Размисли в карантина

Архим. Андреас Конанос

Цял ден мълча. Вече няколко дни не общувам с хората. Няма да крия: немалко дни в годината аз прекарвам именно така. В безмълвие и самоуединение. Лично за мен в това няма нищо необичайно и удивително. А някои от вас виждат мои снимки, селфи и подобни неща и си правят изводи, че аз по цял ден бягам по улиците в луда радост и се развличам 24 часа в денонощието! Това е илюзия, създадена от картинките в медиите; от фотографиите, които някой е направил за 2-3 дни, и които могат дълго време, с месеци да създават впечатление, че никога не съм на едно място, че съм тук и там и живея бурен живот.

Но сега не говорим за мен.

Сега става дума за всички нас.

Замислих се за това, как се е променил нашият живот. Всичко е спряно, замразено, затворено.

Замислих се за теб.

Ти стоиш у дома и не ти е леко.

Това е против волята ти, защото не си затворник и интроверт.

Ти стоиш у дома по принуда, защото такова е предписанието.

Ти стоиш у дома и поради любов, знаейки, че това е необходимо за твоето благо, благото на всички нас и на тези, които обичаме.

Ти стоиш у дома и поради страх и несигурност.

Замислих се още и за тези, които се задъхват в психологическа безпомощност. Тези хора са сами, като изгубени в пустинята, в безмълвие и с осиротели души.

В тези дни се събуждам сутрин и макар слънцето да се обръща към мен: „Усмихни се, погледни колко прекрасен е настъпващият ден“, бързо настъпва друга реалност и ми напомня за заплахата, за страха, за черния галопиращ конник, който ще вземе много от нас от нашата планета.

Всичко, което се случва в последните седмици, ме подтиква да мисля за непостоянството и преходността на нашия свят.

Няма да скрия – мислех си и за смъртта. Обикновено забравям за нея в своята активна дейност. Толкова съм свикнал да се наслаждавам на живота, на неговите цветове и аромати, на музиката, успехите, вкусовете, опияняващите напитки, театралните роли и хората, че в един момент започнах да се чувствам като единствения жител на тази земя, придобих психологията на човек, който има едно осигурено място на пребиваване – тук.

Тук. В този прекрасен свят, сред моите прекрасни съседи, в моето прекрасно отечество.

И изведнъж тук неочаквано дойде нещо невидимо, незримо – един микроскопичен вирус, който ми напомни, че идва краят. За мен и за теб може би не сега. Но той със сигурност ще дойде.

Аз имам свой „срок на годност“ в този свят и в този вид. Аз съм у вас пришълец и заселник (Бит. 23:4). Стоя на перона на метрото и чакам някой да ми извика: влез! А аз, очарован от красотата на гарата, не отговарям, не е по силите ми да се откъсна от нея.

В този момент ми стана страшно. И се изплаших. Разстроих се. Изпаднах в униние. И въпросът защо не спря да се бунтува в мен, в търсене на отговор и с чувство за някаква несправедливост: „Колко е несправедливо всичко, което се случва в света“.

Колко труд, колко пот – душевна и телесна: учение, преумора, работа, мечти, покупки, недвижими имоти, собственост, инвестиции, планове, намерения, сърцебиене, отношения, обещания, задължения, договорености, документи – всичко, което е спечелено с надежда и бърза радост!

Всичко, забулено с воала на постоянното очакване и вярата в това, че ще дойде още нещо, и още, и още. Неутолимата жажда за развитие: после ще направя това и това. А след това ще отида тук и там. Това е възторгът на творчеството, което ти дава нещо от Божия „мироглед“.

Вярата  в това, че повдигането на булото на радостта е безкрайно. Но идва вирусът и неочаквано на мнозина казва: „Stop“.

Може би този път не за мен. Може би. Но той вече каза това на толкова мои ближни в този свят. И вече го каза на някои от моите съотечественици. Той обори всичко. Без да пита, без разрешение, без някакво елементарно обсъждане, разбираш ли? Никакво такова: „Хайде да поговорим!“. Не ме пита искам ли, съгласен ли съм, готов ли съм, дали имам роднини, деца, кучета, котки, които ще плачат за мен и ще скърбят, когато си отида от този свят.

Нищо подобно. Нагла и жестока смърт, безсмислена и безразлична пред най-горещите сълзи.

Отварям хладилника, пълен е. Купих си храна за няколко дни напред. Изпивам един портокалов сок и изяждам три гевречета с канела. Вкусно! Колко прекрасно е да се живее, да се радваш, да бъдеш здрав, да усещаш, че в теб тече река от живот, да усещаш диханието на Бога, което те окриля.

Само молитвата върви леко в тези дни: беседвам с Бога и Му съобщавам всичко – за моето объркване, за моите роднини и приятели, за нашата безпомощност, за всички тези, които са болни и ще се разболеят и вероятно ще умрат. Така казват… Не искам да го повярвам и не мога.

Не ме вълнуват никакви разпри. Не влизам в тях, защото в края на краищата на всички ни предстои … край. Ако не сега, то скоро. Нека дори и да е в далечното бъдеще.

Некрасиви и самодоволни разпри на хората, стоящи на прага на смъртта. Можеш ли да ми кажеш със сигурност, как ще премине при теб този ден?

Викове и караници. Дори и заради Христа. В такива дни! От всички страни. Без спирачки. Групи и партии, клики и компании. Дива жажда за нещо и пълна забрава на Христа! В духа „о, ние сега ще ви покажем“, „ето така е правилно, и ти нищо не разбираш“, „не знаеш какво ще се случи с теб“, „ти си безбожник, негодник“, „ти не си никакъв християнин“, „ти си виновен за всичко“, „отивай в ада, остави ни на мира“.

Неутолима жажда за самооправдание – да се оправдая, да докажа, че аз съм прав, че това, което правя, го правя добре, че съм най-добър, по-добър от теб, а ти си лош, тъмен, невежа, заблуден човек.

Единствената разумна постъпка в тези дни за мен самия е да си остана у дома и да се моля, когато мога и с каквато молитва ми идва наум. Говоря за вътрешната сърдечна молитва в мълчание, любов и искреност. Като у Христа, Който паднал на земята и цяла нощ се молел в Гетсимания. Така Той правил много нощи през живота Си, молейки се за цялата вселена.

Свещените личности на нашите дни – учените, правят и нека да направят всичко, което е по силите им и което е достъпно за тях, тъй като нашите възможности са ограничени.

Единствената разумна постъпка в тези дни е да останем вкъщи и да се молим.

Политиците, лекарите, медицинските сестри, свещенослужителите, учителите, психолозите и психиатрите, полицаите, бизнесмените, спортистите, художниците, духовните хора, мислителите, писателите, поетите, молитвениците, обикновените труженици, работниците в предприятията и земеделците, хората, надарени с хумор и дарба за общуване, утешение и сили – ние всички сме призвани да станем „чудотворци“ в това време.

Да преживеем чудото на любовта и единството (доколкото е възможно да се обединим в нашата … джунгла!), уважението, търпението, жертвоготовността!

Да се съсредоточим върху същността, която е смъртен враг на вируса, и да се уповаваме на Безсмъртната Любов! Всички ние, които вярваме, да явим Христа не в само в публичните изявления, а в „горенето“ на любящото сърце, което може да бие като сърце на Христа – подобно на слънцето, а не на снега!

И наистина – да си стоим вкъщи. С помощта на интернет да пътешестваме, където поискаме, да правим покупки, за разговаряме, да общуваме един с друг, да разменяме мнения, болка, страдание, упование и надежда.

Да станем малки подвижници в тези дни. И ако направим това в духа на любовта, ще изпълним най-невероятния пост пред Бога!

Всичко останало ти знаеш, за това говорят постоянно: за чистотата, за миенето на ръцете, и т.н. Навярно ти се замая главата, но помислих, че щом четеш сега този текст, нямаш нищо по-добро, с което да се занимаваш.

А ако не е така, прости ми за времето, което ти отнех.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: pravoslavie.ru