Меню Затваряне

Изповеднически подвиг на отец Атанас от Хвойна

Игумения Валентина Друмева

Свещеник Атанас Ангелов Аролски, сега на 91 години, израснал в Родопа планина. Потомък на българи със здрав дух, наследил тяхната твърдост. Те отстоявали вярата си по време на помохамеданчването на Родопския край, а той, през атеистичния период у нас.

Роден е на 1 ноември 1919 г. в село Павелско, Смолянска област. Той е второто от петте деца на Мария и Ангел Аролски. Фамилното им име идва от думата „арьол“ – орел, прието от името на един руски емигрант свещеник.

Баща му бил земеделец. Живеели бедно. Той искал синът му да стане търговец, защото виждал в него големи умствени заложби. И вярата му била висока и здрава, духовността чиста и пламенна и той се насочил към духовното знание.

За това съдействал чичо му, който бил свещеник в Перущица. Той го изпратил да учи в Богословския институт в Черепиш, след като отбил военната си служба в 21- во военно поделение в Пловдив. За 11 места в института имало 400 кандидати. Спечелил конкурса. Бил единственият ученик от Южна България.
Жадувал за духовно образование, но не вярвал, че може да поеме отговорното служение на свещенството. Като завършил, станал архивар в Пловдивската митрополия. Митрополит Кирил оценил интелигентността и вярата му и предложил да бъде ръкоположен.

В Държавния архив – Пловдив, където се съхранява архивът на Пловдивската митрополия, е запазено Постановление № 118 от 5 ноември 1943 г. От него се разбира, че Епархийският съвет в разпоредителното си заседание, с председател архимандрит Горазд, подложил на изпит Атанас Аролски от с. Павелско, кандидат за свещеник в Златоград.

Кандидатът издържал изпита пред комисията с успех „Много добър (5)“. След това кандидатурата му била приета с постановление № 105 от 7 ноември 1943 г. Стажът си изкарал в църквата „Свети Георги“ – Пловдив. Искал да стане енорийски свещеник в родното си село Павелско, но тогава в Златоград имало нужда от български свещеници. Приел предложението благоразумно временно, а останал там 52 години до пенсионирането си.

Неговата пастирска дейност в този пограничен град е забележителна. Въпреки неблагоприятните условия тя била изключително благодатна. Само след месеци дошла атеистичната власт, която му поставила много препятствия. Изпитанията му били големи, но и духовната награда – немалка.

Хората го обичали. За него досега казват, че бил: „въплъщение на истински духовник, който се ръководел неотклонно от своето призвание и възрожденска преданост към делото“.

Отец Атанас бил ревностен в служението и твърд в изповядване на вярата Оправдал фамилното си звание на орел, защото знаел да лети високо над атеистичната посредственост.Развил широка пастирска дейност, въпреки че условията в Златоград били особени.

В градчето имало 150 християнски и 1000 мохамедански семейства Но той за полувековната си дейност на духовник никога не отделял едните от другите. Общувал с всички, без да унижава достойнството на светата православна вяра. Имал предвид, че мохамеданите са помаци – потурчени българи. Самите те го показвали и връзката ставала естествена и непринудена.

Сърдечен, достъпен и милостив, те го чувствали като свой. Помагали му. Майстори мохамедани от село Старцево направили покрива на параклиса „Света Неделя“. При разговори проличавала следата от някогашната им християнска вяра. Имало и нерядко показателни случаи като следният:

Отецът си спомня, като работели покрива на параклиса, дошъл мъж и пошепнал нещо на Ахмед. Търсел помощ. Отнасяло се за „Доската“, Това била стара дървена икона на св. Богородица. Предавала се тайно. Чрез нея Небесната Майка помагала на страдащите.

Единият край на тази икона бил опушен от огън, но образът на св. Богородица оцелял непокътнат след изгарянето на манастира „Света Неделя“ по време на помохамеданчването на този край. Той се намирал между Златоград и Старцево. Мястото се почитало еднакво от християни и мохамедани – някогашни българи.

Иконата спасила една жена от Старцево. От сградите останали само руини, но след опустошението в основите й се намерила тази икона. Оттогава който имал „някакъв зор“ търсел „Доската“ да му помогне.
И този млад мъж дошъл при отеца за нея. Стеснявал се лично да говори е него. Майсторите разказали, че младата му невеста от два дни се мъчела, но не можела да роди първото си дете. Това било през 1945 г.
Било времето на забраните от страна на атеистичните власти, но пътищата до дома на отец Атанас били „неведоми“. Случаите са много.

Мохамедани идвали и му казвали: „Дядо попе, синът ми отива войник, запали една свещица и се помоли на Богородица да не му се случва нищо лошо“. Нуждите на хората „минавали през него“ не само като духовно лице, но и като секретар на Българския червен кръст. Лично той раздавал помощи и цялата отчетност минавала през неговите ръце.

За благодарност българомохамеданите му помагали безплатно при ремонтите на църквата. И не само на църквата. Като разбрал Хасан, че отецът няма дърва, събрал хора и с 15 товара на мулета му докарали дърва, без да искат заплащане. Много и трогателни били случаите, когато помаците се грижели за него. В техните постъпки той дочувал със сърцето си гласа на българската им християнска вяра, така жестоко ограбена.

Времето било сложно. Страхът бил двоен: от ходжата и от атеистичните власти. Но връзката с Христовата вяра при златоградските българомохамедани била здрава. Имало такъв обичай: върху гърдите на мъртвец възрастни жени да слагат разтворена ножица. Починал един мохамеданин, с когото отецът се познавал отблизо. Отишъл да изкаже съболезнования на близките му. Учудил се като видял на гърдите му голяма разтворена ножица. Попитал, и възрастен човек му обяснил.

Казал му, че горе в рая имало ограда, направена от тънки жици, които могат да се отрежат „само с ножица“. Който е отишъл в другия свят без ножица не може да отреже оградата и да влезе. Невъзможно било да види рая без нея. Това било официалното обяснение, но млад мъж – мохамеданин, се приближил до отеца и му казал истината. Той обяснил, че разтворената ножица крие таен знак. Направо му казал: „Не виждаш ли, че това е кръст! Отворената ножица е станала кръст“.

Искали покойника да тръгне към отвъдния свят с кръста Христов. Не можели естествено да сложат истински кръст, защото ходжата щял да се кара. Така изразявали вярата си. И ставало ясно, че само с Кръста Христов, с чистата вяра може да се влезе в блажения живот при Бога. Всички жители на Златоград били свързани с християнската вяра, затова и хората били свързани помежду си. А отец Атанас уважавал тази „скрита вяра“ в тях и дори влизал в дълги разговори за Бога и вечния живот, но много предпазливо.

По този начин разгарял в душите им покритите е пепелта на забравата живи искри на християнската вяра.
Работел на духовната нива неуморно. Пътувал пеш и до околните села. Пътят изминавал сам. Винаги бил зает и за семейството му оставало малко време. Добрата му презвитера Гинка се шегувала, като казвала, че трябвало да стане монах, а не свещеник. Той не пренебрегвал, разбира се, семейните си отговорности. Неговото влияние в семейството, и особено върху децата му, било духовно. За този, който може да покаже висок пример, е нужно малко, за да поучи другия.

Веднъж запитали сина му, още малко дете, какво работи баща му като е свещеник. Любопитно било в онова време, когато много хора не смеели да приближат духовното лице. Детето отговорило: „Не зная какво работи, ама вечер, като лягам, го няма и сутрин, като ставам, пак го няма“.

Непрекъснато бил на път и между хората. Освен служението в храма, където отивали най-смелите християни, той общувал с хората при всеки удобен повод. И това, по неговите думи било много важно. Той работел с човешки души. Говорел и убеждавал разколебаните в правотата на вярата, тогава унижавана и преследвана.

Интересни са неговите разсъждения за тялото и душата. Той напомнял на хората, че човекът не е само тяло. Има душа, която е скъпоценна. Тази истина трябвало да се напомня в онова време, когато хората се насочвали само към материални придобивки, стремейки се да градят несъществуващия земен рай.
Напомнял, че душата и особено духът „не се хранят с фасул и потато (картофи), а със Словото Божие“. Напомнял, че Христос ни показал пътя, но хората не вървят по него.

С прости думи раздвижвал духовните струни в човека. Казвал, че ако човек огладнее и не даде храна на тялото, то ще го „подлуди“. Той може да открадне и да убие, но ще задоволи глада. А „душата е по-друга“. Тя чака търпеливо да й се поднесе духовна храна, но тя е силна да изведе човека над всички земни зависимости… И добавял: „Помислете! Човекът не е вол! Той има душа и тя не се задоволява със земни придобивки…“.

Милостив е оня, който полага грижи за човешки души. Той е състрадателен към всеки нуждаещ се. Като такъв е познат и отец Атанас. Не подминавал човека, който е в нужда. Помагал е всички сили. Близките му помнят един случай с беден самотник. Всички го отбягвали, понеже имал въшки. Отецът запалил огън в църковния двор, сложил един голям казан с вода, изчистил го от паразитите и организирал хората да му носят храна.

Сам отстъпил канцеларията си, като изнесъл бюрото в коридора. Откликвал на всяка човешка нужда. Дъщеря му Мария разказвала как на едно събрание на ТКЗС дълго спорели и не можели да решат въпроса. Тогава един от присъстващите извикал: „Оти не викнете попа да ви оправи?“. Търсели го управниците, а той разобличавал безбожието им, което „учи хората да забравят, че имат душа“. Много страдал, че: „на младежите в тези 30-40 години та-кова беше всичкото учение“.

Обичал да си служи с притчи. До днес се разказва една от тях. Той започвал така: „Човекът прави нещата, които са по-леки, макар че са лоши. Затова дяволът печели най-много от човека“.
След това предисловие продължавал: „Дяволът решил да се откаже от занаята си и изнесъл на пазара да продаде всичките си инструменти: лъжи, убийства, измами. Човекът ги купувал и се чудел, че на един инструмент цената е много голяма. При това той бил „изяден“ от дългата употреба.
Дяволът му обяснил: „Аз с него правя всичко. Това е съмнението. Щом дойде в човека, то разхлабва силите му и злото си постига най-лесно целта…“.

За себе си отецът казва, че никога не се е съмнявал в две неща: в Бога и в Любовта.
Отец Атанас дошъл в Златоград млад, на 24 години, и то във времето, когато се издигали атеистични лозунги. Той обаче смело проповядвал вярата. Затова много пострадал и едва не платил е живота си.
На едно партийно събрание единствено той се изправил срещу тези, които поругавали храма и вярата. Възмутил се, че агитирали хората да не отиват на църква. Слушал как казвали, че всичко, което се говори в църквата: „всичко е мъгла, всичко е лъжа, всичко е измама“.

Сега спомня случая и споделя: „…аз стоя и ми ври тука – отвътре. А всичко мълчи, не смее гък да каже“.
Тогава той станал и смело заявил: „Вие не знаете нищо за Църквата. Ако я нямаше, нямаше да има България, нямаше и вас да ви има…“.
На тези думи никой не можал да му възрази. Но партийният активист на излизане от залата, като минал край него, му казал: „Аз ще те наредя тебе“.

Само дни след това отецът бил арестуван, когато пасял животните си на полето. Завързали го с въжета на едно дърво близо до границата с Турция. Решено било, ако тръгне да бяга, да го застрелят, обвинявайки го в дезертьорство. Цяла нощ той лежал вързан. На сутринта войници с автомати го отвели в карцера. Военен началник „случайно“ посетил поделението. Видял го арестуван и наредил да го освободят. След два дни се завърнал. Тревогата на близките му била голяма.
Бил строго предупреден да мълчи за случилото се. Той смята, че само „по чудо Божие“ е бил спасен. Нужен бил на хората, които се лутали в мрака на сложни душевни борби. Единствено Светлината, която отецът им показвал, им давала сили да оцеляват.

Той не намразил мъчителите си. По християнски прощавал и се молел за нещастните им души. Но след такова отношение към него правел това с усилия. Изповедно казва: „Най-трудната Божия заповед е да обичаш враговете си като себе си“. По-нататък привежда следните разсъждения: „Тебе ти идва да го хванеш, да го удариш, да го ликвидираш с камък, ама Той – Христос ти вика да го обичаш. И така е правилно. Аз съм го изпитал в живота си… Имаше един, дето толкова нечисти работи каза за мене. Накрая се наложи аз да му помогна в една негова работа. А той никога не е очаквал от мене. Като съм му помогнал, аз съм го победил. Пречупил съм духа му. Аз го обикнах, прегърнах го и свърши се. В това беше победата. Това беше куршумът, който го уцели…“.

Не гледал отецът кой е приятел и кой е враг. Помагал на всички и с това бил богат. Посещавал болните, помагал на бедните. Случвало се при нужда да дарява кръв.
Страдал със страдащите, плачел с плачещите. Погребвали млад човек. Отецът служел, говорел и плачел заедно с близките на покойника. Затова хората казвали: „Нашият поп е истински“.
Истински служел и достойно вървял по пътища, които били винаги „стръмни, тесни, с дупки нанадолу, с големи завои…“. Изпитанията му били ежедневие. Той споделя: „Вънка няма живо да те подкрепи. Викаш някой да ти поправи дувара, той вика: „Ще ме видят и ще ми вземат партийния билет. Няма да дойда да ти го направя“.

Партийният пък казал: „Църква няма да има вече. Съветският съюз пристига. Какви църкви разправяш ти! Ти си последният поп, който тука ще стои“. Отецът с болка продължава: „Ти си отишъл като млад свещеник да правиш нещо тука, а насреща ти се казва: „Кажи, какво правиш тука? Последният си ти. Какво правиш?“.
Не знаели те, че духовността не се гаси. Отецът го знаел, но не било лесно да гледа как се води война против Светлината. Отец Атанас приел свещенството от руския свещеник, а го предал после на отец Емил, който е от българомохамедански произход. Покръстен е в Бачковския манастир. Завършил Духовната академия. Сметката на партийния секретар излязла крива.

Много опити са правели да го пречупят, но не успели. Той лично разказва: „Караха ме да напусна църквата, обещаваха ми тристаен апартамент в София, за да стана човек, на когото могат да разчитат властимащите по времето на социализма. За да си правят после каквото си искат.
Въпреки че живеех в една срутена къща, аз не пожелах жилището в столицата. Останах верен на Църквата и на себе си…“.

Най-възрастният свещеник в Смолянско казва: „Много съблазни съм имал през живота, но съм ги подминавал… имал съм обещания за по-лек живот, но тогава щях да се превърна в една мечка човешка на синджир“. Към външните препятствия прибавя и големите отговорности на свещенослужителя като пастир. Той казвал: „Всеки сам си носи кръста, а свещеникът носи и чуждото тегло“. Построявал света по следния начин: „Първо е Господ Бог, после всички Негови чеда, а накрая са свещениците, че на тях се пишат всички грехове, които се допускат на земята“.

Той е много взискателен към себе си. Сам казва: „Не съм доволен от себе си, не съм доволен. Това най-много ме трови… Не съм такъв, какъвто трябва да бъда“.
Когато правел отчет на своята дейност, плачел „там, вътре“ да не го види никой. Като съзнавал високите отговорности на свещеника, той казва, че: „правел само това, което е длъжен да прави един свещеник“. И пак с дълбоко покайно чувство добавя: „В земния си живот човек сам си отваря или затваря вратите на рая“.
Хората го наричат открито „истински“, дори „светец“. А той протестира: „…най-лошото нещо за човека е да го помислиш, да го оцениш повече, отколкото е. Това е най- лошата грешка, най-тежката грешка. Такава е и моята работа… Аз съм един селски поп прост, такъв, който нищо не съм“.
Смирението му е голямо. Сам се обвинява. Търси причината, поради която не е дал това, което Бог изисквал от него. От свое име и на събратята си казва: „Слабостта на свещеника е там, че той учи хората, а самият той не е научен“.

А отец Атанас е научен и вървял неотклонно по пътя на духовното пастирско служение. Търси ключ към храма Божий, където се пречистват и спасяват човешки души. Намира го в духовния глад. Готов е да помага на всеки, който прекрачи прага на църквата. Съветва гладните: „Ще влезеш в църквата, ще надникнеш в малките стаички на своята душа и ще видиш как да утолиш мъчителния й глад…“ Има предвид съкровената изповед като тайнство. Много се раздавал и в Златоград не го забравят.
След полувековното му служение там той се връща в Хвойна. Причината е болният му 90-годишен баща, за когото трябвало да полага грижи. И тук се открива широко поле за духовна дейност. Той дошъл през 1994 г. Няма вече атеистични забрани, но духовният живот е занемарен до крайност.
Със същата ревност, смирение и благодарност към Бога изпълнява свещеническия си дълг в Ропка – Долен Рупчок, където има много села без свещеници. Благодари на Бога, че има още сили да служи на духовните си чеда.

Освен Хвойна завежда селата Орехово и Малево. Студ и пек не го спират. Той не пропуска нито една служба в духовния си район. Спомня си: „Навремето ходех пеш от село на село. Нямах превоз, а хората ме чакаха. Затова вземах торбата си на гърба и извървявах двадесетина километра пеш“.
И сега на 90 години отново е на път пеш. От Хвойна до Малево, от Малево до Орехово и обратно. Ако мине кола, може да го вземе. Той не се окайва. Напротив, кротичко казва с примирение: „Пътят е затова – да се върви“. Благодатта му дава сили.

Независимо от сезона и времето хората знаят, че в определения час вратата на църквата ще бъде отворена. Поради напредналата възраст сега тръгвал по-рано, за да стигне навреме. Още в 6 ч сутринта поемал към Малево, отдалечено на 3 км от Хвойна. Друг път – към Орехово, отдалечено 7 км от Хвойна.
Изкарал шофьорски курс още през 1961 г., сдобил се с правоспособност, но и до ден днешен не успял да задели пари, за да си купи автомобил. Има три деца. За да ги изучи „затънал в борчове“. Честен и почтен Божи служител, не трупал богатство, а печелел човешки души за вечността.

Той дошъл в Хвойна, след като починал свещеникът преди 15 години. Църквата останала затворена. Не съди хората. Казва: „То и такива бяха времената, на атеизъм, през социалистическото време“.
Покривът на храма течал. Потърсил майстор, но му отказали. Още се пазели хората от близост с църквата. А той имал магаре и каручка и започнал работа с един майстор, който му обещал да идва след 19 ч. Ако го видели качен на църковния покрив, щели да му вземат партийния билет.
Работел през дългия летен ден до 21 ч. Отецът вдигал плочите, майсторът ги редял. Спасила се църквата „Свети Илия“ от разрушение. Но пак „препускал до Златоград и Павелско, защото нямало свещеници. Пътувал понякога 100 км, за да обслужва обезлюдените храмове. Нито за миг не се обезкуражил, когато преследвали вярващите. За него сега в Хвойна се говори като за светец и апостол. Навършил 90 години още продължава да служи, „да пази българския дух“.

Отец Атанас вече 67 години върви към Бога и с Бога, и служи на хората с духовното милосърдие, което е най- високо, защото с него се спасяват души за вечността.
Селяните в Хвойна казват: „Най-важният човек в Хвойна е отец Аролски. Запитани „защо?“, – отговарят: „Защото всички сме при него… Добродушен човек, това е. Когото и да попитате за него, никой няма да каже лоша дума“.

Пощальонката в Хвойна казва: „За мене той е нещо като светец. Да, светец, жив светец. Той мисли за хората и за църквата. Църквата не работеше. Той като дойде, възстанови се всичко… Така истински говори, че не може да не му повярваш… С личен пример спечели хората.
Нашият отец винаги пости и винаги върши добри дела и си работи, труди се, мисли за духовния живот, за духовното здраве на хората. Той е съвсем истински човек, земен и в същото време свят…“.
А кметът на Хвойна казва, че отецът много му е помогнал „лично с морала си и с устоя си, който притежава. Винаги съм черпел в трудни моменти от неговия стоицизъм, от неговата отговорност, от неговата скромност и честност“.

Духовното му въздействие върху човешките души било голямо. Той намирал път и към душите на обезверената младеж. Успявал да убеди млади хора, които никак не са влизали в храма, да потърсят неговия праг и да се обърнат към Бога. Това дело е апостолско. Напълно заслужено отец Атанас Аролски получи и най-високото отличие, отсъдено му от Пловдивския епархийски съвет – орденът „Свети апостол Ерм“ – първа степен. Орденът на името на първия Пловдивски митрополит от апостолско време му е даден за дългогодишното му пастирско служение по апостолски.

Светите апостоли разнасяли Словото Божие и търпели гонения от римските императори заради Христа. А отец Аролски по апостолски служи в атеистичното време и показа, че и днешните свещенослужители могат да притежават устойчивостта и ревността на първите Христови пастири, защото „Христос е същият вчера, днес и вовеки“ (Евр. 13:8).


1 Поредица „В кадър“ – БНТ I програма, „Ключът на църквата“, Спас Кьосев (19 декември 2009 г.).
2 Вестник „Марица“, 10 ноември 2009 г., Славка Радичева, 90- годишният свещеник продължава да обикаля пеш паството си в три села.
3 Вестник „Нов глас“, 11 декември 2009 г., Сийка Суркова. Интервю с 90-годишния свещеник Атанас Аролски.
4 Радио „фокус“ – Смолян, 2 ноември 2009 г., Отец Атанас Аролски.

Източник „Български свещеници пострадали за вярата в най ново време”, Том 8

Бележка на редакцията: Отец Атанас Аралски почина на 28 март 2015 година. През 2009г., когато навърши 90 години, бе отличен с орден на Пловдивската света митрополия „Св. ап. Ерм“ І- ва степен от Пловдивския митрополит Николай. Орденът му бе връчен от Константийския епископ Антоний, тогава викарий на Пловдивския митрополит. Напомняме за неговия живот и с филма на btv “Една истинска родопска история”.

Posted in Мъченици и изповедници през атеистичния режим, Памет

Related Posts