Ренета Трифонова
Не очаквах, че представянето на книгата „Вълци в овчи кожи“ в Църногорския манастир ще предизвика толкова бърза и остра реакция. Само часове след срещата авторът Мийхол О’Хърли съобщи, че е получил десетки изпълнени с омраза съобщения, в които е наричан „еретик“ и „агент на ЦРУ“. Това само по себе си показва колко болезнена остава темата за отношенията между Руската православна църква, идеологията на „Руския свят“ и войната в Украйна.
Именно затова представянето на книгата не беше само литературно събитие. То се превърна в разговор за едно от най-дълбоките изпитания пред съвременното православие – може ли Църквата да остане вярна на своето евангелско призвание, когато върху нея се упражнява политически, националистически и идеологически натиск.
Събитието, организирано съвместно от Църногорския манастир и Християнство.бг, събра духовници, преподаватели от Богословския факултет, журналисти, общественици и миряни, които проявиха интерес не само към книгата, но и към личността на нейния автор. За мен най-ценното не беше само представянето, а възможността тези въпроси да бъдат поставени открито в манастирска среда – място, което по предание е пространство на истината, молитвата и свободния дух в Христос.
Личността на Мийхол О’Хърли сама по себе си предизвиква интерес. Ирландец по произход, православен християнин, бивш дипломат, юрист, канонист, университетски преподавател, медиен експерт, изследовател на международните конфликти и сигурността, той е човек, който съчетава опита на дипломацията с дълбока църковна ангажираност и опит. Малцина знаят, че той е и номофилакс на Вселенската патриаршия – служение, което носи особена отговорност към каноничната традиция на Православната църква. Не е изключено именно това да е една от причините за реакциите срещу него в социалните мрежи.
Книгата му не е насочена срещу православието, нито срещу руския народ. Нейният предмет е идеологията на „Руския свят“ и начинът, по който през последните години богословски понятия, църковен авторитет и православна християнска идентичност бяха използвани в подкрепа на държавна политика и на войната срещу Украйна. Това е тема, която не може да бъде сведена до политически спор, защото засяга самото свидетелство на Църквата в света.
Екипът ни проведе интервю и по време на разговора с О’Хърли съзнателно насочихме въпросите отвъд самата книга. Попитахме го какво го е подтикнало да я напише и какво предупреждение отправя към православните християни. Разговаряхме за състоянието на Православната църква в Ирландия и Съединените щати, за нарастващия интерес към православната вяра там, за отношенията между гръцките и руските православни юрисдикции в Америка след началото на войната в Украйна, за положението на Антиохийската патриаршия и за ролята на Вселенската патриаршия в запазването на православното единство. Ще имате възможността в близките дни да прочетете този интересен и дълбок разговор.
Не можехме да не поставим и един от най-трудните въпроси – има ли изобщо каноничен механизъм, чрез който православен патриарх може да носи отговорност, когато публично подкрепя война. Това не е въпрос само за личността на Московския патриарх Кирил. Това е въпрос за границите между духовната власт, политическата идеология и пастирската отговорност на всеки предстоятел на поместна църква.
След началото на войната в Украйна православният свят преживява едно от най-сериозните си изпитания в новата история. Концепцията за „Руския свят“, която дълги години беше представяна като цивилизационен и „духовен“ модел, все по-често се възприема като идеологическа конструкция, обслужваща държавни интереси. Именно върху този болезнен възел е съсредоточена книгата на О’Хърли.
Особен символизъм придоби и моментът, в който се състоя срещата. Само ден по-рано Светият синод на Българската православна църква заяви, че не смята за своя компетентност да изразява становище относно европейските санкции срещу Московския патриарх Кирил.
Ден след срещата О’Хърли публично приветства тази позиция на Светия синод. Според него решението ясно разграничава политическите санкции от църковния живот и не допуска Православната църква да бъде въвличана в политически интерпретации. Същевременно той отправи остри критики към онези, които според него използват православната вяра като аргумент в защита на политически позиции, свързани с Кремъл и идеологията на „Руския свят“. Това са негови оценки и читателят може сам да се запознае с тях, но те показват колко силен обществен отзвук е предизвикало посещението му в България.
В личен разговор след представянето О’Хърли ми каза нещо, което запомних. Той сподели, че би приел всяка сериозна критика. Би влязъл в разговор с всеки, който не е съгласен с него. Но никога не би приел омразата, етикетите и отказа от диалог. Това, според мен, е най-силният отговор на десетките обидни послания, които е получил след лекцията си.
Именно тук виждам и истинския смисъл на събитието в Църногорския манастир. Не в това дали всички присъстващи са споделяли тезите на автора. Не в това дали всеки е бил съгласен с неговите изводи. А в това, че един човек с международен опит, с дълбоко познаване на православния свят и с уважение към Църквата дойде в България не за да произнесе присъда, а за да покани към разговор.
Убедена съм, че подобни срещи са необходими. Православието в България не може да остане затворено в собствените си „самодоволни“ граници. То има нужда да се среща и разговаря с хора, които носят опита на други поместни църкви, на академичния свят, на дипломацията и на обществения живот. Не защото те притежават окончателната истина, а защото ни помагат да видим себе си през погледа на другия.
Хора като Мийхол О’Хърли носят със себе си опита на един свят, който ние в България все още недостатъчно добре познаваме. Носят го не с високомерие, а със свободен дух, интелектуална честност и искрена любов към Православната църква. Именно затова вярвам, че представянето на „Вълци в овчи кожи“ не трябва да остане единично събитие. То трябва да бъде начало на поредица от срещи, в които без страх, без лозунги и без взаимно заклеймяване да говорим за онези въпроси, които днес определят бъдещето на Православната църква.
Защото Църквата никога не губи от истината. Тя губи единствено тогава, когато престане да се интересува от нея и да разговаря за нея. И не – хейтът, обидите и етикетите няма да ни откажат. Напротив, те ни дават още по-силно основание да продължим този разговор – за истината на Църквата, за границата между вярата и идеологията и за опасността политиката да присвои и подмени езика на Евангелието.
„Снощи получих 72 изпълнени с омраза съобщения, които ме атакуваха с епитети от „еретик“ до „агент на ЦРУ“ (това е лъжа – поне от самото начало на администрацията на Тръмп САЩ постоянно доказват, че са лишени от разузнаване). Поддържам лекцията си и интервютата, които дадох след нея.
Приветствам мъдростта на Светия синод на Българската църква за яснотата му, че Православната църква няма компетентността да се изказва относно санкциите срещу Московския патриарх Кирил, тъй като това е политически, а не религиозен въпрос. Всеки православен клирик или вярващ, който говори против това решение на Светия синод, нарушава православното канонично право. Изразяването на несъгласие със санкциите на ЕС срещу лице, което насърчава и печели от незаконната война в Украйна, изразява политически, а не религиозни, духовни или църковни мнения.
Радев и неговите съмишленици твърдят, че основата на несъгласието им със санкциите на патриарх Кирил е, че те разделят и обиждат православието. Въпреки че присъства, Радев изглежда не е чул решението на Светия синод или не го е разбрал – и двете са обезпокоителни. Именно Радев и съгласните с него обиждат православната вяра, като изопачават нейната цялост за целите на „Руский мир“.
Великата Христова църква и поместните църкви не трябва да бъдат унижавани от тези политически машинации.
Накрая, трябва да попитам г-н Радев и подобните му. Ако целта им не е била да предоставят подкрепата на България на разположение на Кремъл, трябва ли да разбирам, че се противопоставят на санкциите на ЕС срещу бившия изпълнителен директор на „Лукойл“, защото подобно на патриарх Кирил, това може да обиди православието?
Обижда ме идеята, че хората използват вярата, за да избегнат личната си отговорност за своите престъпления в името на защитата на православното християнство“.
