недостижимо. Като статуите на Ленин и Сталин от близкото минало – грамадни, грозни и безсмислени. Не биваше обаче да мълчим. Аз не можех да мълча, защото добре знаех, че ако мълчим, ние участваме в това зло, което се случва в света[36].
10. Прайд и антипрайд. „Горди сме с нашия християнски морал“ (2023 г.)
Мислехме, че протести, на които да се говори, че „норвежци“ ще крадат деца, никога повече няма да се случат, докато не дойдоха „походите“. С участието на същите хора, които маршируваха на протестите срещу „Стратегията за детето“. Същите, които бяха и срещу бежанците. Същите, за които и Украйна беше „руска“. Същите, за които и светът, и мирът беше само един – „руский мир“. Свят на война, на пропаганда и тоталитаризъм. Тези хора харесваха всичко това.
И всичко, което щеше да се случи в едно минало предвъзвестено време, започна.
За „мир и неутралитет“. За лева срещу еврото. За антипрайда срещу прайда. Те ни казваха направо: няма да гледате този филм. Ще гледате това, което ние ви кажем, защото ние знаем какво е морал и какъв трябва да бъде моралът. Ние сме горди с нашия християнски морал. И носителите на новия морал изправиха хората едни срещу други. Плакатите станаха реалност. Отлагаха се прожекции на филми, защото пазителите на новия морал ни „пазеха от разврата“ – също като в онзи плакат от 2019 г. По стъклата на витрините се появиха еврейските звезди. Рисуваха ги почитателите на ваксинираните антиваксъри, които държат спестяванията си в евро, докато агитират „за лева“. Онзи антисемитски плакат от 1938 г. с призив към насилие над евреите беше родил духът на днешните плакатаджии – последва омразен антисемитизъм в социалните мрежи и медиите. Чуха се тревожни сигнали за заплахи към „различните“ (и не само към тях). Започна масова истерия като по време на Стратегията – едни и същи хора, с едни и същи методи, родени от една и съща пропаганда, тормозеха обществото години наред по един и същи начин. Съществуваха вече ударни групи, които да бъдат задействани при всяка възможност, за да сеят омраза и разделение и да постигат определени цели и политики. Случаят с ромските махали на Сливен и Ямбол показа колко ефективни са тези партизански начини на действие.
За съжаление, Църквата стана заложник на тези хора. Някои хора, пренесли страстите си в Църквата бяха решени да покажат, че именно моралът е център на нашата религия, на нашите „традиционни ценности“ (каквото и да означаваха те). Да видят всички останали нашата праведност, да покажем как „тачим“ традиционното християнско семейство[37]. Същото това „традиционно“ семейство, за което излизаха официални статистики, че е на първо място в Европейския съюз по брой аборти[38], че разводите се увеличават неимоверно, че мъжете, които бият жените си, стават все повече и повече, че смъртността в семействата с домашно насилие се увеличава – не само между мъжете на жените, а и изобщо, между членовете в едно семейство.
Оказа се, че в България има истинска пандемия на домашно насилие, че жени са рязани с нож, бити и стригани като животни без да се случи нищо на насилниците. Ние се намирахме в такава огромна клокочеща подземна реалност от безнаказано насилие, че беше невероятно дори да се приеме за вярно.
Но беше вярно. Лъжата, пропагандата, бяха родили омраза. Омразата роди насилие. А насилието започна да руши семейства, да подлага на опасност по-слабите, да убива. Пълзящата и наложена вече пропаганда в нашето общество се оказа нашата най-голяма война. Докато чужд агресор убиваше украинци на няколкостотин километра от България, ние свободно и доброволно, с ожесточение водехме война помежду си и тя даваше жертви именно в семейството. Дългогодишната липса на справедливост, която разяжда всяка общност и общество и за която мнозина журналисти и общественици алармираха в медиите, по-голямата част от църковната общност у нас въобще не забелязваше като проблем.
Всички официални и тревожни статистики за българското семейство също не тревожеха стожерите на традиционния морал у нас. Те не говореха за „домашна църква“, а за „традиционно християнско семейство.[39] Те държаха да покажат на всички, че използвайки християнството, ще наложат своя „морал“, „традиционно“ ще се отъркат о Църквата и ще изкарат някой и друг процент за предстоящите избори. Не ги интересуваше Тялото Христово, еклисията, евхаристийната общност. Интересуваше ги … властта. Над хората и над умовете, за да получат и останалото. Постулатите на Великия инквизитор към Христос се повтаряха едно към едно: силата, тайната и авторитета, които се опитваха да присламчат към своите патриотични поход(т)и, им се струваше, че бяха налице. Силата на пропагандата беше на тяхна страна, тайната в лицето на Църквата и расоносците, подлъгали се да им слугуват беше явно използвана от тях, оставаше им само да си извоюват авторитет с идеята за семейството и „традиционните ценности“.
Христос обаче Го нямаше в техните планове. Той им пречеше. От всички пропагандни лъжи и манипулации за цели 10 години те никога не назоваха Името Му. Вероятно, защото все пак разбираха, че Църквата е нещо далечно за тях. Че тя не е патриотична формация, клуб по родолюбие, институт за измерване на чистотата на морала или греховете на другия. Те смътно усещаха, че Евангелието е реалност, която продължава отвъд нашия земен живот – в бъдещия век, и вечните истини, чрез които се спасяваме, нямат нищо общо със земното царство, земната власт и националността. Знаеха го, но не искаха да го признаят, защото бяха чували, че Неговото Царство не е от този свят. Те обаче не предполагаха, че Христос не е консерватор, изповядващ „традиционни ценности“, защото ценностите на Евангелието са толкова парадоксални, че трудно могат да се вместят в нашите човешки норми. Затова и не споменаваха по площадите и плакатите си Неговото име.
Идеологията и ние
Парадоксът на реалното и виртуално насилие, постепенно избуяло в последните 10 години от началото на окупацията на Крим показа, че идеологизацията на Православието е първият и най-голям проблем, който Православната църква трябва да реши. Идеологиите така са „напъплили“ в Църквата, че идеологизацията се превърна в идологизация – пропагандата превърна Православието в идол, който измества от центъра на вярата нашият Бог Иисус Христос. Защото ако вярата ни е христоцентрична, ако сме православни християни по вероизповедание, трябва да помним винаги, че въпросът, който свещеникът задава при кръщението е: „Съчета ли се с Христос?“. Пропагандното „православие на войната“ измести Христос от центъра на нашата вяра, опитвайки се насила да Го подмени със своя „православна“ идеология. Всички идеи и съвременни идоли, които отделят християнина от центъра на неговата вяра – Христос, са отклоняване от пътя на спасението. Това затруднява мисията на Църквата в съвременния свят, защото вместо тя да я върши успешно, оттук нататък ще бъде принудена да разяснява, че целите и задачите на една църква не са да бъде нечия идеологическа опора. Ще ни се наложи да доказваме на света, че Църквата е Тяло Христово, защото сме допуснали тя да бъде използвана в идеологическите доктрини на която и да е държава или империя. Нека имаме също така предвид, че идеологията действа като наркотик и засяга ума, сърцето и психиката на човека. Пораженията са огромни и трудно се лекуват, защото засягат човешките сетива, а най-доброто лекарство е вглеждането в себе си, опомнянето и покаянието.
Междувременно излезе нова информация: „Близо 400 сайта разпространяват руска пропаганда в България“[40]. Едва ли в тях са включени православните страници и форуми, където тя упорито се налага под формата на имперско „православие“, „консерватизъм“, „традиционни ценности“ и антизападничество. Както винаги обаче у нас ще оставим всичко на Бога и на времето. Защото не друг, а Самият Христос ни уверява, че „небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (Марк 13:31). И аз Му вярвам.
–––––
Източник: сп. „Християнство и култура“, бр. 8 (185)/2023 г.
[1] Вж. Маркес, Г. „Хроника на една предизвестена смърт“, С. 1989.
[2] Мухаметшина, Е. „Последният свободен човек в Руската църква“. – В: Портал Култура.
[3] Аделгейм, П. „Общество, което е изоставило милосърдието в името на благоденствието, е изоставено от Бога“. – В: Двери бг.
[4] Аделгейм, П. „Дискриминацията на клириците в РПЦ“. – В: Живо Предание.
[5] Аделгейм П. „Възраждането и границите на Църквата“. – В: Живо Предание.
[6] През 2012 г. беше публикувана официална информация от „Комисията по досиетата за разкриване на документите и обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност“. Трима от тях заявиха: „…във всяко свое действие сме се ръководили първо от интересите на родната ни Църква“(тук), а един – Американски, Канадски и Австралийски митрополит Йосиф, излезе с публично изявление още през 2009 г., че си подава оставката, но тя не беше приета, а през 2012 г. заяви, че няма да се кандидатира за изборите за патриарх заради досието си (тук).
[7] Вж. видео интервю със заглавие „Видинския митрополит Даниил относно видеоклипът „Атонските старци за войната“ (тук), както и „В окръжно писмо до свещениците митрополит Даниил оправда агресора във войната в Украйна“ – В: Християнство.бг.
[8] Вж. Свободна енциклопедия.
[9]Вж. „Идентифициране на видовете пропаганда“. – В: Storyboard That.
[10] Вж. „Убиха Борис Немцов до Кремъл (обобщение). – В: БНТ.
[11]Вж. .„Протест срещу патриарх Вартоломей“. – В: БНТ.
[12]Трифонова, Р. „Хроника на един предизвестен скандал“. – В: Dobrotolubie.com.
[13] Трифонова, Р. „Хроника на един предизвестен скандал с продължение“. – В: Dobrotolubie.com.
[14] През 2023 г. Руският патриарх Кирил влезе в ролята на „защитник на Православието“ на „събор“ на РПЦ и обвини Вселенският патриарх Вартоломей и Вселенската патриаршия в „нова еклисиология“, както и в „иницииране на схизма“, което е „затруднило изключително много РПЦ да поддържа духовни връзки със значителна част от гръцкия православен свят“ (тук). Впоследствие се оказа, че това не е събор, а съвещание на епископите и на него не са дошли почти половината от тях: „В случая не може да се говори за никакъв поместен събор, това е по-скоро архиерейско съвещание, просто непълноценен архиерейски събор. В края на краищата от 400 епископи, които патриархът на РПЦ смята за „свои“, в Москва се събраха 250. Почти никой не дойде от чужбина: нито от РПЦЗ, нито от балтийските страни, нито от Парижката архиепископия. От тази гледна точка решенията на съвещанието едва ли могат да бъдат „задължителни“ за цялата църква, по-скоро те посочват някои неща, които трябва да бъдат „взети под внимание“. Вж. „Что решили на Архиерейском совещании РПЦ по Украине“. – В: СПЖ.
[15] „Папа Франциск и руският патриарх Кирил се срещнаха в Хавана и подписаха историческа съвместна декларация“. – В: БНР.
[16]„Митрополит Николай призова България да не приема бежанци“. – В: Дарик бг.
[17] „Българската православна църква призова правителството да не приема повече бежанци у нас“. – В: БНР (https://bnr.bg/sr/post/100606184/svetiat-sinod-redno-e-da-se-pogrijim-za-tezi-bejanci-koito-veche-sa-v-balgaria).
[18] „Русенският митрополит Наум: Да бъдем човеколюбиви към нашите събратя друговерци“. – В: Православие.бг.
[19] Трифонова, Р. „Когато защитаваш истината, Бог винаги е на твоя страна“. – В: Задругата.
[20] Трифонова, Р. „Помогна ли на политиката „православният език“. – В: Християнство.бг.
[21]Вж. „Патриарх Кирил разочарован, че ролята на Русия в освобождението се размива“. – В: Медиапул.
[22]„Проект за национална стратегия за детето 2019-2030 г.“ (https://www.strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=4012).
[23] Везенков, В. „Прибират децата като пирати“. Дезинформацията и паниката вече опразват цели училища. „Стратегията за детето е документ, създаден още през 2000 г. и обновен през 2008 г. и през декември 2018 г. Промените целят затварянето на всички домове за деца и подобряване на координацията при закрилата на децата. В действащите от 2006 г. текстове, които регламентират основанията за настаняване на дете извън семейството, няма промяна. Подобна временна мярка за закрила и досега, и занапред може да бъде предприета единствено с решение на съда. След първите протести, премиерът Бойко Борисов нареди да се спре работа по документа и обяви, че „такава стратегия няма“. Въпреки това протестите срещу документа продължават месеци наред, а редица религиозни организации се обявиха против него. Основният им мотив е, че държавата лесно ще може да отнема родителски права, дори след подаден сигнал от съсед. Впоследствие това беше многократно опровергавано от институциите, но протестите продължиха“. – В: Свободна Европа.
[24] Първи реагира русенският митрополит Наум, който заяви, че „подобен документ не е бил официално обсъждан в заседание на Св. Синод на БПЦ-БП. Текстовете на „Становището”, обвързващи БПЦ-БП като институция, са лично творение проект на г-жа Десислава Панайотова (…)“, след което митр. Гавриил доизясни ситуацията. Вж. „Светият Синод намери грешник за „шамарения“ скандал. – В: Сега.бг.
[25] „Скандал в Синода по стратегията за детето“. – В: Стандарт нюз.
[26] Виж разследването на Генка Шикерова „Социалната война: Целият филм на Генка Шикерова“ (https://www.youtube.com/watch?v=apIGQptu0AU).
[27] По случаите в Сливен и Ямбол редица медии излязоха с информация, в която визират като основен пропагандатор Александър Урумов, който по това време беше директор на пресцентъра на Министерство на отбраната, оглавявано от Красимир Каракачанов, който отрече обвиненията по негов адрес: „Запитан как тогава си обяснява стрелите по негов адрес, той казва, че намесването на неговото име е „пряко свързано“ с категоричната му позиция срещу Истанбулската конвенция и „всякакъв род джендър политики“. Същото твърдят и неговите опоненти – не че той е човекът, пряко подлудил ромските махали, а че от месеци и дори години разпространява неверни твърдения, които логично са породили призрака на злата държава, отнемаща деца право от междучасието“. Вж. „Кой е Александър Урумов, обвиняван за насаждането на паниката в махалите“ – В: Свободна Европа.
[28] Танчева, В. „Изкуствознанието в помощ на правоохранителните органи“. – В: Анализи бг.
[29] Olivier, P. Bulgarie : manifestation des nationalistes contre la parade LGBT. – В: Jeune Nation.
[30]Проследяване на източниците на агитационните материали срещу Стратегията за детето 2019–2030 г. (https://vimeo.com/336595423).
[31] Русинова, Н. Стратегията за детето и другите промени или как държавата ще ни вземе децата и ще ги даде на холандците и на норвежците. – В: Лична страница на Надя Русинова.
[32] По темата виж интервю на Сандра Керелезова с гл. ас. д-р Тодор Енчев „За новопостроения храм на въоръжените сили на Русия, неписаните критерии и компромисите с вярата“ – В: Християнство и култура, бр. 151/2020.
[33] Както по-късно призна директорът на радио „Радонеж“ Евгений Никифорович в участие по руския православен телеканал „Спас“: „В Украйна болестта е така запусната, че никакви там преговори и уговорки – с нищо там не може да се излекува. Там е възможна само хирургия. Затова отговор на тази изява на нацистите може да бъде само „Солнцепек“ (огнехвъргачна система). Тези трябва да се изгарят. Точно така. И всякакви „ох, но това не е християнско“ – съвсем си е християнско. Просто тези хора действат като езичници и трябва да си го получат като езичници. За това на нас ни трябва не новозаветна етика, а старозаветна. Илия, пророкът, който там лично е взел и е прерязал гърлата на служителите на Ваал. И с тези трябва така – да се унищожават при всяко съмнение…“. Вж. „Евгений Никифоров от „Радонеж“: „Украинците трябва да се унищожават при всяко съмнение“. – В: Християнство.бг.
[34] В изготвяните списъци основна роля играят екипите на сайтовете „Благодатный огонь и „Антимодернизъм.ру“, в чиито екип е и свещеникът от БПЦ Божидар Главев. Вж. Екипът на „Благодатный огонь“ иска лишаването от сан на близо 300 руски свещеници. – В: Християнство.бг.
[35] Някои от тези свещеници впоследствие поискаха апелация от Вселенския патриарх Вартоломей и той възстанови сана им.
[36] Трифонова, Р. „Ако мълчим, ние участваме в това зло, което се случва в света“. – В: Християнство.бг.
[37] Тулин, В. „Руска медия за София прайд и шествието за християнското семейство“. – В: Род.бг.
[38] „Делът на абортите в България продължава да е много висок през последните години и страната ни е на първо място по брой аборти на 1000 жени във фертилна възраст (15-49 г.) в ЕС. (…) Статистиката сочи, че за всички страни в Европа България е на 3-о място по брой аборти на 1000 жени във възрастовата група 15-49 г., като се нарежда след Армения и Грузия, но остава на първа в ЕС. Според официалната статистика ежемесечно над 1000 българки извършват аборт по собствено желание, като тя отчита само легално регистрираните манипулации, което означава, че броят им вероятно е значително по-голям“. Вж. „Черна статистика: България е на първо място в ЕС по брой направени аборти“. – В: Експерт.бг.
[39] В християнството се използва понятието „домашна църква“, което е релевантно на „християнско семейство“, т.е. семейна общност, която изповядва Христос и възпитава децата си в християнска вяра. Идеологемата „традиционно семейство“ идва да покаже, че съществува и „нетрадиционно“ такова, т.е. да обозначи определена линия за „борба“ на „традиционните“ с „нетрадиционните“ ценности. Вредата за църковната общност в случая може да бъде подмяната на понятието „домашна църква“ с идеологическия маркер „традиционно семейство“.
[40] Вж. „Близо 400 сайта разпространяват руска пропаганда в България“. – В: Медиапул.
