Ренета Трифонова
След отказа на Българската православна църква да участва в Светия и Велик събор на Православната църква на о-в Крит през 2016 г. написах този текст през юли 2017 г. в моя личен блог — с горчивина от това, че страхът от обвинения в икуменизъм и натискът на крайните среди в БПЦ сякаш се оказаха по-силни от съборната отговорност на Църквата. Горчивина и от подмяната на православното християнско съзнание с една шумна, подозрителна и безкомпромисна „ревност“, която си присвоява правото да съди всички останали.
Заглавието „Тънка червена линия“ избрах тогава под силното впечатление от едноименния филм за войната, чието послание за човека, границите на съвестта и нравствения избор ми се стори особено близко до темата на текста. Днес, десет години по-късно, тази тънка червена линия вече е фронтова линия.
Тогава мнозина предпочетоха да мълчат. Години наред очаквахме архиереите ни ясно да се противопоставят на тази атмосфера на натиск, обвинения и публично заклеймяване. Такъв отговор дълго не идваше, дори когато църковните конфликти излизаха извън всякакви разумни граници.
Днес, през октомври 2026 г., десет години след Критския събор, участието на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан в юбилейната конференция във Франция и острата реакция срещу него от страна на среди, които продължават да гледат на събора като на повод за подозрения и обвинения, отново поставят същия въпрос: кой и на какво основание си присвоява правото да определя границите на Православието?
Показателно е, че днес вече се чуват гласове, които назовават проблема с истинското му име. А крайните настроения, които доскоро намираха благоприятна почва и оставаха без ясен отпор от страна на църковното ръководство, вече срещат съпротива. Остава да видим дали тази съпротива ще се превърне в последователна позиция в защита на църковния ред, съборността и достойнството на Църквата.
Затова публикувам отново текста си от 2017 г., защото въпросите, които поставя, продължават да ни преследват. Понякога трябва да се върнем към старите си думи, за да разберем колко дълго сме отлагали необходимия разговор.
Не пиша нов текст, защото позицията ми не се е променила. Променила се е може би само степента на радикализация — дотам, че мнозина вече се изживяват като „спасители“ на Църквата, като същевременно обвиняват нейните архиереи в предателство.
И така, остава въпросът:
Какво защитаваме, Православието или собствените си страхове, предразсъдъци и идеологически убеждения? И защо тези крайно радикализирани християни са влезли в Църквата – за да я „спасяват“, или за да се спасяват в нея?
Тънка червена линия
6 юли 2017 г.
„Той ни спаси не поради делата на праведност, що ние извършихме, а по Своята милост …“ (Тит 3:5).
Повод за този коментар стана един кратък разговор с мой познат, вярващ човек, който се беше отказал от намерението си да завърши висше богословско образование, въпреки че богословието му харесваше. Причината, която посочи, беше убеждението му, че богословските факултети у нас са „икуменически“, а преподавателите и студентите в тях са „икуменисти и модернисти“. Когато го попитах дали знае какво означава това, той с нескрито въодушевление заяви, че икуменизмът е най-големият враг на Православието.
В този момент разговорът ни сякаш изгуби смисъл. Блясъкът в очите му, с който изрече тези думи, ясно обрисува цялата картина на нашето „родно православие“. Не чувах подобни твърдения за първи път. За Христос и за християнството изобщо не стана дума. Нямаше как да стигнем дотам заради икуменизма…
Стената
Когато стане въпрос за „икуменизъм“, „модернизъм“ или „отстъпление“, насреща ми веднага се издига невидима стена. В Българската православна църква (БПЦ), а и в някои от останалите поместни църкви, зрее прикрит разкол – християните са разделени от тези думи, които се издигат като стена помежду им. Ако едните започнат да говорят за съборност, другите заявяват, че съборите са само седем и толкова трябва да бъдат. Ако стане въпрос за Вселенската патриаршия, отговорът е: „Вселенският патриарх се целува с папата, а папата е еретик“. А ако заговорим за това кой колко ревностен християнин е, стигаме до въпроса кой как празнува. По тази тема разговорът изобщо е невъзможен, защото тогава започваме да спорим за датите.
И така, етикетите – календар, дати, икуменизъм, модернизъм, Вселенски патриарх, папа, отстъпление, последни времена, апокалипсис и антихрист – преминават като тънка червена линия през живота на Църквата ни. Те постоянно звучат от устата на християни, които възприемат Църквата като нещо, което са призвани да пазят и спасяват. Те – Нея, а не Тя – тях.
Това разделение съществува отдавна и има своята специфична основа, но около Критския събор пролича колко дълбоко е то и колко големи са идеологическите наслагвания в Българската православна църква.
Какво роди стената
Когато режимът падна, нямахме представа какво точно представлява Църквата. Спомням си, че в богословския факултет първото нещо, което един колега ми обясни, беше, че съществуват масоните, за които „се чува“, че управлявали целия свят. Нали разбирате, че световната конспирация ми беше предложена още с пристъпването ми в университета?
Първата книга, която друг колега ми даде да чета, беше „Православие и икуменизъм“, а втората, попаднала в ръцете ми, беше книга на Шмеман на чужд език. Преподавателите я препоръчваха, но други колеги веднага ми обясниха, че Шмеман е „модернист“ и че хора като него са решили да съсипят Православието. Икуменизмът бил нашият най-голям враг, а след него идвал „модернизмът“. Всичко това било отстъпление от православната вяра и ето, идвали последните времена.
Дотогава имаше Берлинска стена, интернет нямаше, а границите на лагера, в който живеехме, тъкмо бяха отворени. Все още нямахме достъп до информацията, с която разполагат студентите днес. Въпреки това, още преди да знаем какво означава Православие, вече бяхме осведомени що е то икуменизъм. Затова за мен този разговор не е нещо ново. Той се състоя още тогава, когато се опитваха да ми втълпят, че вярата ми трябва да се върти около опорната точка на основния и най-голям „враг“ на Православието.
От много години различни издателства предлагат на пазара все по-разнообразна православна литература. Всеки, който пожелае, може да се образова, дори и да не е учил в богословско училище. Християните вече могат да четат каквото поискат. Има интернет, има социални мрежи, имаме контакти с хора от целия свят. Светът вече е едно глобално село. Но същият проблем не само остава, а се задълбочава все повече. Между християните има не просто разделение, неразбиране или неяснота. Има… пропаст.
Тази пропаст не е от вчера, нейното наличие е поради това, че БПЦ отдавна се използва за насаждане на различни идеологии и политики, една голяма част от нейния клир и миряни и до днес симпатизира на идеите за „светлото бъдеще” и русофилството, панславянството, национализма, патриотизма и всякакви националистически и патриотични идеи и движения, които поискаха да приемат „православен” оттенък; на етнофилетизма и геополитиката, насаждана от чужда държава.
Естествено е подобни аномалии да възпроизвеждат в Църквата хора, за които Тя е символ на различни идеи, но не и място за спасение. Всичко това роди т.нар. „български зилотизъм“ – особена, неразумна ревност за „спасяване“ на Църквата от самата Нея. Нашият зилотизъм има специфични местни корени и не прилича нито на гръцкия, нито на руския зилотизъм. Ако го наречем фундаментализъм, трябва да кажем, че фундаментът, основата му в БПЦ, е всякаква друга, но не и християнска, не и православна. Съвременното българско зилотство няма християнски корени. То има псевдоправославни корени, израснали от различни идеологии, за съжаление, насаждани и от самия църковен клир.
„Врагът“ на Православието
След падането на режима в Църквата влязоха много хора, за да търсят спасение. Други обаче поискаха да намерят там онова, което падането на стената им беше отнело, и съзнателно или несъзнателно да се опитат да нагодят Православието към дотогавашните си атеистични възгледи.
Ако преди ни пазеше стената на несвободата, която ни лишаваше от информация за развитието на останалия свят и ни подлагаше на облъчване и отравяне с партийните клишета на „светлия социализъм“, днес новата стена носи имена като „икуменизъм и модернизъм“, „ревнител“, „зилот“ и „календар“. Зад нея пък смело крачат „патриотизмът“ и „национализмът“. Тази стена беше издигната от същите хора, които преди вярваха в „светлото бъдеще“, а днес са заменили старите си опорни точки с нови. За тях православното християнство не е онази универсална, вселенска вяра, заради която Христос беше разпнат за целия свят, а част от племенната религия на нашата балканска кочинка.
За много православни християни в България днес Православието граничи с идеология, която съвпада с техните възгледи. Те просто са заменили предишните си убеждения с Православието и възприемат Църквата като етнически клуб, като нещо типично национално, патриотично, наше, родно, българско, балканско, ако щете – като нещо, което ни е „запазило от турското робство“. Цитират думите на митрополит Климент Друмев: „Има Православие, има България, няма Православие, няма България“, и представата им за християнството, и в частност за Православието, приключва дотук.
Тънката червена нишка на идеологията
Така Православната църква в България се напълни с идеолози. Преди падането на стената те бяха извън Църквата и идеологизираха обществото, внушавайки му, че Бог не съществува. Сега вече са в Църквата и продължават да идеологизират хората, но този път чрез „чистотата на Православието“, налагайки същите забрани, представяни като „противостоене“, „ограждане“ и „ревност“. Те се опитват да ни представят Църквата не като място за спасение и вечен живот, а като място, което трябва да бъде спасявано от някакъв въображаем „враг“. Влезли са в Църквата, за да спасяват Нея, а не себе си.
И днес от трибуните на различни сайтове, включително и на официоза на БПЦ, се опитват да ни внушават, че ако не изповядваме Православието така, както го разбират те, значи сме икуменисти, модернисти и отстъпници. Ако искате пресен пример, спомнете си въодушевените „вероучителни“ статии на журналистката и „християнска социалистка“ Велислава Дърева за Критския събор, публикувани на страниците на официоза ни.
С други думи, в Българската православна църква най-нагло и нахално се опитват „да ни учат на православие“ хора, които са били и все още са свързани с богоборческата власт, а и с властта изобщо, по един или друг начин. След падането на стената такива хора бързо намериха работа и постове в структурите на БПЦ. Някои станаха свещеници и бяха назначавани в градски и централни храмове без никакъв проблем. Други бързо получиха влиятелни административни постове и офикии, без да имат особени заслуги. Трети станаха членове на църковни настоятелства веднага щом се кръстиха, без дори да знаят какво правят в Църквата.
И така до днес, когато не само нищо не се е променило, но и все по-ясно започва да се вижда, че Църквата ни е овладяна от невярващи хора, които бъркат Православието с някаква племенна, „балканско-славянска-източно-руска“ религия, докато християнството за тях остава… далече, далече.
В името на борбата с „икуменизма и модернизма“ такива хора изсипаха хули срещу богословски школи и утвърдени имена в православното богословие. Под маската на православни християни, милеещи за доброто на Родината и за „България над всичко“, те разпространиха идеите си като зараза под формата на нов „изъм“ – „българския зилотизъм“, и започнаха да имитират Православие. Отровени в миналото от идеите за „светлото бъдеще“ без Бога, те замениха партията с Църквата и днес ни учат на православие така, както преди ни учеха на атеизъм.
„Пазителите“ на Православието
Освен че разпространяват заразата на своите опорни точки, представяни като „борба срещу икуменизма и модернизма“ и определяни като „ревност“ или „зилотизъм“, такива хора се изживяват и като пазители на истината в Църквата, като „пазители на Православието“. Ала Църквата няма нужда от спасители, защото ние сме тези, които се нуждаем от спасение.
Покрай проблемите си от всякакво естество Българската православна църква заприлича на котило за „антиикуменисти“ и „антимодернисти“ – объркани хора с объркани представи за християнството изобщо. Думи като мисия, свидетелство, вселенска, съборна и любов, които би трябвало да са сред най-често употребяваните в речника на християните, бяха заменени с думи като ерес, всеерес, стар и нов стил, ревнители, пазители, ограждане, икуменизъм, отстъпление и антихрист.
Тази невидима зилотска стена се издига именно за да остане изповядването на вярата ни на онова „национално“ ниво, на което сме свикнали да го държим. Да мислим, четем, спорим и коментираме за всичко друго, но не и за Този, чрез Когото ще се спасим – Христос. Да се спасяваме чрез „дела по закона“, а не чрез Този, Който даде Закона. Да не живеем в свободата на християнството, която ни даде Христос, за да бъдем лесно манипулируеми и управляеми. Да не питаме защо земната част на БПЦ е такава, каквато е, и защо има толкова дълбоки проблеми. Икуменизмът и модернизмът са удобно извинение: отстъплението идва и трябва да се „оградим“, за да се спасим. Другото не ни интересува, защото всичко се случва заради последните времена…
В Църквата успяха да се настанят нови фарисеи, още по-лукави от онези, които разпънаха Христос и които Той изобличаваше. Бог им даде Закон, а те, заради самия Закон, разпънаха Сина Му. Днес се случва същото, защото, както споменах и по-горе, пред очите ни се извършва имитация на Православието. Да, имитация. В гордостта си можем не само да се опитваме да подменяме Православието, но и да го имитираме под предлог, че го „пазим“. А който не е съгласен с нас, не е православен – той е модернист, икуменист, отстъпник, новокалендарец, еретик. Подобни нагласи отдавна предизвикват негласни разколи и брожения. Затова и монасите на Света гора излязоха с изявление.
Списъкът с подобни епитети може да бъде доста дълъг. Интересни неща казва проф. Радован Бигович по този въпрос:
„Нима не сме свидетели, че днес много православни богослови имат „свое“ богословие, канони, догмати, типик, богослужебен устав, вътрешна и външна църковна мисия? Въпреки това всички те упорито твърдят колко „автентично православно“ е тяхното богословие и са отчаяни и недоволни, че то не присъства в църковната практика. Доколкото те са заложници на своите богословски становища и убеждения, за тях реалният църковен живот и практика са непоносимо страдание. Нима това множество от православни богослови (богословски плурализъм) не е последица от религиозния индивидуализъм и от отслабването на съборното съзнание на Църквата и на православното богословие? Нима в наше време то не предизвиква много нежелани последици: взаимна подозрителност, дискредитиране, смут и объркване сред народа, поданически и подмазвачески морал?“.1
Църковното лицемерие
Какво общо имат всички тези неща с Христос и с Неговата Църква? Така ли говореше Той на хората? „Ограждаше“ ли се от тях, за да пази „истината“ от своите „врагове“? Не каза ли на апостолите: „И тъй, идете, научете всички народи…“ (Мат. 28:19)? Нима им каза: стойте тук и се „ограждайте“, пазете истината от „отстъпниците“? Не постъпваха ли и фарисеите по този начин? И не беше ли Савел гонител именно защото искаше да пази „делата по Закона“? „Защото Законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа“ (Йоан 1:17).
Това ли е православното християнство днес – онова, което светците и отците на Църквата са обичали толкова много и заради което са претърпявали гонения и скърби? Нашите православни фарисеи превърнаха Православието в евразийска партия, етноклуб и клуб по интереси и занимания, докато се опитват да го „спасяват“ от някакъв въображаем „враг“. Същевременно не обелват и дума за това, че държавата отдавна е започнала да използва Църквата за своите идеологически цели. За това никой от тези православни фарисеи не обелва и дума. И ако някои от тях говорят за „отстъпление“, защо мълчат и участват активно в него?
През всички тези години на „свобода“ това е най-голямото „християнско църковно лицемерие“. „Всеереста на икуменизма“ и „лъжесъборът“ се използват като лозунги на манифестация, докато огромните проблеми в църковните среди и сред клира остават напълно незабелязани. Да припомня само, че имахме архиерей, който почина наскоро и който собственоръчно беше написал пред безбожната власт: „Горд съм, че съм член на авангарда на социалистическата ни Родина – славната комунистическа партия! – за която работя и с която живея!“ (тук). Подобни крещящи прояви на отстъпление и нарушения, „пазителите на Православието“ не забелязват, омаловажават или изобличават избирателно.
Аз-ът в Църквата
Аз-ът в християнското ни общество в България днес – този белег на първия грях, гордостта – достигна връхната си точка в БПЦ. Годините на безбожие направиха хората горделиви и самомнителни, като същевременно ги обезличиха, отучиха ги да мислят самостоятелно и ги лишиха от чувство за достойнство. Някои от тях, влизайки в Църквата, намериха идеална почва за изява и започнаха да се опитват да променят не себе си, а другите, водени от собствените си представи за Нея.
Така, наред с всичко останало, си отгледахме и „аз-овци“ – „черни овци“ и младостарци, пастири, които бъркат Църквата с тоталитарна секта и имат голяма заслуга за издигането на лукавата стена на „българското зилотство“. Този огромен проблем с псевдомонашеството и младостарчеството вече беше официално признат от БПЦ-БП и разгледан на епархийска конференция.
Това е самоунищожение. Ние сами се унижаваме и самоунищожаваме като църковна общност. Как ще „пазим“ Православието, когато децата ни не искат да живеят в такава държава и не искат да влизат в такава църква? На кого ще оставим подобно „православие“ – зилотско, евразийско, комформистко, племенно, национално? Православие, което в днешния си български вариант не може дори да мисионерства сред своите, а смята чуждите за врагове? На кого ще го предадем в наследство, когато децата ни не искат да живеят тук, защото сме свикнали лицемерно да мълчим за всичко нередно, което ни заобикаля, но веем знамето на „чистото православие“?
Това поведение е погрешно разбиране за природата на Църквата и за смисъла на християнството. Христовата жертва е за целия свят, а не за определен географски регион, а ние в България се страхуваме да не би да ни отнемат Православието или то да се превърне в нещо различно от собствената ни представа за християнството. Православието е християнство и ние трябва да свидетелстваме за него пред целия свят. Трябва да използваме подходящ и актуален език, за да могат хората да разберат не само Кой е Христос, но и Какъв е Той. А нашият език в повечето случаи е неразбираем, архаичен, чужд, неубедителен. И враждебен. А вярващият човек, Христовият човек, не говори така.
„Християнската вяра е диалогична; тя е разговор, комуникация в любовта. Единствено любовта гарантира диалога или, по-добре казано, самата тя е диалог. Любовта изключва монолога и монопола, защото там, където има любов, комуникацията е двупосочна. Християнският Бог не просто говори на човека, а разговаря с него и от своя страна човекът също така говори и разговаря с Бога“, пише отец Бигович.2
У нас няма условия за диалог, за да можем да се чуем взаимно и да решим проблемите си. Няма адекватна реакция от страна на епархийските ни архиереи на всичко това; дори няма никаква реакция. Земната ни Църква отдавна не прилича на Църква. Тя прилича на нас. А тънката червена линия на скритото „православно“ богоборчество продължава да я пронизва и обхваща. Докато не я прекъснем, няма да можем да се разбираме и ще бъдем християни само на думи, но не и на дела. Ще бъдем „православни“, но няма да бъдем християни.
