Християнство.бг
„За чистите всичко е чисто; а за осквернените и невярващите нищо няма чисто, но и умът им и съвестта им са осквернени“ (Тит. 1:15).
В своето Послание до Тит св. апостол Павел пише за духовното състояние на човека, за неговата съвест и за начина, по който възприема заобикалящия го свят. Апостолските думи са отправени към конкретните обстоятелства на църковния живот през първото християнско столетие, когато сред вярващите се разпространяват учения и разбирания, които изопачават смисъла на благочестието. Тяхното значение надхвърля историческата обстановка, в която са написани, и ни насочва към един въпрос, който съпътства християнството през цялата му история: какво се случва с човешката вяра, когато ревността за Бога изгуби своето духовно разсъждение и постепенно се превърне в подозрителност, нетърпимост и осъждане?
Чистотата, за която говори св. апостол Павел, е свързана с вътрешното състояние на човека, с неговото отношение към Бога и с преобразяването на сърцето чрез действието на Божията благодат. Християнинът е призван да придобие духовното зрение, чрез което разпознава истината, различава доброто от злото и съхранява чистотата на своята съвест. Това духовно зрение се възпитава в живота на Църквата чрез молитвата, покаянието, участието в светите Тайнства и изпълнението на Христовите заповеди. Когато човешкото сърце се поддаде на подозрителност, страх и неприязън, постепенно се изменя и неговото отношение към действителността. Действията на другите започват да се тълкуват през предварително създадени подозрения, различното мнение се възприема като заплаха, а обикновените човешки отношения придобиват значението на скрити намерения.
Така човек може да достигне до състояние, в което почти всяко събитие му изглежда свързано с някакво отстъпление от вярата, заговор срещу Църквата или действие на враждебни сили. Това духовно състояние намира особено отчетливо проявление в религиозния фанатизъм, който нерядко се представя за истинска ревност към православието. Св. апостол Павел, разсъждавайки върху религиозната ревност на своите сънародници, свидетелства: „Те имат ревност за Бога, ала не по разум“ (Рим. 10:2). В тези думи се съдържа важно предупреждение за всеки християнин, който се стреми да защитава истината на своята вяра. Ревността има своето достойно място в духовния живот, когато произтича от любовта към Бога и се ръководи от просветена съвест. Лишена от духовно разсъждение, тя може да придобие проявления, които постепенно отдалечават човека от самия дух на Евангелието.
Възможно е някой искрено да вярва, че защитава Църквата, и същевременно чрез своите думи и действия да причинява разделения, да разпространява недоказани обвинения и да насажда враждебност сред вярващите. Историята на Православната църква свидетелства за множество свети отци, изповедници и мъченици, които са защитавали апостолската вяра с изключителна строгост. Св. Атанасий Велики, св. Василий Велики, св. Максим Изповедник, св. Йоан Дамаскин и св. Марк Ефески са сред онези велики свидетели на православието, чието богословско дело остава неразделна част от църковното Предание. Тяхната ревност е била плод на задълбочено познаване на вярата, личен духовен подвиг и съзнание за отговорността, която носят пред Бога и Неговата Църква. Тяхното свидетелство е съхранено в историята именно защото е било свързано със защитата на догматическата истина и с верността към апостолското учение.
Християнинът може да притежава значителни познания за догматическите определения на Вселенските събори, да познава свещените канони и да цитира светоотечески съчинения. Всички тези знания придобиват своето истинско значение, когато намират израз в духовния живот и в отношението към ближния. Св. апостол Павел свидетелства: „Знанието възгордява, а любовта назидава“ (1 Кор. 8:1). Апостолското предупреждение разкрива опасността от превръщането на богословското знание в основание за духовно превъзходство. Православното богословие има своето естествено място в живота на Църквата, където истината се изповядва, преживява и свидетелства чрез любовта.
Светата Евхаристия е Тайнството на Божията любов, чрез което разпръснатото човечество е призвано към единство в Христос. В евхаристийната молитва Църквата принася благодарение за Божието домостроителство и се моли за целия свят. Тази молитва разкрива вселенското измерение на християнското спасение и свидетелства за Божието желание всички човеци да се спасят и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4). В този есхатологичен хоризонт се открива и надеждата за окончателната победа на Божията любов над греха и смъртта, която намира различни богословски изрази в християнската традиция.
Размишлението поставя въпроса за отношението между Божията спасителна воля и свободния човешки отговор. Църквата поверява съдбата на света на Божията милост и възнася молитви за спасението на всички, съхранявайки съзнанието за свободата и отговорността на човешката личност. Тази молитвена и евхаристийна перспектива има непосредствено значение за отношението ни към хората, чиито убеждения се различават от нашите. Християнинът е призван да свидетелства за истината с любов и да желае спасението на всеки човек. Радостта от чуждото осъждане, удовлетворението от предполагаемата погибел на другите и постоянният стремеж към тяхното заклеймяване трудно могат да бъдат съвместени с молитвата на Църквата за мира на целия свят и за спасението на всички.
Господ Иисус Христос ни е оставил ясен критерий за разпознаване на духовните явления: „По плодовете им ще ги познаете“ (Мат. 7:16). Тези думи ни задължават да обръщаме внимание върху последиците от собствените си убеждения и действия. Когато определена религиозна дейност поражда постоянни разделения, враждебност, клевети и недоверие, необходимо е сериозно да се замислим за нейното духовно съдържание. Св. апостол Павел посочва плодовете на Духа: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22–23).
Именно в тези добродетели се проявява преобразяващото действие на Божията благодат в човешкия живот. Православната вяра изисква твърдост в догматическата истина, вярност към свещеното Предание и отговорност към църковното единство. Същевременно тя призовава към духовно разсъждение, смирение и любов към човека. Вярата, която се превръща в непрестанно подозрение към всички останали, постепенно изгубва своята вътрешна свобода. Човекът, който вижда сатанизъм във всяко различие, масонство във всяка обществена среща, папизъм във всеки богословски разговор и предателство във всяко действие на църковната йерархия, рискува да изгуби способността да разпознава действителното присъствие на Божията благодат в живота на Църквата и света. В този смисъл думите на св. апостол Павел придобиват особена духовна сила: „За чистите всичко е чисто; а за осквернените и невярващите нищо няма чисто, но и умът им и съвестта им са осквернени“ (Тит. 1:15). Те ни призовават към внимателно изпитване на собствената съвест и към осъзнаване на отговорността, която носим за своите думи, мисли и отношения към другите. Апостолското предупреждение е отправено към всеки християнин, защото никой не е застрахован от опасността да превърне ревността за истината в основание за осъждане.
Най-голямата духовна трагедия настъпва тогава, когато човек посвети живота си на непрестанно издирване на враговете на Бога и постепенно забрави Неговата заповед за любовта. Възможно е да говори за чистотата на православието, да защитава каноните и да осъжда действителни или въображаеми заблуди, докато собственото му сърце остава затворено за милостта, състраданието и примирението. Именно затова истинската вярност към Христос изисква постоянно духовно внимание, покаяние и стремеж към любовта, която е същинското свидетелство за принадлежността ни към Неговата Църква. Защото Господ Иисус Христос е оставил на Своите ученици и друга заповед, чрез която светът трябва да разпознава техния живот и тяхната вяра: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан 13:35).
