Християнство.бг
В отговор на изявленията на Берлинския и Германски митрополит Марк (Арндт), който поставя под съмнение каноничността на украинската автокефалия и твърди, че решението на Вселенската патриаршия е било повлияно от политически натиск, йеромонах Никита от светогорския манастир „Пантократор“ отговаря с исторически и канонични аргументи. Той поставя въпроса за последователността на подобни твърдения и припомня историческите обстоятелства около признаването на Московската патриаршия.
В изявленията си митрополит Марк твърди накратко, че:
- украинската автокефалия е постигната под политически натиск от украинските власти;
- тогавашният президент Петро Порошенко е настоявал за църква, лоялна на държавната власт;
- Вселенската патриаршия е навлязла в чужда канонична територия, предоставяйки томос за автокефалия без общото съгласие на православните църкви;
- Православната църква на Украйна е създадена чрез легитимиране на групи, които той смята за разколнически;
- решението за автокефалия трябва да бъде преразгледано или отменено, ако се потвърди, че е взето под принуда.
* * *
Йеромонах Никита Пантократорски
Неотдавнашните изявления на Берлинския и Германски митрополит Марк, с които той оспорва каноничността на автокефалията на Православната църква на Украйна, основателно пораждат въпроси. Не толкова заради познатите позиции, които той повтаря, колкото заради забележителната историческа избирателност, която ги характеризира.
Негово Високопреосвещенство се представя като защитник на каноничния ред и на свободата на Църквата от политическа намеса. Той дори твърди, че решенията, взети под политическа принуда, са невалидни и трябва да бъдат отменяни. Ключовият въпрос обаче е дали този принцип се прилага последователно и по едни и същи критерии към всички Църкви, или се използва избирателно, когато обслужва определени църковни цели. Защото, ако политическият натиск сам по себе си е основание за невалидност на едно църковно решение, това би породило изключително сериозни въпроси преди всичко относно самата църковна история на Русия.
Когато през 1589 г. Вселенският патриарх Йеремия II посещава Русия, Константинополската патриаршия се намира в период на сериозни финансови затруднения и търси финансова подкрепа. Руското политическо ръководство използва присъствието на патриарха, за да прокара издигането на Москва в патриаршеско достойнство.
Историческите свидетелства говорят за продължителни преговори, ограничения върху свободата на придвижване на Йеремия и политически натиск от страна на руското ръководство за приемане на неговите намерения. На практика поставен в положение на заложник, патриархът в крайна сметка се съгласява с издигането на Руската църква в патриаршеско достойнство.
Именно тук се разкрива противоречието в позицията на митрополит Марк. Ако, както самият той твърди, решенията, взети под политическа принуда, са невалидни и трябва да бъдат отменяни, тогава той е длъжен да обясни защо този принцип не се прилага и към признаването на Московската патриаршия през 1589 г.
Не е възможно политическата намеса да бъде осъждана, когато става дума за Украйна, а да се посреща снизходително, когато е свързана с църковната история на Русия. Ето защо, преди митрополит Марк да осъди Киев от 2018 г., той трябва първо да осъди Москва от 1589 г.
Ако настоява, че политическият натиск представлява решаващо основание за невалидност на едно църковно решение, той трябва да приеме, че този принцип обвързва в еднаква степен и неговата собствена Църква. В противен случай той не защитава последователно каноничния ред, а се позовава избирателно на правилата в зависимост от това дали те обслужват днешните цели на Москва.
В изявленията си митрополит Марк определя Руската църква като Църква-майка на Украйна, пренебрегвайки факта, че покръстването на русите в Киевска Рус се осъществява през 988 г., по времето на свети Владимир, когато Москва все още не е църковен център. Древната Киевска митрополия е била под юрисдикцията на Вселенската патриаршия, от която е получила своята църковна организация. Следователно исторически Църква-майка на Украйна е Константинопол, а не Москва.
Твърдението, което митрополитът повтаря – че през 1686 г. Вселенската патриаршия окончателно е отстъпила Киевската митрополия на Москва, както многократно сме посочвали – не отговаря на истината. Тогавашният акт предоставя на Московския патриарх правото да ръкополага Киевския митрополит при определени условия, сред които е и задължението на Киевския митрополит да споменава Вселенския патриарх.
Откога правото на ръкополагане, предоставено на един епископ, може да се превърне в окончателно отстъпване на цяла митрополия?
Особено неуместна е ироничната препратка на митрополит Марк към привилегиите на Вселенската патриаршия. Тези привилегии не са лично изобретение на патриарх Вартоломей, нито израз на лични амбиции, а произтичат от решения на Вселенски събори.
Третият канон на Втория вселенски събор, 28-ият канон на Четвъртия вселенски събор, както и деветият и 17-ият канон на последния, са основни отправни точки в дискусията за положението на Константинопол и привилегиите на Вселенския престол, включително правото на апелация.
Митрополит Марк, разбира се, оспорва привилегиите на Вселенския престол, но въпреки това приема резултатите от тяхното упражняване, когато те се отнасят до признаването на патриаршеския статут на неговата собствена Църква.
Признаването на патриаршеското достойнство на Руската църква през 1589 г. е свързано с акта на Вселенския патриарх Йеремия II и последвалото му съборно утвърждаване. Следователно исторически е противоречиво да се признава авторитетът на привилегиите на Вселенската патриаршия, когато те са свързани с църковния статут на Москва, а да се оспорват, когато се отнасят до правата на друга поместна църква.
Същинският въпрос не е дали Руската църква е съгласна с начина, по който Вселенският престол упражнява своите привилегии, а дали е готова да признае тяхната историческа и канонична основа, дори когато последиците от тях не обслужват собствените ѝ цели.
Свещеноканоничната традиция не може да се тълкува според конкретния случай, нито привилегиите на Вселенската патриаршия да се смятат за валидни, когато облагодетелстват Русия, и за несъществуващи, когато се отнасят до Украйна.
По-нататък митрополит Марк обвинява Вселенската патриаршия в подчинение на западни политически сили. Това обвинение обаче трудно може да бъде прието сериозно, когато идва от йерарх, който избягва да разгледа със същата строгост тясната обвързаност на Руската църква с държавната власт.
Историята на Московската патриаршия, особено от времето на Петър Велики, разкрива колко дълбоко може да проникне държавната намеса в църковното управление. И в съвременната епоха тясната връзка между ръководството на Московската патриаршия и руската политическа власт не може да бъде пренебрегвана, когато обсъждаме свободата на Църквата от държавно влияние.
Стигнало се е дотам Църквата да бъде възприемана като министерство на руското правителство. Стигнахме и до момента, в който видяхме оскърбително изявление на пресслужбата на Службата за външно разузнаване на Русия по адрес на Вселенския патриарх.
Именно тук се разкрива още едно противоречие в позицията на митрополита: той осъжда политическото влияние, когато то засяга Вселенската патриаршия, като същевременно пренебрегва и прикрива, по думите на автора, пълната зависимост на Руската църква от политическия режим.
Ето защо, преди Руската църква да изнася уроци по църковна независимост на Вселенската патриаршия, нека първо се огледа в огледалото на собствената си история. Който изисква от другите да доказват своята независимост, е длъжен пръв да докаже своята собствена независимост. В противен случай той не защитава свободата на Църквата, а си присвоява привилегията да съди всички, без самият той да бъде съден от когото и да било.
Представянето на украинската автокефалия като политическа конструкция пренебрегва историческото развитие на църковния въпрос и реалното желание на украинците за църковна независимост – желание, което съществува повече от век. То не се е появило внезапно едва сега.
Вселенската патриаршия разреши една продължителна църковна криза, като възстанови църковното общение и предостави автокефалия. Така православните украинци вече се намират по каноничен път към спасението, колкото и някои да настояват за обратното.
Православната църква на Украйна е призната от Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия и църквите на Гърция и Кипър. Несъгласието на други Църкви не легитимира изопачаването на историческата действителност, нито позволява да се представя като несъществуваща една църковна общност, която вече е призната от други поместни Църкви.
Защото, колкото и да го обсъждаме, автокефалията на Православната църква на Украйна е вече осъществен факт.
Вселенският престол не стои над критиката. Нито неговите решения са освободени от необходимостта да бъдат исторически и канонично обосновани. Но и Руската църква не стои над историята.
Ако митрополит Марк действително желае да защити свободата на Църквата от политическа принуда, той трябва да го направи без изключения. Нека започне от историята на собствената си Църква.
Защото никой не може да се позовава на принуда, за да оспорва автокефалията на Украйна, като същевременно премълчава политическия натиск, под който е призната Московската патриаршия.
Каноничността, прилагана избирателно, престава да служи на църковната истина и се превръща в инструмент на църковната власт.
Историята на Църквата не се пренаписва според стремежите на всяка отделна епоха. В това се състои същността на въпроса. И именно на това противоречие Берлинският и Германски митрополит Марк трябва да отговори.
Източник: Фос Фанариу
