Меню Затваряне

Закхей

Прот. Александър Шмеман

Православната църква започва да ни възвестява за Великия пост, започва да ни готви за него цял месец преди неговото начало. И колко е трудно за човека да разбере, че редом с безбройните житейски грижи я има и ето тази грижа за душата, за нашия вътрешен свят. Ако бяхме малко по-сериозни, щяхме да проумеем колко важна, колко насъщна и първостепенна е именно тази грижа. Щяхме да разберем тази бавност, този тайнствен ритъм на църковния живот.

Ние, разбира се, добре знаем какво значение има за нашия живот храната. Това, казваме, е полезно, а това – вредно, това е тежко, а това – опасно. И полагаме усилия да приложим тези знания, да направим храната полезна. Но не е ли това само попска риторика – да се каже, че на душата й е необходима храна, че „не само с хляб ще живее човек“[1]. Та това го знае всеки: трябва и да попрочетем, и да помислим, и да поговорим, и да се поразвлечем. Колко малко обаче се оказва тук загрижеността, колко малко са вниманието и елементарната хигиена. Търсим леките четива, търсим дърдоренето, а не разговора, развлеченията, а не питателната храна. И не знаем, че е много по-лесно да се замърси душата, отколкото стомахът, че последствията от замърсяването на душата са далеч по-опасни. Така повечето от нашето време отива за „външното“, а по-малко – за вътрешното.

Идва обаче и времето от годината, когато Църквата ни призовава да си спомним, че него, „вътрешното“, го има, че го има „вътрешния човек“, когато тя ни призовава да се ужасим – до каква степен сме забравили за това в каква безсмислена глупост сме се потопили, как убиваме драгоценното ни време, в каква немарлива и дребна бъркотия живеем.

Постът – това е време за покаяние, а покаянието е преразглеждане и преоценка, вдълбочаване и сепване, „обръщане навътре към себе си“. Покаянието – това е тъжно откриване на нашия собствен запуснат, забравен и замърсен „вътрешен“ човек.

Първата част на Поста, първото напомняме – това е малък разказ от Евангелието. Разказ за съвсем незначителен човек, при това и малък на ръст, и с професия, която не заслужава никакво внимание. Името на този човек е Закхей. Професията му – митар, което в онази епоха и в средата, за която повествува Евангелието, е било свързано и с рушветчийство, и с жестокост, и с нечестност. Този разказ е кратък: „След това Иисус влезе в Йерихон и минаваше през него. И ето, някой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Иисуса, кой е Той, ала не можеше от народа, защото беше малък на ръст; и като се затече напред, покачи се на една смоковница, за да Го види, защото щеше да мине оттам. Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го и му каза: Закхее, след по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти. И той бързо слезе и Го прие с радост. И всички, като видяха това, зароптаха и казваха: отби се при грешен човек. А Закхей застана и рече Господу: ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно. Тогава Иисус рече за него: днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама, понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото“[2].

Закхей поискал да види Христос и го поискал толкова силно, че с това си желание привлякъл вниманието на Иисус. Ето това поискал е и началото на всичко. Евангелието ни казва: „Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“[3]. Всичко в нашия живот започва с нашето искане, с желанието. Защото това, което искаме, ние следователно го и обичаме – то отвътре ни влече към себе си и ни подчинява на себе си. Закхей, както знаем, обичал парите и според собственото му признание, за достигането до тях не се гнусил да причинява неприятности на другите. Закхей бил богат и обичал богатството. Той обаче открил вътре в себе си и друго желание, поискал нещо друго – и това негово искане се превърнало в съдбоносен момент в живота му.

Този разказ от Евангелието се обръща към всеки от нас с въпроса: какво обичаш, какво искаш ти? Не на повърхността, а в дълбочина. През твоя град и по твоята улица не преминава тайнствен учител, окръжен от тълпи народ. Така ли е обаче? Нима около твоя живот през цялото време не преминава един тайнствен призив, нима понякога не чувстваш някъде на самото дъно на душата си копнеж по нещо друго – не това, с което от сутрин до вечер е изпълнен животът ти? Поспри се, вслушай се в себе си, влез в сърцето си, послушай вътрешния си човек. И там – вътре в себе си – ще намериш точно това толкова странно и чудесно желание, без което не живее нито един човек, но което почти всеки, буквално боейки се от него, заглушава с помощта на шума и „външната“ суета.

„Ето, стоя пред вратата и хлопам“ – е казано в Новия Завет[4]. А ти чуваш ли това похлопване? Ето го първия призив на Църквата, на Евангелието, на Христос: поискай другото, поеми си дъх чрез другото, спомни си за другото. И си заслужава само за миг да се вслушаме в този призив, който буквално като вятър – чист и радостен – нахлува в спарения въздух на безрадостните ни животи и започва бавното възвръщане. Желание. Въздишка на душата. И всичко става – всичко вече е станало – друго, ново, безкрайно значително. Мъничкият, наведен към земята и към нейните желания човечец престава вече да бъде мъничък, започва неговата победа над самия себе си. Ето го началото, ето я първата стъпка – от външното към вътрешното, по посока на тази тайнствена родина, за която така често, дори и без да знае, копнее и която желае всеки човек.

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман “Неделни беседи и статии”, Комунитас, 2014.


[1] Мат. 4:4.

[2] Лук. 19:1-10.

[3] Мат. 6:21.

[4] Откр. 3:20.

Posted in Неделни проповеди, Проповед

Свързани публикации