Ренета Трифонова
Есе на научния редактор на портала „Богослов.ру“, посветено на темата за зилотизма и проблемите, възникнали в резултат на излишната ревност за съхраняване на чистотата на вярата.
Веднъж ми си наложи да се запозная с жена, която нарече себе си специалист по фен-шуй и давала платени консултации в тази област. Тя твърдеше, че добре чувства биополето, аурата и потоците енергия, които по думите й, пронизват цялата Вселена.
Тази жена постоянно говореше за неща от подобен род, и аз бях много удивен, когато тя спомена „шизотериците“, които както се изрази „й дотегнали с техните налудничави идеи“. Бях удивен, защото за мен тя беше носител на „шизотерически“ възгледи, и не можех да предположа, че сред езотериците има градация от подобен род.
Размишлявайки за това, достигнах до извода, че това е общочовешки феномен: над всеки езотерик се намира по-голям езотерик, на всеки либерал – по-голям либерален, над всеки консерватор – още по-голям консерватор. По същия начин, на всеки православен, считащ себе си и своите съмишленици за най-правилно следващи православното Предание, ще се намерят други, които ще ги обвиняват в модернизъм и отстъпление от „истинското православие“.
По тази причина стоящите като крайъгълен камък със своята ортодоксалност и ратуващи за 100%-но съблюдаване на Традицията, имат тенденция към постоянен разкол, доколкото между тях се появяват групи от хора, които започват да казват, че тяхното движение не е достатъчно ортодоксално, и трябва да се отделят от него, за да съответстват напълно на въображаемия идеал.
По правило, разделенията от подобен род се съпровождат с взаимни проклятия с последващо изпращане в ада.
Този процес може да продължава безкрайно. В резултат се появяват малки общини, чиито членове не превишават няколко десетки души, и тези хора постоянно спорят един с друг за това кой от тях е най-православен, опитват се да убедят другия в истинността на своята гледна точка. Такива групи могат да се отделят една от друга и да продължават своето съществуване отделно, а могат да съхранят и формалната си принадлежност към определена църква, при това да се държат настрани от преобладаващото множество нейни членове и постоянно да критикуват тях и църковното началство.
Подобен род ортодоксия е най-истинският вирус, способстващ за разделението и атомизацията на хората, и това касае не само религията, но и политиката, културата, спорта, национал-патриотизма. Докато ние не се научим да уважаваме позицията на другия, да признаем неговото право на различно виждане на реалността, а също и потенциалната възможност, че може да грешим в своите собствени съждения, ще се делим така дотогава, докато не останем в пълна самота. В книга Псалтир се казва: „всеки човек е лъжа“ (Пс. 115:2). Дотогава, докато не признаем възможността, че „лъжата“ сме ние самите, и се опитваме да монополизираме Истината, няма да можем да станем по-съвършени, тъй като „буквата убива, а духът животвори“ (2 Кор. 3:6).
Философията на постмодернизма потвърди тези думи на апостол Павел, показвайки, че опитът да се следва буквата на този или онзи текст, губи мисълта на неговия първоначален автор с абсолютна точност – и има истинска прелест, тъй като нито един човек не може да бъде свободен от субективното възприятие. Всеки от нас разбира един и същ текст по различен начин, намира в него нещо свое. Ако един текст бъде прочетен от сто човека, ще се появят точно сто различни негови интерпретации, и Библията не е изключение. Това се потвърждава от разногласието на светите отци при тълкуванието на Писанието, които по правило започват да говорят в унисон тогава, когато повтарят думите на своите предшественици. Ако сравним тяхното тълкуване на едни и същи стихове, ще стане очевидно, че те са ги разбирали съвършено различно, и много често са правили взаимно изключващи се твърдения. Затова нашата главна задача трябва да бъде не циментиране и консервиране на традицията, а намиране в нея на тези неща, които приближават нас самите към благото, истината и красотата.
Правилното и здраво духовно четене може да се сравни със слушането на симфония. Човекът взаимодейства със симфонията, изхождайки от своя личен жизнен опит. Един може да чуе в звуците на инструментите на оркестъра шепот на листа, други – ромон на ручей, а трети – гласът на своята възлюбена. След свършването на концерта слушателите могат да обменят впечатления и при това не се карат, ако се окаже, че възприятията им се разминават, но да се отнесат към опита на другия с внимание и съчувствие. Разбира се, може да е и много полезно да се почете за това, какъв смисъл е вложил в тази симфония самият композитор, и отзивите на именитите музикални критици, но нима слушателите трябва да обезценяват своя опит, ако той не съвпада със замисъла на автора или мнението на професионалните слушатели? От друга страна, дори ако те правилно са разбрали всичко, но мелодията не е докоснала техните сърца и не е постигнала хармонизиращия ефект, слушането е било напразно.
Впрочем, ако симфонията е била написана отдавна, едва ли човекът може да я разбере така, както биха я разбрали нейните съвременници. Подобно на това, както съвременният човек, не чува в музикалното произведение шум от колелата на каруца, дори ако това е подразбирал и самият автор, значителна част от оттенъците и смислите на библейските текстове не може да бъде разбрана така, както са я разбирали читателите и слушателите на древния Израил, дори ако те са били специалисти. Може и трябва да се използват трудовете на великите духовни учители, а също и изказванията на учените, но те трябва да се ползват като патерица, за да се научим да ходим на своите нозе, а не като полицейска палка, удряща всеки, който посмее да чуе нещо различно.
Превод: Ренета Трифонова
Източник: Богослов.ру
