Меню Затваряне

Виртуалната конференция по повод пандемията

Вера Давидова

Части от виртуалната конференция, организирана от “Институт за православни изследвания” на 11 май 2010 г. по повод пандемията

В това издание на виртуалната конференция на Института по православни християнски изследвания в Кеймбридж (The Institute for Orthodox Christian Studies – IOCS) от 11 май 2020г. във връзка с пандемията и карантината заради Covid-19, които много силно засегнаха църковния живот в Англия, предстоятелят на руската православна енория в Кеймбридж о. Рафаил споделя, че след като са затворили църквите, членовете на енорията са продължили да държат връзка. О. Рафаил казва, че е усетил, че хората са уплашени и че са имали много силна нужда от това, от което са били лишени – съвместна молитва (съвместна във физически смисъл). Благодарение на двама енориаши са организирали общи молитвени срещи през zoom, всяка вечер за по петнайсет минути, в които са се молили с някои молитви от църковното богослужение.

Именно от общата молитва се усетих най-силно лишена по време на пандемията. Въпреки че нашият архиепископ ни благослови да живеем като св. Мария Египетска и ни препоръча да “превърнем домовете си в храмове”, конкретно за мен и за семейството ми този неочакван и нетърсен подвиг се оказа мъчителен, объркващ и безполезен, или поне аз не успях да се възползвам и не постигнах никакъв духовен напредък. Ето и моят превод на мислите на д-р Елизабет Теокритоф за това какви са духовните уроци от пандемията:

„ – Това, че върнахме природата на природата и че можем да чуваме песента на птиците; че можем да се научим да виждаме природата, да садим и отглеждаме зеленчуци.

– Да се научим на аскетизма на послушанието – да ограничаваме личните си желания и прищевки в името на доброто на другите. Това, че много хора се чувстват като част от едно голямо цяло, което придава смисъл на малки действия или дори липса на действия – дори „неизлизането“ се превръща в героично дело. Можем да видим в това един дълбоко еклесиологичен аспект – това, че с делата си ние сме повече или по-малко неделима част от едно тяло. (Някои искат този по-прост живот да се превърне в новата норма, но разбира се, оказва се невъзможно.)

– Нещо впечатляващо, свързано с тази криза, която мнозина сравняват с последната световна война, е, че тази криза изглежда като криза от пост-християнското време, която няма никакво отношение към Бога или в която Бог не участва. Но е интересно да видим как Христос си проправя път и в тази криза чрез любовта към ближния. Мнозина ще бъдат изненадани, когато в края на дните застанат пред Христос и разберат, че са вършили добро на Самия Него.

– Във връзка с екологията Оливие Клеман използва библейските слова „човек не трябва да живее само с хляб, но и със Словото Божие“, и добавя, че дори светът е сътворен чрез Словото Божие!

– Със затварянето на храмовете за повечето миряни бе отнето изкушението да свързват сакралното и свещеното с едно определено място или сграда. За сметка на това животът ни се приближи повече до монашеското преживяване, където всичко, до което се докосваме, ни отнася към Бога.

– Едно от трудните последствия от пандемията е, че вирусът ни изправя лице в лице с крехкостта на човешкия живот. Но по този начин и настойчиво ни се напомня, че животът и смъртта са в Божиите ръце. Иронията е, че налагането на драконовите мерки е свързано именно с подразбирането, че контролът е нормата. Разбира се, всички ние приемаме това, защото внезапната и неочаквана смърт е нещо, от което всеки човек се бои, което никой човек не желае, от което винаги се опитваме да се предпазим, и за което и ние, християните, ежедневно се молим в общите си молитви, защото внезапната смърт пределно усилва болката и скръбта от загубата на обичан човек. Но изглежда, че в общото публично пространство съществува едно чувство на обида: една неочаквана и смъртна заплаха е обида за зданието на нашата технологическа цивилизация и тя е нещо, пред което изобщо не би трябвало да се изправяме в „нашия“ 21-ви век.

Отговорът на християнската традиция би трябвало да бъде: „Добре дошли в реалния свят.“ Затова и говорим за света след грехопадението, където има несъвършенство и смърт. Тези неща са вродени и каквото и да правим, не можем да елиминираме тази черта на света и просто да я заметем под килима. Помненето на смъртта ни помага да осмисляме живота си. Но тук следва и въпросът: как оценяваме и осмисляме живота. Тази дискусия може да продължи много далеч и е много важно в нея да се чуе християнският глас! Аз тук не поставям дори етически въпроси: как оценяваме живота и как сравняваме различните ценности на различните общества, общности и хора.

Онова, което според мен сега отново трябва да поставим под въпрос, е: физическото оцеляване ли е най-висшата ценност? И това означава, разбира се, че стигаме до там да преоткрием душата. Не говоря за душата като противопоставена на физическото тяло, като нещо нематериално, което обитава тялото и накрая го напуска, а говоря за душата като пълнота на човешкия живот, която, разбира се, се проявява във физическия живот на земята, но не е ограничена от него; и това отношение засяга всяко проявление на земния живот. Именно тук съществува голяма разлика между християнското и секуларното разбиране за живота и е нещо, за което ние, смятам, трябва да свидетелстваме.“

Виртуална конференция, организирана на 11 май 2010г. по повод пандемията от “Институт за православни изследвания” в Кеймбридж (The Institute for Orthodox Christian Studies – IOCS)

Настройките на клипа позволяват автоматичен превод на български език.

Posted in Беседи, Видео беседи, Публицистика, Съвременност

Related Posts